Кулата върху разлома

— Солта убива. Слънцето убива. Май в Сухото море почти всичко убива.

— Съвсем права си, почти всичко. Имаме нужда от палатката, колкото ще да тежи, също и от платнище, с което да я затваряме при буря.

— Значи ще се наложи ти да я носиш.

Опразниха чашите и Шанд отиде при сергията да плати. Прислужницата тутакси седна до Каран и й прошепна нещо. Носеше й малко пакетче. Каран се разкикоти, завъртя глава, но нещо й хрумна и тя също зашепна. Другата жена се вторачи в Шанд — отначало озадачено, после слисано, пъхна пакетчето в джоба си и изтича нанякъде. Старецът невъзмутимо наблюдаваше сценката. Каран се приближи до него.

— Дай ми един тар, ако нямаш нищо против.

Шанд извади сребърна монета от кесията си и я пусна на дланта й.

— Няма ли да тръгваме?

Бузите й леко порозовяха.

— Още минутка, моля те. Ще те настигна.

Той вдигна рамене и й обърна гръб. След малко прислужницата се върна. Носеше друго пакетче за Каран, която пък й даде монетата, прегърна я и забърза след Шанд.

— Какво си намислила?

— Не те засяга. Изобщо не е свързано с тебе. Женски работи. Да вървим.

В този миг лъчите на следобедното слънце блеснаха по сребристите криле на голяма птица, скийт- вестоносец. Тя закръжа над центъра на града, преди да се спусне там, където според Шанд се намираше кметството. Кожата по тила му настръхна. Озърна се към Каран, за да провери не е ли доловила и тя нещо лошо. Спътницата му обаче не забелязваше нищо, а си подсвиркваше и прехвърляше пакетчето от ръка в ръка.

— Женски работи… — промърмори старецът. — Колко загадъчно! Е, аз пък имам малко мъжка работа.

— Тоест пиене — изсумтя тя.

— Мисли си каквото щеш! Можеш ли да се позабавляваш сама час-два? Ще довършим пазаруването вечерта.

Тя изпръхтя.

— Моят свят не се върти около тебе. Ще се разходя и ще се видим за вечеря в странноприемницата.

Шанд не би могъл да обясни защо не сподели с нея какво е видял, макар че не бе забравил тревожните й сънища и не искаше да я безпокои излишно. Щом се разделиха, той тръгна към кметството. Ашмод се намираше на голямо разстояние от други селища, значи беше вероятно, че тук често използват скийтове… а може би не, защото тези грамадни твари се славеха с опърничав нрав и почти пълна неподатливост към дресировка. Твърде скъпичко излизаха като вестоносци.

Заобиколи сградата и стигна до яхърите и бараките отзад. Пред една конюшня мъж на средна възраст бодро изгребваше фъшкиите, натрупали се до поилката.

Шанд го подмина, опря крак на поилката и се зае да оправя кончова на ботуша си.

— Приятен ден, а? — обърна се към мъжа.

Прислужникът явно се зарадва на възможността да отдъхне, защото веднага се облегна на лопатата си, все едно предвкусваше дълга раздумка. Беше едър мъж с провиснало шкембенце и дебели устни. Сигурно обичаше и бирата, и дърдоренето.

— По-хубав е трудно да дочакаш — отвърна прислужникът. — Това ми е любимото време през годината. Отдалеч ли идвате?

— Доста път изминах. Прекосих и морето. Живея до Туркад.

— Туркад! Свърталище на порока, както чувам. А разправят, че там почнала и война.

— За жалост — потвърди Шанд. — Скийт ли се мярна тук преди малко?

— Де да знам — почеса се мъжът по корема. — Бях вътре. Ама кметът често праща съобщения.

— Зли гадини са тия скийтове — сподели мнението си Шанд. — Поне тъй съм чувал. Никога не съм ги виждал отблизо. Ама ми се иска.

