Кулата върху разлома

— Такава пустиня не си виждала. Дъното на Перионско море лежи две хиляди разтега под нас…

— Две хиляди ли! И могъщите планини около Шазмак едва ли са толкова високи!

— …а там, по средата, никога не вали… или пада дъжд веднъж на петдесет години. През лятото жегата е почти непоносима, зимата е нетърпимо студена. Дъното е покрито със солен пласт, дебел незнайно колко разтега. Там нищо не вирее и не живее освен край бреговете, където се стича вода и се задържат солени езерца, или по най-високите планини, някогашни острови в това най-прекрасно море — по тях се натрупва сняг през зимата.

— Невинаги е било такова… — прошепна тя на себе си.

— О, да! Преди Разлома морето е било същинска скъпоценност. Но оттогава са минали хилядолетия. Разказано е в „Преданието за Разлома“, то е едно от Великите предания. Някой път накарай Лиан да ти го разкаже.

Шанд веднага съжали за думите си, но погледът на Каран още шареше унесено.

— Ще го накарам — промърмори тя и мина време, преди да попита: — Значи морето не може да бъде прекосено?

— През този сезон може, но малцина се опитват.

— Какво има по средата?

— Островите, които споменах — пръснати като брънки от верига. Днес са огромни планини. На някои от тях има развалини на градове. По-високите не са лишени от вода при топенето на снеговете, вероятно има извори в подножието на върховете. Нищо чудно по най-високите да се намира вода през цялата година, но е опасно човек да разчита на такива догадки. Току-виж веднъж има, други път — не. Но в низините няма нищо — нито вода, нито храна, нито подслон.

— Възможно ли е Тенсор да тръгне натам?

— Не е изключено. Доколкото знам, преди пресъхването на морето всички острови са били обитаеми. Така е било по времето на Кандор, третия от кароните, дошли на Сантенар в стремежа да си върнат златната флейта. Той е съградил Перионската империя. Твърдината му се е намирала на Катаза, най- обширния и високия сред островите, и е носела същото име. Трите върха на Катаза се издигат толкова нависоко, че понякога по тях има сняг половин година. Случва са да са достъпни за погледа от Фаранда. — Той се улиса в спомени. — Катаза! Няма по-добра крепост, а и по-непристъпна за онзи, който се стреми единствено към самота.

— Катаза… — сепна се Каран. Превърташе думата из ума си. — Ка-та-за…

Имаше нещо в това име. Не спомен, а трепкане на отдавна задрямалата й дарба. Закри очите си с длани и въпреки че Шанд седеше до нея, се опита да усети Лиан, да го призове през незнайното разстояние, което ги делеше.

Вложи такова усилие, че я заболя, а то донесе незабавен и плашещ резултат. За миг го видя почти отчетливо — нямаше съмнение, че фигурата пред мисления й взор е Лиан. Криеше се зад бяла колона, а два неясни силуета се промъкваха към него от другата страна.

— Лиан! — извика тя, но видението се разпръсна като при събуждане.

Колкото и да се насилваше, нищо не остана. Помъчи се още по-отчаяно да го достигне, да научи какво го застрашава.

— Уф! — изсумтя Шанд и я накара да осъзнае къде е.

— Какво ти става?

— Каран, а ти какви ги вършиш?! Усетих болка в главата като от забит пирон.

— Извинявай.

Тя разбра, че е излъчвала чувствата си, а това беше прекалено опасно. Други хора с дарбата можеха да я проследят, както вече се се случи веднъж с уелмите.

— Какво знаеш за Катаза? — обърна се тя към Шанд.

— Много неща! Какво искаш да научиш? Преданията? Историята на обитателите й?

Тя направи нетърпелив жест.

— Не! Какво има там сега?

— Много години минаха, откакто бях на острова, но огромните кули си бяха непокътнати. Явно могат да издържат още хиляда години. Планината е пустош, но се намира и вода, а в дълбоките долини растат дървета, напоявани от топящия се сняг. Островът е толкова голям, че може би има и хора, но не открих никого по онова време. Начертах и карта, обаче отдавна я дадох на друг.

