Кулата върху разлома

Каран мълча дълго, премисляше всички случки, откакто той я намери, а и предишния си живот.

— Да — отрони накрая, — по-силна съм, струва ми се, от когато и да било. И вече не се боя от лудостта. Горката ми майка… толкова години я мразех, че ме изостави съвсем сама. Сега я разбирам по-добре. И знам, че дължа всичко на тебе. Каквото имам е твое, само кажи.

Тя гъвкаво се опря на колене и направи толкова дълбок поклон, че челото й докосна пясъка. Шанд се трогна — нима някой някога му бе отдавал по-искрена почит? Но и се притесни. Знаеше, че направи за нея по-малко, отколкото бе длъжен.

— Изправи се, дете! — каза й строго и тя се смути.

Той побърза да я прегърне за миг. Каран кимна и пак седна на камъка.

— Вярно е, че ти спасих живота — започна старецът. — Първия ден три пъти се наложи да те съживявам с изкуствено дишане. Ти оцеля, другото зависи от тебе. Май се опомни тъкмо защото те оставих при хлуните. Тогава нямаше време да ровичкаш в останалите си проблеми.

Каран се подсмихна, но умът й пак се вкопчи в онова, което непрекъснато гризеше душата й, и усмивката се стопи.

— Наистина ли си убеден, че Лиан е тръгнал доброволно? — попита плахо, спомнила си предишните им разговори.

— Не знам какво да мисля. Защо му е на Тенсор да го отвежда? Какво би могъл да иска от него? А Лиан си е зейн — те са сбирщина от окаяници, на които не можеш да разчиташ!

Каран направи кисела гримаса.

— Не говори така. Зейните са същите като нас. Той никога не пожела да си присвои Огледалото. Тези изкушения не го вълнуват. Обсебен е от своите сказания.

Дали не си е въобразил, че Тенсор ще му помогне да осъществи амбициите си, и затова е избягал с него от Туркад? Това беше слабото място на Лиан…

— Според тебе би ли те зарязал след всичко, което сте преживели заедно?

— Не ми се вярва — едва се чу шепотът й.

— Може би се е заблудил, че си мъртва, и е побягнал от ужас и скръб. Или… Двамата доста сте навредили на Тенсор и може би…

— Не го казвай! И аз не знам какво да мисля.

— Е, стига сме предъвквали това. Имам подарък за тебе.

Старецът извади от раницата си малка кутия от кедрово дърво. Каран я отвори. Вътре имаше нещо, грижливо увито в кече — малко шишенце от рядък кристал със запушалка от абанос и кост, гравирано превъзходно и необичайно тежко на дланта й.

— О, не бива! — възкликна тя. — Та това е прекрасна, скъпоценна вещ!

— Отвори го.

Каран извади запушалката и вдиша най-възхитителния аромат на цветчета от зелен лимон. По бузите й потекоха сълзи.

— Благодаря ти. Но аз нямам какво да ти дам.

— Това, което ми даде, е несравнимо по-важно от дребно подаръче. Ти ми върна самоуважението.

Тя сдържа въпросите си — знаеше, че няма да чуе отговори.

— Къде го намери?

— Шишенцето ли? Имам го отдавна. Извънредно старо е и много му подхожда да попадне при тебе, защото май е изработено в Банадор. В Ашмод се погрижих да го напълнят с есенция. Най-добрите дървета, от които извличат аромата, растат точно там, на склоновете над Сухото море.

— Още поне трийсет дни… — прошепна Каран. — Чакането е непоносимо. Ами ако Лиан е тръгнал по своя воля?

Шанд обгърна с ръка раменете й.

— Когато не си сигурна, винаги е за предпочитане да не се съмняваш в човека. Тенсор е измислил за какво да използва Лиан, затова го е принудил.

— Значи все пак това си мислиш? — наостри слух Каран.

— Да — потвърди старецът почти без угризения.

Тя поразмисли.

— Дължа живота си и на Лиан… голяма длъжница съм. Няма да го очерням в мислите си и ще го отърва от бедите, в които пак се е забъркал от глупост. После ще го отведа у дома, нека си пише проклетите предания в библиотеката на Готрайм. До гуша ми дойде от огледала, чародеи и тъпи игри на война.

Тя стана и отиде при езерцето, гладко като стъкло.

„Ако беше толкова лесно — мислеше си Шанд, — и аз охотно бих дошъл с вас. Но и аз, и ти няма как да се изтръгнем от тази плетеница, преди да се разнищи някак. А аз най-упорито от всички се дърпах, за да остана настрана.“

31. Кулите на Катаза

Лиан не пропускаше да покрива ръцете и лицето си с мазилото, което му даде Малиен, но нямаше как да прикрие безмерния си страх, когато някой ааким пристъпеше към него. Очакваше всеки миг да разгадаят тайната му.

Два дни слизаха по опасни улеи и клисури, където нацепените камъни се приплъзваха на всяка крачка. Аакимите неволно предизвикаха няколко свлачища, превърнали се с грохот в порои от скални парчета и облаци прахоляк. Често се налагаше да се спускат по отвесни зъбери — двойно мъчение за Лиан, защото не смееше да издаде ужаса си от височини, за да не му обръщат внимание.

Най-сетне се добраха до обсипаните с едри отломъци склонове, които се проточваха няколко левги към белеещото дъно. След кратко търсене сред петно зеленина намериха извор. Напълниха меховете, сложиха предпазните очила и щом следобедът започна да се захлажда, нарамиха огромните раници и тръгнаха на североизток към плоското планинско било.

Скоро аакимите се убедиха, че Лиан не издържа на тяхното темпо, затова разпределиха товара му помежду си. Сега носеше малка торба с дневника, личните си вещи и една-единствена манерка. Вървяха само с три кратки почивки — пак най-вече заради него — цяла нощ и дълги часове през деня. Накрая се разположиха за отдих, хапнаха и заспаха. Около пладне Лиан се събуди — Тенсор и Селиал спореха ожесточено, макар и шепнешком.

— Не и докато не кажеш накъде ни водиш.

— Водя ви към убежище — тихо я увери Тенсор.

— Не си играй с думите! — изсъска Селиал. — Отговори ми, иначе ще продължиш без нас.

Тенсор заговори малко по-сговорчиво.

— Имам нужда от вас… от всички. Оцеляването на нашия народ е единственото, за което мисля. Но ние трябва да си възвърнем гордостта. Твърде дълго се утешавахме с величавото си минало. Или отново ще тръгнем напред, или ще се превърнем в нищо.

— Тогава нека си възвърнем гордостта с велики дела, не с кроежи за безсмислено отмъщение.

— Подготвям именно велико дело — избоботи Тенсор. — Най-великото! Замисли се обаче как Рулке унищожи чудесата, някога сътворени от нас. Защо пак да градим, ако той отново ще ни разгроми?

— Пфу! Тенсор, ти още се плашиш от призраци!

— Селиал, в Огледалото е скрита тайна. Знам, че я има! Тя ще ни въздигне.

— Ами зейнът?

— Зейнът… ми е много необходим. — Пролича, че той отново увърта. — Не знам защо, но скоро ще науча.

Навлязоха в местност, където солта беше нацепена на големи плочи, понякога опрени под всевъзможни ъгли една в друга. Някои образуваха навеси с кухини под тях. По време на краткия отдих Лиан седна с радост на сянка.

— Внимавай да не се срути върху тебе — рече му минаващия наблизо Тенсор с невесела усмивка.

В този миг нещо забръмча тревожно в главата на Лиан. После някой като че извика беззвучно името му.