Кулата върху разлома

развълнуваха необикновените цветове в небето по залез. Чак когато се спусна плътна тъма, той си взе дневника и се повлече към огъня, за да получи вечеря.

Призори на другия ден Малиен дойде при него с кутийка, от която се разнасяше миризма на ланолин.

— Всяка сутрин втривай по мъничко в лицето и ръцете си. Багрилото ще прикрие петната, пък и ще поддържа младежката ти кожа, ако това е важно за тебе. Нахлупвай шапката ниско и не се набивай на очи.

Тя му подхвърли кутийката и се отдалечи.

28. Сталактит

Идлис спря толкова рязко, че се подхлъзна.

— Светлина! — изскърца гласът му.

Жената зад него вдигна капачето на фенера и мина напред към ръба, откъдето се бе изливал водопад в древността. Гашадите не се заглеждаха в открилото им се великолепие на пещерата. Разстоянието до долу беше голямо.

— Чух как се разплиска вода — изрече Идлис. — Каран може да е оживяла. Дайте въже, по-бързо!

Събраха се на тясната площадка и се опитаха да осветят дъното с фенерите си. По обширната водна повърхност заиграха отражения. Някой закрепи и пусна въже. Идлис смъкна наметалото си, уви дланите си с парцали и се спусна припряно. Цопна във водата, изскочи и заплува в кръг, взирайки се надолу.

— Още светлина! — заповяда с вик. — Слезте!

Още няколко тела прорязаха водната повърхност.

— Намерих я! — отекна гласът на Джарк-ун.

Показа се на повърхността, хванал отпуснатото тяло на Каран.

Изнесоха я на гладка издатина като леко извита маса, сложиха я на хълбок и започнаха да сгъват ръцете и краката й, за да изплюе водата. От устата й потече розова струйка.

Идлис хвана главата й. Тилът й беше подут, под косата имаше и малък разрез, но почти не течеше кръв. Лечителят плъзна длани над всяка кост, опипа корема, заслуша се в ударите на сърцето и поднесе фенера към очите й.

— Жива е! И не е пострадала сериозно. Дишането сигурно е спряло от удара, защото в дробовете й няма вода. — Отвори устата й и погледна. — Ухапала си е езика… нищо особено. Избършете я, увийте я да се стопли и сложете вода да кипне.

Всичко това бе направено с точността на механизъм. Скоро Каран беше загърната в намотало, а гашадите стояха наоколо, взираха се в нея и чакаха да се опомни.

Каран изстена тихо и отвори очи. Тутакси стисна клепачи, опитвайки се да сподави паниката. Лежеше върху камък, подобен на жертвен олтар, а над нея стърчаха поне шестима гашади. Напрегна се, мяркаха й се видения как скача и хуква, но от тях я заболя главата.

— Няма да ни избягаш, Каран от Банадор — подхвана непознат глас като сухо шумолене на змия в кофа, пълна с бръмбари. — Подчини се по своя воля и няма да пострадаш. Господарят дори ще те възнагради. Но се вслушай и в предупреждението — ще те заставим, ако ни принудиш!

— Какво искате? — изхриптя тя.

— А ти как мислиш? — отвърна с въпрос Идлис.

Каран пак затвори очи. За какво ли може да им е притрябвала? Защо я преследват чак дотук?

— Сигурно ви е необходима моята дарба — прошепна тя.

— Както преди, така и сега.

— Преди ли?

— Тъкмо създадената от тебе връзка, която нашият майстор улови, ни възвърна нашата истинска същност — намеси се кльощава жена.

Потиснатите спомени се разгърнаха като взрив — отново онази страшна нощ край Нарн. Спомни си как потърси с ума си Мейгрейт и ненадейно се пренесе в измерения, които дори не би й хрумнало да си въобрази.

— Нужна съм ви, за да се свържете с Рулке!

Смразена от ужас, тя възстанови в паметта си всяка подробност. Чрез неволната помощ на Каран той даде на уелмите онова, което им е било отнето преди трийсетина поколения. Те пак бяха гашадите, които бе превърнал в свои слуги след провала на зейните.

Значи Шазмак е бил превзет и нейните приятели аакимите са измрели заради нея! „Аз съм виновна!“ — ехтеше в главата й като погребален звън. Още какво ли щеше да й се стовари в този живот?

„Никога! — зарече се тя. — Никога няма да ви помогна повторно, дори против волята си.“ Клепачите й се надигнаха, вторачи се във високия таван на пещерата. Там висеше буца от сталактити с формата на краве виме. Гашадите още се взираха втренчено в нея. Тя потръпна. Трябваше да стори всичко по силите си, за да им попречи.

Нещо меко докосна гърлото й. Очите на Каран се разшириха. Една жена, мършава дори в сравнение с Идлис, се бе навела над нея, гледаше я доста благо.

— Да започваме — промълви тя. — Ще създадеш същата връзка.

— Не мога! Дори Мейгрейт да е жива, тя е прекалено далеч. Връзката е силна само на къси разстояния.

Гашадите събраха глави и си зашушнаха, но до ушите й стигаха откъслечни думи.

— …или пък ни лъже — каза жената с кротките очи.

— Може би, Куисан — отговори Идлис, — но нали същото важи и за нашата мислена реч. Когато разменяме мисли, трябва да сме близо един до друг.

— А онази жена Мейгрейт е твърде особена — напомни някой. — Затова и във връзката нямаше нищо обикновено.

Върнаха се и Идлис заповяда:

— Свържи се със стареца.

— Не мога… Шанд напълно е лишен от дарбата на усета. Пък и аз потиснах своите способности след Нарн, вече не успявам да ги използвам, когато пожелая.

Отново ги накара да поспорят, накрая жената заповяда:

— Ребан, покажи й се.

Младеж с напълно безцветна кожа и коса и розови очи застана пред погледа на Каран.

— Сред нас Ребан е с най-силна дарба на усета — заяви Куисан. — Той ще ти помогне отново да овладееш своите способности.

Каран се взираше в очите на албиноса. Самата мисъл да се свърже мислено с него беше непоносима. Тя понечи да се надигне, но гашадите притиснаха ръцете и краката й и я вързаха. Ребан опря бледите си длани в челото на Каран и затвори очи. Тя се замята наляво-надясно, за да се отърве от допира му, но другите обездвижиха и главата й.

Вече усещаше лек натиск отвътре в черепа, сгорещяване в ушите и синусите. Бягаше от всякаква мисъл, напъваше се да предотврати зараждането на връзката. Утешаваше се, че поначало рядко успяваше да достигне нечие съзнание. А после почувства как нещо се вмъкна в ума й — предшественик на връзката. Само че беше чуждо. Тя се потресе и затвори яростно съзнанието си, натрапеният зачатък на мисъл изчезна и ръцете се отдръпнаха.

Каран погледна албиноса, който бе пребледнял още повече. По лицето му се стичаха едри капки пот.

— Силна е — промърмори той. — Ще си послужим с кръга.

Шестимата се наредиха около нея. Идлис извади няколко неща от торба, претегли ги на длан, отчупи парченца от двете по-големи и раздаде на всеки. Те напъхаха нещата в устите си, преглътнаха и се хванаха за ръце.

У Каран пак се прокрадваше безумното хихикане като възпаление, плъзнало по мозъка й.

— Махнете се! — запищя тя. — Излезте от главата ми!