Кулата върху разлома

— Първо баня! — отсече Каран, готова за препирня с Шанд, и не остана разочарована.

— Пак ли баня! Защо пък имаш нужда от това?

— В Шазмак се къпехме всеки ден освен през най-сушавите месеци — отвърна тя надменно. — А минаха две седмици, откакто влязох в баня.

— Всеки ден! Това е много вредно.

— Гледай си работата — грубо му се сопна тя и влезе да поразпита.

Съдържателят беше висок плешив мъж с кръгъл белег на темето, още един на бузата, по-тънък на шията и лилава бучка на челюстта, която май трябваше да бъде изрязана. Говореше с хрипкав шепот.

— Разбира се, имаме баня, но днес не сме сгрявали вода.

Каран се изкъпа с хладка вода, без да й мигне окото. Почувства се чиста за пръв път след злополучната баня в Ганпорт. Изпра мръсните си дрехи, простря ги и само по панталон и риза излезе на топлата веранда. Там нямаше никой, макар че вътре се мяркаха още неколцина пътници.

Не бе свикнала с такава храна — лютиви ивици козе месо, цвърчащи на сгорещеното блюдо със задушен лук, шишчета с огромни скилидки чесън, непознати зеленчуци и купчинка жълт ориз. Понеже душата й се разведри, поръча си и голяма халба тъмно пиво. Ровичкаше последните зърна ориз, отпиваше от бирата и се наслаждаваше на природата и ветреца в косата си. Чак тогава се появи Шанд. Видя косата й да пламенее в косите лъчи на следобедното слънце. Долови ухание на зелен лимон.

— Помислих, че си излязъл някъде без мен — каза му тя.

— Разговарях със съдържателя за Сухото море. И той го е прекосил преди много години.

— Тъй ли?

— Били са дванадесет души. Три семейства. Останалите измрели там — мъже, жени и деца, а слънцето го обжарило почти до смърт. Така и не оздравял напълно.

Шанд повика с жест прислужника, а Каран млъкна, смразена от думите му.

През целия следващ ден събираха необходимите им припаси — сушено месо и плодове, други храни, широки пустинни роби с качулки, които да ги пазят от слънцето и разпрашената сол. Дадоха ботушите си на поправка и си направиха очила с тесни цепнатини, за да не ослепеят от блясъка на солта. Каран отново не я свърташе на едно място, след мимолетното завръщане на дарбата си изгаряше от тревога за Лиан. Знаеше, че е попаднал в беда, от която няма да се избави сам, а неуморната любознателност несъмнено щеше да му навлече още несгоди.

„Знам, че си там! — Мисълта я сгряваше като светило, надникнало през зимни облаци. — Ще те намеря. Нищо няма да ми попречи!“ Усетеше как в нея крепне коравата й воля отпреди преживелиците в Нарн.

— Наистина ли се нуждаем от тях? — попита сприхаво и пипна плата на робите, които Шанд купуваше в момента.

— Там слънцето припича от изгрев до залез. Всеки ден. Знаеш, че можеш да умреш от изгаряне или пък да се набръчкаш. Ако не искаш лицето ти да заприлича на моето, нуждаеш се от тази роба.

Каран потръпна пресилено.

— Какъв ужас! Ще я нося. Какво друго ще вземем?

— По два нови мяха за вода за всеки и нещо за защита от слънцето, когато спираме през деня… трябва да е колкото се може по-леко. Палатката няма да ни е от полза, защото ще носим твърде много вода.

Тя се наведе да разгледа един плат и шапката й падна. Ярката й коса, неподрязвана от година, се разпиля във всички посоки.

Собственикът на дюкянчето, който бездруго се взираше любопитно в тях, пристъпи по-наблизо. Каран не обърна внимание. Шанд вдигна шапката и я нахлупи на главата й.

— Голямо парче от този плат ще ни свърши работа.

Каран хвана края на прозирната тъкан, от която можеше да се скрои и предизвикателна нощница.

— Твърде тънък е! Хайде да пийнем по чаша чай, докато преценяваме. — Шанд неочаквано я хвана под ръка и я отмъкна настрана. — Ще се върнем следобед — обеща през рамо на собственика.

— Престани, причиняваш ми болка! — разсърди се Каран.

Той не я пусна, но поразхлаби хватката.

— Да вървим. Онзи те зяпаше прекалено втренчено.

Шанд се озърна и успя да забележи как се спуснаха кепенците. Собственикът скоро се изсули през задната врата и тръгна към центъра на града.

— Привижда ти се — ядосано го увери Каран.

Тогава я бодна лошо предчувствие и тя тръгна покорно с него към пазара — хаос от малки сергии, сред които можеха да се скрият.

26. Женски работи

Шанд я поведе през пазара към сергия с гозби, пред която имаше маси и скамейки под навеси от оплетени палмови листа.

— Никога не прави това повторно — изфуча Каран и си дръпна ръката.

Обслужващата масите пълничка и весела млада жена с черна коса и румени бузи нехайно избърса тяхната маса и зачака поръчката, скръстила ръце под пищните си гърди.

— Моят приятел ще пийне отвара от репички със синап, аз искам студен ментов чай с мед и канела — избълва Каран със зла усмивчица.

— Отвара от репички ли?! — кресна Шанд.

Жената се ухили многозначително.

— Тя е много… Ами да! Щом ще е със синап, ще е твърде полезна за стареца. Особено ако си има затруднения… с младата приятелка.

Тя не издържа и прихна. И Каран за малко не се разкикоти, впила поглед в лицето на Шанд.

— Веднага ще я донеса — обеща прислужницата.

— Не, проклет да съм! — изрева изпусналият нервите си Шанд. — Не я искам тази отвара нито със синап, нито без него. Твърде стар съм за такива глупости. Донесете ми сладък чай от джинджифил, и то по-чевръсто.

Стана и се премести срещу Каран, изпепелявайки я с поглед. Смехът й прокънтя.

— Твърде стар! Олеле… О, много съжалявам. — Жената съчувствено потупа Каран по рамото. — Сигурно е толкова…

— Чаят! — извика той, за да заглуши хихикането на спътницата си.

Прислужницата се отдалечи припряно с оскърбен вид.

— Нали нямаше нищо против да се веселиш за моя сметка? — подхвърли Каран, засмяна до ушите.

След малко и Шанд се разсмя.

— Може и да съм си го заслужил. Отдавна никой не си е правил шегички с мен.

Жената донесе поръчаните напитки и така стовари чашата пред Шанд, че поля масата.

— Е, ти ме повлече твърде грубиянски — натякна Каран. — Не ми харесва да се държат така с мен.

— Извинявай. Но не бива да привличаме внимание към себе си.

— Че защо някой би ни търсил тук?

— Игър има шпиони и съгледвачи навсякъде из Мелдорин, а науми ли си нещо, не се отказва за нищо на света. Предпочитам и занапред да си криеш косата. — Той отпи от чая и изкриви устни. — Ама че гадост! Какво ли е сложила вътре? Опитай.

Каран си позволи съвсем мъничка глътка. Вкусът наистина беше противен.

— Бих казала, че само е добавила малко билки от пустинята, някакъв женски лек. Опитва се да ми помогне, нищо повече. Я сложи малко мед в чая си. — Тя надигна своята чаша и примлясна доволно. — Ех, че хубаво!

Шанд пиеше своя чай без никакво удоволствие.

— Както и да е, обмислях нашия поход. Може да има солни бури.

— Солни бури ли?

— Бури, при които вятърът вдига солен прахоляк. А солта убива, ако вдишаш повечко от нея.