Каран затвори очи и повървя малко напред-назад, после се загледа към средата на Сухото море.

— Трябва да отида там. Можеш ли да ми бъдеш водач?

— Мога, ако наистина се налага. Два пъти съм прекосявал дъното. Но и през този сезон е твърде изнурително пътешествие. Значи мислиш, че Тенсор е отвел Лиан на Катаза?

— Не знам какво да мисля. Може и нищо да не намеря там, но трябва да отида.

— Хъм…

— Това пък какво означава?

— В такъв поход не се тръгва лекомислено. Навлезем ли в тази пустош, не можем да си позволим нито една грешка, нито една злополука. Дори лошият късмет е гибелен. Длъжни сме да се подготвим старателно, най-важно е да се сдобием с нови мехове за вода. Има… или имаше град на десетина-петнайсет левги оттук. Името му е Ашмод. Според мен това е най- сполучливият избор.

— Тук има град?

— А защо да няма? Земята е плодородна, през зимата вали. Пастирите са повече, отколкото можеш да предположиш, по речните долини има ниви, а мините са безчет. По краищата на морето добиват сол и други минерали, които продават навсякъде из Лоралин. Далеч на изток не са рядкост градове, по-големи и от Туркад. Погледни! — Хвана я за ръка и пристъпиха към ръба. — Виж зеленината по склона! Водата се просмуква през скалите, извори колкото щеш. Подземни потоци бликат от мраморни пещери като водопади и е невъзможно да пресъхнат, защото водата идва насам чак от Големите планини. Все някъде трябва да се стича, нали?

Ако тръгнеш на изток, ще стигнеш до реки, вливащи се в морето. Някои са прорязали клисури, поразяващи въображението. Най-големите каньони в Сантенар са тъкмо по южния бряг на Сухо море, а в тях текат реки, издълбали руслото си в солената кора, и образуват езера с вода, в която солта е малко. Някои от най-забележителните гледки в целия свят са по тези скалисти брегове над бившето море — горещи и студени извори, изхвърлящи във въздуха струи по двайсетина разтега, пещери, които биха побрали Туркад. И около Ашмод има прекрасни пещери.

— Да тръгваме — нетърпеливо настоя тя. — Безпокоя се за Лиан.

Краткото видение превърна безцелното скитане в неотложна задача.

Вървиха три дни към града край стръмния бряг. Щом влязоха в него, Каран беше приятно изненадана. Очакваше западнало селце като Грейнуис, но Ашмод беше просторен град с изглед към Сухото море сред полегати хълмове на изток и на запад, а южно от него имаше малко, но толкова дълбоко езеро, че водата синееше. Зданията бяха изградени от син мрамор, смокинови дървета и палми простираха клони над улиците. Стар и усамотен, но процъфтяващ град. Каран надникна над ръба — в склоновете под зъберите бяха издълбани тераси с ярка зеленина, проточили се повече от една левга.

— Какво прелестно място — възхити се тя, за миг откъснала се от неутолимото желание да търси Лиан.

— Радвам се, че ти харесва. Да потърсим странноприемница.

В Ашмод имаше само две странноприемници, а първата беше толкова примамлива с изгледа и широките веранди от всички страни, опрени на мраморни колони, че веднага решиха да отседнат в нея.

— Повече прилича на имение на богат търговец — отбеляза Каран.

— Ами дървото е прекалено скъпо тук, пък и няма с какво да разпалват пещи, за да правят тухли. Мраморът обаче е в неизчерпаеми количества и се обработва лесно. Може странноприемницата да е построена в период на по-голямо благоденствие. Струва ми се, че Ашмод е древен град. Може да е съществувал и преди пресъхването на морето.

Само половината стаи бяха заети, затова те се настаниха поотделно.