Кулата върху разлома

отговаряше, без да се дразни. Лиан скоро научи достатъчно, за да прочете свитъка, но теорията и изграждането на порталите не събудиха любознателността му.

Подчини се на друго желание — не се отказваше да преведе „Предания на аакимите“, която запомни наизуст в Шазмак. Та той бе летописец, посветил се на сказанията, и различните езици бяха неговата стихия. Учеше неуморно, тласкан и от жаждата си за знания, и от увереността, че този шанс няма да се повтори. „Не съм по-малко покварен от Тенсор — рече си веднъж. — Какво ли щеше да каже Каран?“ Тази мисъл го отрезви задълго. През нощта го изтерзаха дълги нерадостни сънища за нея. Сутринта обаче се върна в действителността. Каран я нямаше, а Тенсор му беше на разположение.

Дойде денят, разбил на парчета живота и мечтите му. Тенсор изведнъж се отдръпна, изтръска ръцете си и погледна входа на портала.

— Приключих. Справих се. Готов е, готов съм и аз. — Той изви глава към Лиан. — Скоро ще ми послужиш за целта, заради която те доведох чак в Катаза.

37. Неочаквана среща

Мъжът ахна приглушено от уплаха. Не можеше да говори, защото стоварилата се на гърба му тежест го остави без дъх, а устата му се притисна в земята.

Чу се развеселен женски глас:

— Каран, дръпни се от него. Сега всички сме съюзници.

Каран се стресна. Познаваше гласа, но не помнеше на кого принадлежи. Грубо обърна към себе си лицето на мъжа, когото повали. Щом разпозна в здрача чертите на Мендарк, тя прибра ножа и се махна от гърба му. Дори му помогна да се изправи, макар и с неприязън, а после показно изтри длан в крачола си.

— Осейон, глупако! — разкрещя се Мендарк. — Заедно с пръста си да не загуби също ума и зрението?!

Всички бяха изумени от срещата и задълго се възцари мълчание. Накрая Талия се здрависа с Шанд.

— Радвам се да те видя, макар че изглеждаш зле.

И той пъхна ножа си в канията.

— Бях болен — изхриптя и се свлече.

— Шанд!

Каран се отпусна на колене до него, Талия приклекна да го погледне.

— Всичко е наред — прошепна старецът. — Имам разстройство от седмици. Очаквах да умра тук.

— Нося лек за твоите болежки. — Талия порови енергично в раницата си. — До сутринта ще си готов да катериш върхове.

Тя смеси различни прахчета в канче, сипа вода, разбърка и поднесе течността към устата му. Той изгълта всичко наведнъж.

— Ама това е гадно колкото моята вмирисана вода!

— Няма как, затова пък така ще те запече, че ако решиш да се отбиеш по нужда, ще ти потрябва тирбушон. — Талия се разкикоти. — Ето какво си бил намислил вечерта, когато ме запозна с Пендер…

— Изобщо не си представях, че ще стигнем дотук. Доста път бих от Тулин до Катаза. Но и аз се радвам да те видя. По-късно ще си разказваме преживелиците си и ще обсъдим намеренията си. Не се съмнявам, че идваме с една и съща цел. Засега имаме нужда от свястна храна, и то много.

Талия пристъпи към Каран, която я гледаше притеснена, но протегна ръка. Тъмнокожата жена я изненада с прегръдката си.

— Не ти помогнах след Големия събор — веднага призна вината си. — За прекалено много хора трябваше да се погрижа, а не можех да те нося. Когато се върнах, не те намерих. И оттогава съм гузна.

— Не те обвинявам. А и всичко се нареди добре за мен. Но в момента съм прегладняла.

— Ние имаме храна — обади се Мендарк.

Взираше се в Шанд с почуда, а в Каран — с явна неприязън, ако не и злоба.

— Това е моят приятел Осейон — представи Талия едрия чернокож мъж, който веднага се ухили на Каран.

