Кулата върху разлома

— Ами върви си — отвърна Игър. — Нито мога да те задържа, нито искам.

— Не и преди да узная какво ти пречи. Да не съм те оскърбила неволно? Или съм толкова окаяна любовница, че не ме понасяш?

— Друго е…

Игър изви глава, за да не среща погледа на терзаещите го очи.

— Какво? Трябва да знам!

— Страхувам се — смънка той.

— От мен ли?!

— Не — явно излъга Игър.

— Тогава от какво? Моля те, кажи ми!

— Мендарк се измъкна. А защо половината уелми се отрекоха от мен и станаха гашади? Какво ли кроят? И защо тъкмо в Шазмак? Каквито и да са плановете им, аз не съм готов, но пък те знаят всичките ми тайни. Не биваше всичко да се обърне така!

„Ами недей да хленчиш — помисли Мейгрейт. — Стегни се и направи нещо.“

Игър й обърна гръб и се затътри покрай стената.

Очевидно нямаше намерение да сподели с нея какво го притеснява толкова. Но как би могла да налучка? Мейгрейт беше готова дори да се втурне и да обсипе с въпроси Фейеламор, но бившата й господарка лежеше в пълна безчувственост от три дни… Три дни ли?! Точно откакто Игър започна да се държи толкова странно с нея. Най-после започваше да съзира грозната истина. Фейеламор май бе отпаднала след злоупотреба с дарбите си. Но как е възможно, нали уж нямаше никакви сили? Или все пак имаше?…

За миг си спомни как я гледаше Игър, когато тя заспиваше. Уплашено. Всичко се подреждаше в ума й — необичайното усещане, когато се качваше по стъпалата, замъгленото зрение, стъписването на Игър, сякаш виждаше не нея, а някой друг. Ами да — напомнила му е с външността си за неговия враг Рулке!

Щом прозря истината, почувства се достатъчно решителна да се изправи и срещу Игър, и срещу самата Фейеламор. Вярно, постепенно проумяваше, че Игър не е какъвто си го представяше доскоро, но не би позволила на Фейеламор да направлява и занапред живота й. Изтича след Игър и му препречи пътя.

— Знам какво те безпокои, но се заблуждаваш — каза тихо.

Той потръпна и пак се постара да не срещне погледа й.

— Очите не ме превръщат в твой враг. — И този път не дочака отговор. — Не разбираш ли какво е направила Фейеламор? Не разпозна ли илюзията?

— Илюзия ли? — искрено се озадачи Игър.

— Ела е мен и ще се убедиш.

Докато слизаха, тя сподели подозрението си и го накара да застане зад вратата.

Фейеламор лежеше неподвижно. Мейгрейт впи пръсти в раменете й и я раздруса, после я зашлеви толкова безмилостно, че по бледите бузи избиха червени петна. Накрая клепачите на Фейеламор затрепкаха.

— Какво си ми сторила? — кресна Мейгрейт.

Бившата й господарка успя да се усмихне тържествуващо.

— Глупакът се хвали, че е чародей… а нищичко не схвана! — изграчи тя. — Ти си моя и така ще бъде.

После пак изпадна в безсъзнание.

А Игър приличаше на човек, чиито кости са омекнали.

— Заблудила ме е с илюзия! — Свлече се покрай стената. — Мен!

Тръскаше глава невярващо. Уважението на Мейгрейт към него поизбледня още малко, но нямаше да се откаже толкова лесно. Помогна му да се качи по стълбата, без да я интересува дали Фейеламор ще живее, или ще умре.

В Туркад свършваше зимата с дъждовете, лапавицата и хапещите ветрове. Най-сетне настъпи пролетта. А Игър беше вечно настръхнал, като че се боеше някой още по-могъщ враг да не изникне отнякъде, за да му отнеме империята. Дали гашадите подготвяха завръщането на истинския си господар? Спомените как Рулке се бе просмукал в ума му, страхът от появата на мъглявината-скорпион се засилваха.

Няколко седмици Игър отбягваше Мейгрейт от срам, но накрая потърси отново компанията й. Пак се разхождаха рано сутрин и късно вечер по стените на крепостта. Държеше се приятелски с нея, стига тя да не му досаждаше прекалено, а и да носеше очилата си. Но не я чувстваше толкова близка, че отново да легне с нея.

Мейгрейт изпадаше в отчайваща неувереност. Открай време обаче живееше със страха, че ще й измъкнат под носа онова, за което копнее най-силно, затова не се издаваше. Задоволяваше се с каквото получаваше и не очакваше нищо от утрешния ден.

Игър се занимаваше с въвеждането на ред и управлението на завладените земи. Макар че покори повечето области в империята си, жителите на Туркад се оказваха най-вироглави и не можеше да си позволи небрежност. А отвъд морето в Никеранд избягалият Тилан и помощникът му Беренет събираха огромна армия за нашествие.

— Игър… — започна Мейгрейт веднъж.

Той само изхъмка, наведен над карта на Никеранд.

Тя се поколеба, макар че от месец въпросът напираше на езика й.

— Когато бях твоя пленница във Физ Горго миналата есен… Един ден ми обеща, че ако ти разкрия къде е Фейеламор и защо тя иска да се сдобие с Огледалото, ти ще ми кажеш кои са били моите родители, какво ги е сполетяло и защо са навлекли такъв позор на фейлемите.

Той се напрегна, но не промени позата си.

— Ти обаче отказа — напомни студено, стрелна я с поглед и пак се извърна, преди да е видял очите й.

— Не можех да изменя на господарката си… Нима не разбираш? Но сега всичко е различно и те моля отново.

В този момент Мейгрейт приличаше на изпълнено с надежда дете.

— Толкова ли е важно за тебе?

— И още питаш! Ако не науча това, аз съм нищо — без родители, без род, без прадеди. Трябва да знам!

— Цял живот си служила на Фейеламор. Как тъй не си й задала този въпрос?

— Рано ме отучи от подобна дързост. А и никой от фейлемите не продумваше за моите родители. Кажи ми! Желанието да знам ме измъчва.

— Съжалявам… Не мога. Тогава си въобразявах, че знам истината — едно от нещата, които научих чрез Огледалото.

— Въобразяваше си?! Какво означава това?

— Не напразно го наричат Лъжовното огледало. Оттогава обаче се убедих що за измамна вещ е то. Не бива да се доверяваш на нищо, което Огледалото ти е показало. Не забравяй това, ако някога се случи да го държиш в ръцете си. То мами!

Игър остави линийката на масата и излезе припряно.

„Нима? — усъмни се Мейгрейт. — Използвал си го години наред, за да шпионираш враговете си. Нали така постигна могъществото си? Нямаше да успееш, ако Огледалото показваше само лъжи.“

Не искаше да му повярва, защото би стъпкала мечтата си, а я лелееше още откакто взе Огледалото във Физ Горго и то оживя, откликна на присъствието й, въведе я в цял нов свят и друг живот, в който нямаше да е вечно подвластна на Фейеламор. Живот, в който щеше да е ценна и сама по себе си. Размишляваше непрестанно за това.

Не й се искаше обаче и да обвини Игър в неискреност. Тя не се доверяваше лесно, но въпреки твърде обезсърчаващите им отношения не можеше и да се откаже от доверието си към него. Повече не спомена произхода си, но не се отказа от стремежа да научи коя е всъщност.