Естествено лъжеше, защото знаеше всичко и за скийтовете, и за грижите около тях.

— Вярно, гадини са! Кметът ги държи в голяма клетка ей там, отзад. Ще ви ги покажа, щом толкова искате.

Прислужникът подпря лопатата на стената.

— А кметът няма ли да се сърди?

— Няма, то се знае! Защо да се сърди? Пък и го няма до утре, отиде за риба. Каквато и вест да са му пратили, ще я научи чак като се върне.

Шанд тръгна с него. Още пресичаха покрития с чакъл двор, когато от една барака се разнесе пронизителен крясък и опърпана млада жена изскочи панически и затвори вратата с ритник.

— Крейс, какво има? — подвикна й прислужникът.

Тя отметна назад русите си плитки и се обърна вбесена. Единият ръкав на ризата й бе разпран от рамото до лакътя.

— По-проклета от тая птица няма! Не мога да сваля торбичката със съобщението.

— Може ли да я зърна? — примоли се Шанд с простоватото любопитство на селяндур.

— Надникнете през тая дупка от чвор в дъската — подсказа му неговият нов познат.

Шанд го послуша.

— Леле, каква е голяма — промълви слисан. — С какво я храните?

— С плъхове и зайци — обясни Крейс.

Отекна силен писък, Шанд отскочи трескаво и тупна в прахоляка на двора. Птицата впи човка и нокти в дървото около дупката. Жената се засмя.

— Ако ти се иска, старче, можеш да повториш тоя номер. Тъкмо ще се умори по-бързо.

Шанд размаха ръце и заотстъпва уплашено. Вече научи каквото искаше. На торбичката, вързана за крака на скийта, личеше емблемата на Игър.

Запъти се умислен обратно към странноприемницата. Сънищата на Каран, държанието на онзи търговец, съобщението от Игър… Не му се вярваше всичко това да е съвпадение.

Прибра се в странноприемницата далеч преди здрач. Каран не беше в стаята си, затова той влезе в своята, просна се на леглото и скоро заспа. По някое време се събуди рязко — стори му се, че някой го извика по име. Вече се беше стъмнило. Отиде в трапезарията, но и там не откри Каран, никой не я бе виждал от сутринта. И нейната стая тъмнееше. Помириса фитила на фенера — не бе пален този ден.

Е, не беше чак толкова късно. Предположи, че тя още обикаля да си купи нещо. Пак нейните женски работи. Шанд спокойно се постара да си изяде вечерята, но накрая започна да се поддава на тревогата. Каран не идваше. Всички търговци би трябвало да са спуснали кепенците на сергиите си. Освен това си спомни, че тя няма пари.

Отиде на мястото, където се разделиха — дюкянчетата и сергиите наистина бяха затворени, улиците пустееха. Явно хората в Ашмод предпочитаха да си лягат рано. Само в едно магазинче още светеше. Шанд тропа упорито по вратата и накрая се показа възрастен мъж по червена нощница. Все пак прояви любезност към досадника и обясни, че изобщо не е виждал жена с външността на Каран.

Когато се помъкна обратно към странноприемницата, Шанд определи по положението на звездите, че наближава полунощ. И вътре не научи нищо ново. Каран бе изчезнала.

Шанд си купи кана вино и седна на верандата на хладина. Редно беше да потърси помощ от градските пристави, но не му се искаше. Кметът скоро щеше да прочете полученото съобщение и не биваше да се марка пред погледа му.

Няколко часа по-късно каната се напразни и Шанд отиде в стаята си. Доскоро Каран бе извънредно находчива, но болестта и безумието й отнеха съобразителността. Тя нямаше и предишната си воля. Обземаше го все по-мъчителен страх.

След като Шанд се махна, Каран се помота из пазара. Видя какви ли не вещи, които би си купила с удоволствие, сред тях и великолепно изработени мехове за вода, но в джоба й бяха останали само няколко