Кулата върху разлома

отишла да проучи северната част на острова. Носеха още запаси, получени от плашливите племена, които обитаваха гъстите гори.

Дните се сливаха неразличими — аакимите неуморно потягаха и подреждаха убежището си. На работата не й се виждаше краят, защото на много места състоянието на огромната твърдина беше плачевно. Изниза се месец в поправки на порти, стени и защитни приспособления. Пълнеха цистерните с вода, а складовете — с храна. Изграждаха тайни проходи, прочистваха запушената канализация, изработваха по-здрави светилници. А една вечер Лиан видя как изведнъж грейнаха всички глобуси.

Нямаше с какво да помогне освен в най-простичките задачи, защото беше несръчен. Аакимите не искаха да му поверят дори готвенето и той се чувстваше безполезен. Можеше само да носи разни вещи и да предава съобщения.

Иначе го оставяха да върши каквото иска и той с удоволствие се отдаваше на приумиците си. Описанието му щеше да вдъхне нов живот на Катаза във Великите предания. Можеше да посвети на това целия си живот, ако поиска.

Люшкаше се обаче между ликуването и отчаянието. Макар че му се падна шанс, какъвто не е имал никой летописец преди него, може би нямаше да доживее да напише сказанието си, ако се сбъднеха предупрежденията на Малиен и заплахите на Баситор и Хинтис.

Опитваше се да пропъжда болезнените и безплодни мисли за Каран. Все повече време се навърташе около Тенсор, който се опитваше да овладее Огледалото. Чувстваше се като ученик, чийто наставник извършва неразбираем ритуал, но и най-дребното действие на аакима му беше безкрайно интересно.

— Огледалото не е същото, което бях опознал — промърмори Тенсор, вторачен в знаците по рамката. — Ялкара го е променила. А това… — докосна блещукащия символ — …направо замъглява ума ми. Аз обаче ще намеря начин да го подчиня на волята си.

И Лиан разглеждаше жадно знаците. Не бе изучавал такава писменост, а как копнееше да ги разчете! Щом Ялкара ги е нанесла по рамката, какво ли е предназначението им?

Ден по-късно му омръзна да гледа Тенсор, който седеше неподвижно пред Огледалото, и се отплесна в размишления за друга загадка. „И от скамейката до масата надничаше в огньовете на разлома…“ Разломът минаваше точно под кулата. Пълзя по подовете в търсене на тайни тунели или люкове, но не откри нищо. Какъв ли смисъл бе вложен в изречението? Или тази зала все пак не е работното помещение на Кандор?

Накрая излезе да се поразходи наоколо. Тръгна по пътеката към горичка под южния ръб на платото. Там свърна между дърветата обрасъл с мъх купол. Стигна до павилион с осем колони, разположен на издатина над обраслите с дървета тераси на склоновете. От три страни имаше изглед към Сухото море.

Поколеба се при входа и плъзна плъст по идеално гладкия жълто-зелен камък.

— Влез — покани го Малиен.

— Не исках да се натрапвам…

— Няма нищо. Случайно си мислех тъкмо за тебе. Как са ръцете ти?

— О, по-добре — смутено я увери Лиан.

— Седни де. С какво се е захванал Тенсор?

— Зяпа в Огледалото часове наред.

— Когато пак отидеш при него, наблюдавай го зорко. Искам да знам всяка негова постъпка.

Той мълчеше.

— Лиан!

— От мен няма да излезе добър шпионин. Не мога…

Тя се пресегна светкавично и стисна до болка китката му.

— Това не са ти игричките в школата за разказвачи — заговори Малиен тихо и свирепо. Лиан се помъчи да се отскубне, но тя го удържа лесно. Силата й го плашеше, а още по-лош беше пламъкът в очите й. — Знам, че за тебе единствено важно е сказанието, но ти изобщо не проумяваш опасността. Е, нека ти втълпя истината най-после. Ако Тенсор върши това, което подозирам, значи ще умрем и аз, и ти, и Каран — ако още е жива, — и другите аакими, и хилядите твои сънародници, и всички хора в Сантенар. И за какво? Заради отмъщението на един побъркан. Повярвай, ако имаше как да му попреча, вече да съм го направила. Той обаче е прекалено предпазлив и могъщ. Ти си ми длъжник и сега искам от тебе отплата. Покажи ми за какво те бива!

— Но защо да не го възпреш? — трепна гласът му. — Ти и Селиал бихте могли да…

— Ръцете ми са вързани, летописецо. Някога с Тенсор бяхме близки и е немислимо да му посегна. Не мога да сложа край на живота му, а това е единственият начин да бъде възпрян.

— Селиал е силна — видях как му наложи волята си на процеса срещу Каран в Шазмак. Той й се подчини.

— Така беше преди да загубим Шазмак — отвърна Малиен толкова тихо, че Лиан напрегна слух, за да я чува. — Тенсор е по-непреклонен отвсякога. А Селиал… животът и надеждите й са изпепелени. — Малиен помълча. — Ти сам каза, че не ни достига смелост. — Тя пусна ръката му и Лиан разтри изтръпналите си пръсти. — Още не познаваш добре историята ни…

— А ми се иска! — възкликна той, любопитството му веднага надделя.

— Толкова често сме се проваляли заради ежби помежду си, особено когато кароните завзели нашия свят, че сега и мисълта за такъв сблъсък ни плаши. Стигнахме до другата крайност в глупостта си. За да възпрем Тенсор насила, трябва първо да се преборим с традиция, вкоренявала се в нас две хилядолетия. А мощта му просто не е за вярване — всички вкупом не сме му равни по сила. Опитаме ли се да го заставим, ще използва срещу нас заклинанието, опустошаващо ума. Паднал е дотам, че ще е готов да ни изтреби, ако застанем на пътя му към безумната цел. Слабите, летописецо, трябва да бъдат лукави. Затова ще си послужа с тебе. Какво решаваш?

— Ще ти се подчинявам — смънка той.

Изобщо не желаеше да мисли какво може да го сполети заради този съюз.

— Добре — искрено му се усмихна Малиен. — Сега трябва да тръгвам.

— А как щеше да постъпиш, ако бях отказал?

Винаги предпочиташе да знае какви са другите възможности… и последствията от тях.

Малиен спря между двете колони на входа.

— Според мен Каран би разбрала защо съм те пожертвала, макар че никога нямаше да ми прости — кротко промълви тя. — Щях да кажа на Баситор, че носиш клеймото.

ТРЕТА ЧАСТ

32. Към Фаранда

— Сега ще ви изслушам — промълви Надирил, когато паниците бяха отнесени и сменени с нови. — Не пропускайте нищо в разказа си, а аз ще добавя каквото знам. После, Мендарк, ще ми зададеш въпросите си, ако все още искаш.

Мендарк и Талия споделиха всичко, което знаеха. Лилис слушаше напрегнато, без да се обажда. Лицето й бе огряно от сияещата й усмивка, но честичко се навъсваше и стискаше зъби. Талия предположи, че я спохожда гаден спомен от живота на улиците.

С падането на мрака усетиха и хлад. Прислужникът донесе наметало и за Надирил, и за всекиго от гостите му, но Мендарк остави своето на облегалката.

— Лоша работа — промърмори Надирил накрая. — Значи само ти, аз и старият Уистан сме предани на поставената цел, а аз съм безполезна развалина.

— Не е лъжа! — отсече Мендарк.

Библиотекарят не се засегна.

— Ще се опиташ ли да създадеш наново Съвета?

— Орстанд е незаменима. Дори и Хения… макар да е коварна зейнка!