Кулата върху разлома

— Не ми се противопоставяйте.

В един безкраен миг изглеждаше, че аакими ще се нахвърлят срещу ааким, но никой не искаше това. Тенсор бавно отстъпи нагоре и те не тръгнаха след него. От следващата площадка той подкани властно:

— Лиан!

Отново го подчини с лекота на волята си. Лиан закрачи към него без да иска. Малиен го сграбчи.

— Нима ще ме принудиш да вдигна ръка срещу тебе? — дрезгаво се обади Тенсор. — Ще го направя.

— Остани тук, щом си решил. Знаеш, че не бих ти сторила зло, но Лиан ще дойде с нас, ще отнесем и Огледалото. — Тя се озърна през рамо. — Имам ли подкрепата на Синдиците?

Селиал застана до нея, последвана от всички, дори Хинтис и Баситор.

Вените по шията на Тенсор изпъкнаха.

— Ще си послужа със заклинанието! — изрева той. — Помислете добре!

— Не! — кресна и Малиен. — Стига сме отстъпвали пред твоите приумици! Ти си луд!

— Нека да съм луд. Но чуйте какво ще ви кажа — хубавичко огледайте този летописец. Свалете му очилата, изтъркайте мазилото от кожата му. И какво виждате? Зейн с клеймото на Рулке! Помощник на врага сред нас. Коварен порочен зейн, чиито предтечи ни предадоха в прастари времена. Ти ще го изтърпиш ли, Баситор? Ами ти, Хинтис? Ще го изтърпи ли някой от вас освен онази, която го прикриваше още откакто избягахме от Туркад?

Лиан пощуря от страх. Баситор хвърли очилата му на пода и ги стъпка. Хвана брадичката му и го погледна в лицето.

— Вижте очите… — Разкъса и ризата му. — Вижте и белите петна по гърдите му.

Селиал пристъпи напред, за да се увери.

— Да, той носи Дара на Рулке — клеймото не оставя съмнение. Не можем обаче да го наказваме за престъпленията на отдавна мъртвите му прадеди.

Баситор се изхрачи на пода.

— И клеймото си е предостатъчно за мен след онова, което сполетя Шазмак. Тръгне ли с нас, ще му откъсна главата при първия сгоден случай.

С разперени пръсти ръцете му бяха колкото градински гребла.

— Аз пък ще го държа, за да ти е по-удобно — зарече се Хинтис. — Прекалено дълго търпим враговете си, вместо да ги смажем.

Малиен се взря в очите на Лиан.

— Безсилна съм, летописецо. Само нашите призраци ще бродят по страниците на Преданията. Прости ми, Каран…

Тя пусна ръката му. Нищо не пречеше на Тенсор да го покори с волята си.

— Е? — обърна се Тенсор към останалите. — Ще ми наложите ли насила решението си?

Селиал се колебаеше мъчително. Тенсор се възползва, метна Лиан през вратата, затвори я с трясък и залости. Щом се скри от погледа на аакимите, те събраха смелост, налетяха към вратата и заблъскаха с юмруци по нея.

— Тази няма да издържи — поклати глава Тенсор.

Завлече Лиан в работната зала, която бе построена да устои на всичко освен на пълното унищожение на цялата кула. Затръшна металната врата с грохот, сложи резетата, широки колкото тялото на Лиан, и задейства другите защитни приспособления. Накрая се огледа със зловещо задоволство. Откакто взе решението си, той като че се наслаждаваше на сблъсъка.

Колкото и да беше уплашен, Лиан се зарадва, че няма пак да върви по Сухото море. Видя, че Тенсор не е седял със скръстени ръце през нощта — имаше огромни запаси от храна и цяла цистерна с вода в един ъгъл.

— Надявай се да ни стигне — подкачи го Тенсор, — защото докато не науча как да отворя портал към Нощната пустош и да издърпам оттам онзи, за да му отмъстя, няма да мърдаме никъде.

Той седна невъзмутимо до масата. Скоро отвън започнаха да блъснат неистово по вратата. Последва ниско жужене, по-късно и дразнещо чегъртане. Дори си послужиха с някакъв взрив — глухият тътен разклати кулата. Вратата остана невредима.

— И за цяла вечност няма да я разбият — подхвърли Тенсор, без да се огледа. — Кандор се е постарал.

Аакимите опитваха с други механизми, но колкото и шум да вдигаха, прахосваха усилията си. Слънцето залезе, Тенсор се трудеше безмълвно. Като се затвори в залата, направи недостъпни и горите етажи, към които се минаваше през нея.

Лиан са събуди сутринта и пред погледа му се разкри същата сцена. Тенсор упорстваше в заниманията си с такова настървение че не се разсея и когато Лиан остави до него храна и вода. Отново кух гърмеж раздруса пода. Купчината опаковани продукти се разпиля. Огледалото пак падна и чак тогава Тенсор въздъхна отегчено.

Когато звуците зад вратата стихнаха за малко, Лиан долови края на изречението:

— …и успях!

Тенсор залитна към постелята си, тръшна се по лице и заспа на секундата. Никакви шумове не можеха да го разбудят.

Лиан взе дългия свитък, гъсто и равно запълнен с аакимски писмена. Още не ги познаваше достатъчно, за да прочете всичко. Имаше и схеми и скици, неразгадаеми за неговия ум. Отстрани бяха нарисувани арки и други украсени отвори и сводове с различни измерения и форми. Няколко пъти се срещаше думата „портал“.

Значи Тенсор бе разкрил (или поне така си мислеше) тайната на порталите, свързващи отдалечени места. Път към спасението! Лиан си позволи надеждата, че е възможно дори да се върне по този начин в Мелдорин без опасностите в Сухото море.

Вцепени се — Тенсор стоеше зад гърба му и се усмихваше.

— Да, това е портал. Защо си учуден, нали толкова се приказва за тях? Принципът е достъпен, но дали аз ще успея да изградя портала? Сполучлив ли ще бъде?

Прекъсна го неуверен глас откъм единствената тясна пролука високо в стената:

— Тенсор! Някакви натрапници приближават от юг.

— Ето докъде паднахме! — обърна се Тенсор към Лиан. — Идват неколцина нещастници, най-вероятно полумъртви от глад и жажда, а ние треперим. Преди завръщането на гашадите нямаше да се боим тук и от безбройни орди. Не търсете съвет от мен! — извика той към пролуката. — Отказах се да ви водя!

Отвън не отговориха.

Тенсор се зае с изработването на устройството, което щеше да отвори портала, а Лиан гледаше смаян. Аакимът май не се съмняваше в работата си, макар че творението му напомняше твърде малко за чертежите. Мереше с поглед, претегляше на длан. Подбираше материалите от горните етажи и се нагаждаше към това, с което разполагаше.

Извличаше метал и камък от вътрешни стени и ги оформяше с инструменти, които си направи сам. Неговото майсторство и власт над веществата бяха потресаващи, пък и личеше какво удоволствие е за него работата.

Устройството придоби простите красиви очертания на беседка — леко повдигнат над пода каменен подиум със седем тънки каменни колони, крепящи метален покрив. Веднага се забелязваше липсата на симетрия, типична за всичко създадено от аакимите.

Лиан не искаше да седи бездейно. Отхвърлен от аакимите и лишен от закрилата на Малиен, той се освободи от задръжките си. Така се увлече по творението на Тенсор, че започна да го подпитва. Скоро не го интересуваше нищо, освен замислите на Тенсор и знанията, които получаваше от него.

Задаваше му неспирно въпроси за наречията и писмеността на аакимите, за техните предания. Тенсор