— Каран, често слушах за тебе. Приятно ми е най-сетне да те срещна. Уж командвам охраната на Мендарк и го пазя от хора, дебнещи с нож в ръка зад камъните, но днес май си загубих работата. — Гърленият му смях отекна наоколо. — Ти обаче си много пъргава. Надявам се да станем приятели.

Каран си помисли, че той й е най-симпатичен от тримата.

Седнаха на завет около огъня, ограден с камъни. Талия и Каран нарязаха сушени продукти в котел, а Осейон напълни с вода две по-малки котлета от извор, около който имаше ръждиви петна.

Мендарк ядно преживяваше спомена за ножа, който Каран опря в гърлото му. Такъв страх не бе изпитвал от столетия. Още по-лошо беше, че се издаде пред всички. Накрая не издържа.

— Веднага се познава, че е от Готрайм — подхвърли, когато тя набучи с ножа си парче нарязан лук и го захапа. — Има обноски на селяндурка.

Настана тишина. Мендарк срещна погледа на Каран над пламъците, косъмчетата по тила му настръхнаха и в същия миг тя запрати котела към него с толкова светкавично движение, че щеше да му избие зъбите, ако не се бе навел. Тя сподави хлипането си и изтича нанякъде в мрака. Мендарк твърде късно си спомни първата им среща, когато се опита да й отнеме Огледалото. Тя усети намерението му, преди той да го е осъзнал докрай, и реагира със същата зашеметяваща бързина.

Талия събра разпиляната храна с ръце, тресящи се от гняв.

Шанд стисна като с клещи рамото на Мендарк.

— Слушай, тъпако, ти я заряза да умре, макар че е била много важна за тебе, когато е носела Огледалото. Оттогава тя прекоси Сухото море с повече трудности, отколкото е имало по твоя път, настлан със златото от хазната на Магистъра. Не познавам нито по-храбра, нито по-вярна от нея. По-скъпа ми е от стотина като тебе. Кълна се, че ще те хвърля в някоя пропаст, преди да й навредиш! Не ми се пречкай.

Шанд тръгна по тясната скална тераса и скоро намери Каран. Седеше с провесени над пропастта крака и плачеше. Той седна до нея, обви с ръка раменете й и я притисна безмълвно до себе си.

— Как го мразя! — изфуча Каран. — А отначало се преструваше на приятел, гнусният му лицемер.

— Недей да се заблуждаваш за неговите подбуди. Не е алчност в обичайния смисъл на думата. Да речем, че е чувство за дълг. За един Магистър всичко друго е по-маловажно. Това е пост за цял живот. Мендарк изпълняваше съвестно задълженията си и за толкова векове не се поквари повече, отколкото би се случило с всеки друг. Има си недостатъци в изобилие — също като мен и теб. Твърде привързан е към властта си. А самолюбивият човек не обича да натискат носа му в пръстта.

— Аз не си затварям очите за своите недостатъци — тихо отвърна Каран.

— Както и да е, нуждаем се от него. Той тепърва ще изиграе своята роля в тази бъркотия с Огледалото.

— Трудно ми е дори да говоря с него — прошепна тя. — Но щом искаш, ще го търпя.

— Моля те — поправи я Шанд. — Сега да се върнем в бивака, че коремът още ме наболява.

До сутринта Шанд наистина се отърва от разстройството, но още беше слаб, затова останаха и на другия ден на терасата. Щом и той отмина, решиха да тръгнат. Намираха се на влажните югозападни склонове, защитени от слънцето. Над тях имаше заоблени масиви от черен базалт с какви ли не пукнатини, отвесни пролуки и проходи. Каран с лекота изкачи първите стотина разтега. Стъпваше необичайно сигурно, прескачаше като планинско козле, макар че ботушите й се разпадаха.

Тя все повече се отдалечаваше от Мендарк и Шанд. Талия се изкатери покрай щръкнал каменен шип и я завари да седи на издатина. Превързваше с парцалче рана на петата си. Талия се настани до нея. Другите още се мъчеха по-надолу.

— Ама че ботуши имаш…

— Имам и друг чифт — разсеяно отвърна Каран. — Пазя ги за втория поход.

На лицето й бе изписано спокойствие въпреки раната.