в поредица от тераси чак до дъното на Сухото море. Тенсор се вторачи в бездната.
— Дори в сегашното състояние на духа ми тази гледка не ме оставя равнодушен — изрече той. — Ще се разположим тук, стига да намерим някаква вода, и ще дочакаме изгрева над някогашното Перионско море. Не съм го виждал, откакто морето пресъхна. — Очите му овлажняха. — Някога нямаше по-прекрасно място в Сантенар, а погледнете само в какво се е превърнало…
Лиан се взираше надолу стъписан и уплашен. Перионско море се споменаваше в множество сказания, но никога не бе могъл да си представи това, което се откри пред очите му — нито величието, нито пълната безжизненост. Страхуваше се от спускането в солената пустош, макар да знаеше, че климатът тук е малко по-смекчен през зимата. Семейството му живееше в Джеперанд, отвъд Сухото море. Не бе забравил тежкия труд, с който зейните се прехранваха в онези безплодни земи, брулени неспирно от веещия солен вятър. Умът му не побираше как някой може да се отчае толкова, че да прекоси дъното и да търси убежище насред тази страхотия. Изрази съмненията си пред Тенсор, чиято ярост бе стихнала малко през последните дни, но настроенията му се меняха така, че Лиани не знаеше какво да очаква от него.
Тенсор го изгледа мрачно.
— Летописецо, ние сме в безизходица. Задължително е да намерим сигурно скривалище, където да свършим работата си, без да се опасяваме от нападение. Място, където да се подслоним месец, година или дори век, ако е необходимо. Твърде малко сме, за да се браним, затова нека ни закриля природата. Няма съмнение, че преходът ще е мъчителен, а връщането още по-трудно… ако изобщо се завърнем.
Дълго стояха над пропастта. Неподвижният въздух беше прозрачен, чак в далечината маранята се сгъстяваше. Дъното изглеждаше равно с изключение на ръбест рид на североизток, който се открояваше като кафяво петно сред белотата на солта. Един ааким го посочи и Тенсор кимна.
— Отбелязан е на картите, които съхранявахме в Шазмак, но за последен път съм ги разглеждал преди много години. Спомням си, че продължава на север около четиридесет левги. Тук-там има извори. Ще намерим вода.
— А после? — обади се Лиан. — Още колко ще вървим?
— Не мога да преценя. Сигурно е, че са повече от сто левги. А може би са сто и петдесет, значи още два пъти ще имаме нужда от източници на вода.
Половин левга встрани поток се спускаше в дере, което завършваше с една от безбройните клисури в края на платото. Преместиха се там и се заеха с подготовката за похода. Храна имаха предостатъчно — купиха я от рибарите, сушена или пушена, увита прилежно. Напълниха огромните си мехове с вода и ги вързаха на раниците, толкова тежки, че Лиан не можеше да ги повдигне. Неговата беше несравнимо по- малка. Още по светло довършиха работата. За пръв път след тръгването от Сифтах нямаха какво да правят.
Лиан седна на камък до ръба, но не толкова близо, че да се събуди страхът му от високото. Стараеше се да попълни дневника си, докато още имаше светлина. Изненада се — Малиен се настани до него, а го отбягваше през последната седмица.
— Летописецо, какво ще кажеш за това начинание?
— Ако имах поне смътна представа какво е намислил Тенсор, може би щеше да ми е по-леко на душата.
— Съмнявам се. Ако знаеше, според мен би се затичал към пропастта, за да скочиш в нея.
— Не ме спохождат такива мисли.
— Засега и аз съм далеч от тях, но когато Тенсор застана на ръба, за миг се изкуших да свърша веднъж завинаги и с двама ни. Той ще навлече беда и на вас, и на нас. Уви, не намерих сили да го сторя.
Тя се облегна и от лъчите на залязващото слънце заискриха червени блясъци в косата й. Лиан едва не се задави от мъка.
— Какво ти е, летописецо?
— Слънцето в косата ти… за миг ми се стори, че Каран е до мен.
