бягството.
Краката й омекнаха. По неволя се опря на стърчащ камък. Налудничавото хихикане отново се надигаше в главата й. Предчувстваше как грапавата кожа по пръстите на Идлис ще докосне гърлото й.
Той се клатушкаше към нея и накрая самообладанието й измени. Каран грабна фенера, извъртя се и побягна отново в тъмата.
Имаше време само за мигновено изумление, когато на мъждукащия пламък съзря гигантска кухина, а после под краката й се остана никаква опора. Стори й се, че пада дълго, и очакваше да умре, но се гмурна в дълбоката студена вода. Фенерът угасна, тя си удари тила в нещо, пред очите й пламна червено зарево… и всичко изчезна.
27. Клеймото
С неспирен устрем аакимите изскочиха от обраслите с шубраци гори на каменист бряг. Бяха минали само три седмици след Големия събор, но на Лиан му се струваше, че цял живот само е тичал.
— Има рибарско градче на име Сифтах недалеч оттук — каза Тенсор. — Там ще намерим лодка.
Поведе ги по осеяния със скали бряг към края на дълго и тясно речно устие, където ронещите чакъл стени на долината се издигаха стръмно.
Жителите на града вече знаеха кого имат насреща си — очевидно някой ги бе предупредил с вест, пратена по птица. Стана ясно обаче, че в това усамотено място не се кланят на чужди господари. Когато Тенсор поиска да наеме лодка, извади звънко злато от кесията и нареди монетите на масата, те дадоха съгласието си охотно. Колкото и начумерени да изглеждаха тези мургави яки рибари, Тенсор знаеше, че държат на дадената дума.
За да скрепят сделката, вечерта имаше скромно пиршество. Седнаха около маси, изнесени на хълма, хапваха печен пащърнак, къшеи жълт хляб, топен в зехтин, и сардини, печени на скара върху огън от розмаринови клонки. Лиан се тъпчеше с мазната риба, ухаеща на подправки. Облизваше си пръстите, когато се надигна набръчкан старец и вдигна голяма чаша с виолетово вино.
— Наздраве за Тенсор! — провикна се той и опразни чашата с една огромна глътка.
— Наздраве за Сифтах! — отвърна Тенсор, който също изпи на един дъх чашата си, и останалите аакими последваха примера му.
За пръв път в живота си Лиан изобщо нямаше желание да се надпива с никого. Жадуваше само да се изкъпе и да заспи. От учтивост отпи малко вино. Главата му се замая веднага.
Стана и старица, също цялата в бръчки, и вдигна чаша. Лиан започваше да се опасява, че ще има наздравица за всеки жител на градчето. Изпъшка, само вкуси виното и отпусна глава на ръцете си. Почти незабавно някой го сръга болезнено в ребрата.
— Що за обноски, летописецо? — укори го Шала, близначката на Зара, която остана в Туркад.
Той вдигна мътен поглед — чашата му отново беше пълна и от него се искаше да я изпие. Щом посегна към нея, го осени вдъхновение. Събори я непохватно, килна се встрани и падна под масата. Всички му се смееха, но той си полегна на боцкащата трева, усмихна се и заспа.
Сутринта аакимите се събудиха с натежали глави и узнаха, че вятърът се е обърнал и духа с такава ярост от североизток, че рибарските корабчета не могат да излязат от пристанището. Запълниха времето, като изработваха устройства от метал и дърво, леки и здрави. Сглобяваха ги от множество старателно полирани парчета, които образуваха съвсем обикновени наглед форми и никой не би могъл да познае сложната структура вътре.
— Какво е това? — попита Лиан.
— Тразпари — отвърна Аспър, с което нищо не му обясни, разбира се.
Никой не пожела да издаде предназначението на тези вещи. Лиан допускаше, че може и да са оръжия, с които аакимите ще се защитават по предстоящия път.
Денят отминаваше и Тенсор се разтревожи от забавянето, Лиан пък чак сега имаше шанс да отдъхне и да помисли. Ходеше по покритите с треволяци и храсти височини над брега, зяпаше Туркадско море или попълваше дневника си за бъдещото „Предание за Огледалото“. Аакимите не му пречеха да се усамоти, но той знаеше, че мразещият го Хинтис никога не го изпуска от поглед. В кесията му оставаха немалко от парите, които му даде Уистан на тръгване от Чантед, можеше да си плати превоза и до Туркад, и по-нататък, но не се опита да избяга. Нямаше къде да отиде, не му остана и близък човек, за когото да се безпокои.
А и знаеше, че няма да допуснат да избяга. Тенсор пазеше в тайна какво е намислил за кого — нещо свързано с Огледалото, и повече не спомена за това след Събора. Ами онова опустошаващо ума заклинание, с което аакимът си послужи тогава? Защо тъкмо той — Лиан, беше единственият незасегнат?
Мендарк бе плащал обучението му в Школата на преданията петнадесет години и Лиан му беше длъжник, често се питаше какво ли Магистърът би поискал като отплата. Но дори не знаеше дали Мендарк е оцелял след Събора. Сега нямаше господар.
Често се поддаваше на безсмислени угризения. Защо нападна без никаква полза Тенсор на Големия събор и само привлече вниманието му? Но дори да бе избягал, Туркад и околните области попаднаха под господството на Игър. Дори Каран да е останала жива, в момента с нищо не би й помогнал. Нямаше нито сили, нито собствена воля — Тенсор му я отне.
Единствено Преданията запълваха със смисъл живота му. От години го бе обсебила мечтата да състави свое Велико предание. Но такова сказание трябваше да получи единодушното, въодушевено одобрение на всички майстори летописци, които не го даваха лесно. Последното от общо двадесет и двете Велики предания било утвърдено преди столетия. Ако Лиан успееше да наложи двадесет и третото, щяха да го прославят като най-великия летописец на епохата.
Нямаше нищо друго, освен това „Предание за Огледалото“. Изобщо не го засягаше в чии ръце е самото Огледало — никой не му се виждаше по-подходящ от останалите. Затова продължи да дебне Тенсор ту с интерес, ту със страх, чакаше какво ще стори, трупаше записки за сказанието си и запълваше дневника си.
Тенсор често бродеше сам в нощта. Наглед нямаше нужда от отдих, а и му стигаше малко сън. Към полунощ след втория ден от престоя им в Сифтах той се върна в бивака им с грейнали очи и мрачна усмивка.
— Убеден съм, че мога да го направя! — възкликна той. — Но трябва да намерим сигурно убежище… нищо чудно да се нуждая от много време.
Мълчанието се проточи. „Какво ли ще прави?“ — чудеше се Лиан.
— Аз казвам да се върнем на изток — обади се Малиен. — Отдавна е било предсказано, че ще напуснем запада. Шазмак никога вече няма да е наш. Нека се приберем в Стасор и там да съградим живота си отново. Да си призная, не съжалявам за това. За мечтите, на които се отдавахме в Шазмак, никога не е имало надежда.
— Да — промълви лечителят Аспър и извлече меланхоличен акорд от инструмент с много струни. — Настъпи времето на избора за нас. Никога няма да постигнем силата, за да осъществим целите си, поставени в древността. Трябва да се преобразим за настоящето, за бъдещето, иначе за нас ще настъпи краят.
Блейз подхвана мелодията с подобие на флейта, но я засвири толкова печално, че очите на Лиан се просълзиха. Той не откъсваше поглед от Тенсор.
— Де да можехме… Но ние не сме някакво варварско племе, спускащо се за набези от планините, което постига величие за петдесетина лета, а после се връща смирено при стадата си и потъва в забрава. — Тенсор протегна умоляващо ръце към останалите. —