Тя се наведе напред и илюзията изчезна.
— Хайде, стига… — Малиен избърса очите му с парче син ленен плат. — Я виж… Какво е това? — Стисна лицето му с длани и го завъртя към себе си. — Отвори си очите!
Той примижа срещу светилото.
— Ах! — изтръгна се от гърлото й. — Така си и знаех, още откакто ми разказа съня си.
— Но…
— В кафявото на очите ти избиват бели точици, а по ръцете ти — бели лунички. Тук, тук и тук. Ти
Лиан пребледня.
— Ние зейните го наричаме Проклятието на Рулке, защото безчет от нашите предци са загинали заради него.
— Може да те сполети същата участ, ако оцелелите от погрома над Шазмак научат. Вярно, ще бъде жестоко и несправедливо, но кой би могъл да ги обвини?
— Предателството на зейните… ако е било предателство, а не зле обмислен избор на съюзник, е останало в далечното минало. Нима гоненията срещу нас ще продължат до свършека на света?
— Моят отговор е „да“, летописецо! Ние простихме на зейните, ти и Каран обаче сте дошли в Шазмак с Огледалото, а после градът бе превзет.
— Не съм аз причината.
— Но си свързан с нещастието! А сега по тебе избива клеймото на Рулке, прастария ни враг. И гашадите са му служили в древността. Как да не помислим, че тяхното пробуждане и белезите по тебе възвестяват завръщането на Рулке? Как да не се тревожим от намеренията на Тенсор да те използва за някаква своя цел?
— Не е ли по-добре да се погрижите за нерушимостта на Нощната пустош, вместо да тормозите мен?! Провериха ме най-старателно, преди да тръгна от Джеперанд. Така постъпваме с всички, които пътуват! — натърти Лиан.
— Ти сам казваш, че когато Тенсор поразил участниците в Големия събор, си усетил болка и си ослепял, но внезапно си се опомнил. Дарът явно е бил скрит дълбоко в тебе, а заклинанието го е отприщило. И сега си изправен пред най-голямата заплаха за живота ти.
Дневникът падна от скута му на земята. Листовете зашумоляха от ветреца. Лиан не забеляза, вперил поглед в Малиен.
— Помогни ми! Ще избягам още тази нощ. Склонна ли си да…
— Ще те намерят за броени часове и всички ще научат защо си побягнал. Остави ме да помисля. — Тя пак се вторачи в него. — Клеймото не се набива на очи. Аз нарочно се вглеждах, след като ми разказа съня си, защото и споделените сънища са ясен признак. Не ми се вярва друг да забележи точиците в зениците ти, ако не е съвсем близо до тебе, и то само денем. Придърпвай шапката си напред. А аз ще те наглеждам и другите няма защо да се навъртат около тебе.
— Ами Тенсор?
— Може би точно това е причината да те доведе… Ако е така, изобщо няма да си отвори устата. Пък и слезем ли на соленото дъно, ще имаш нужда от защитни очила, за да не ослепееш. Това ще е достатъчно да те прикрие, докато се доберем до Катаза. А там… Но дотогава има много време. Ще приготвя и мазило за петната по ръцете ти.
Лиан стисна пръстите й с трогателна благодарност. Малиен си издърпа ръката.
— Ако някой ни наблюдава, ще се зачуди какво кроим. Не прави нищо, с което да привличаш вниманието на останалите.
— Но защо ми помагаш да се опазя от твоите сънародници?
Тя го погледна изпитателно, после устните й се извиха в усмивката, която не бе виждал отдавна.
— Защото си ми симпатичен, летописецо, колкото и да не е за вярване. Защото ние, потомците на Елиенор, сме склонни да угаждаме на чудатите си приумици. И преди всичко защото моята сродница Каран е оставила следа е душата ти, видима за мен колкото и клеймото. Пък и аз се чувствам длъжна да закрилям безпомощните.
Тя го остави сам, а смаяният и объркан Лиан седя при ръба до падането на мрака. Изобщо не го
