— Общо деветдесет и девет са, но само тридесет и три различни. Някои са повторени многократно, други — не.
— Значи не е украса — отрони Фейеламор. — Имат някакво предназначение.
— Не съм виждал такива писмена другаде.
— Аз… — Гласът й прегракна. — Не ми харесва това… Опасявам се, че е клопка.
Тя приличаше на изопната жица, синкавата кръв под кожата й се движеше на неравни тласъци, мускулите й се свиваха, сякаш насила потискаше страха си.
— Можеш ли да си служиш с Огледалото? — попита Лиан.
Летописецът у него се вторачи във Фейеламор с жаден интерес както преди това в Тенсор.
— Затворено е, а ключът остана в Туркад. Но в далечното минало видях как борави с него Ялкара.
Твърде дълго нямаше никаква промяна, после от Огледалото бликна бяла светлина, озарила отдолу лицето й. По повърхността му пробягваха шеметно букви и сцени. Лиан се наведе, но Фейеламор тикна малкия си юмрук под носа му.
— Това е само за моите очи, летописецо!
Той застана до Каран при прозореца. Взираха се навън, а празните стомаси им напомняха откога не са яли.
— Къде си, Ялкара? — извика неистово Фейеламор и скочи, вдигнала Огледалото пред очите си.
Но ликът, който Огледалото като че бе съхранявало най-често, не се появи.
Двамата недоумяваха какво искаше фейлемката. Що за древна мощ бе изостряла като сърп през безбройните години на търпеливо очакване? И как се надяваше да я стовари върху своята отдавнашна противничка, превърнала се в далечна сянка по стъклото?
— Къде си?! — повтаряше Фейеламор, вбесена от очевидния факт, че Ялкара отново й се изплъзва.
Маската на хладнокръвие се разпръсна. Ръката й трепереше. А коварната вещ отново си беше обикновено огледало, което показа нейното помрачено и разкривено от ненавист лице.
Фейеламор погледна в какво се е превърнала и захвърли Огледалото. То се плъзна по пода, за миг в него се мярна друго, засмяно лице, а после в лъскавата плоскост се отразяваше само куполът.
— Смей се! — тихо изсъска Фейеламор. — Знам какво остави тук. Аз го намерих и съсипах, а с него всичките ти кроежи и надежди. Но от останките създадох по-полезен инструмент, който ще ни освободи. Ти няма да ме смажеш!
Изведнъж си спомни за двамата си пленници и се извърна към тях. Лиан само зяпна, но Каран прояви смъртоносната си пъргавина. Малкият нож просветна в готовата да го хвърли ръка.
— Вече те
Фейеламор не шавна, само очите й се извиха към Лиан и ръката на Каран се напрегна.
— Да не си посмяла!
Опасността отмина в миг. Фейеламор се врътна и тръгна надолу по стълбата, оставяйки вратата отворена.
— Всичко висеше на косъм — промълви Каран. — Тя издаде нещо, за което ще съжалява, струва ми се.
— Долу може би настъпва краят на света, а ние нищичко не знаем…
— Аз щях да усетя. Добре де, и аз не издържам тук. Да слезем, но по-предпазливо.
Прокраднаха се по сякаш нескончаемите стъпала. Всичко бе притихнало.
— Почакай… — спря го Каран. — Стъпалото се люшна под нея. Ето, пак — да не е земетръс?
Тогава цялата стълба се раздруса. Стори й се, че по стъпалата мина вълна. След втория трясък ги оглуши грохот от падане на метал, посипаха се раздробени камъни. Прашна, задимена въздушна вълна ги блъсна в лицата. Каран се вкопчи в ръката на Лиан.
— Разбиха вратата към залата на Тенсор — досети се той.
— Най-после! Дори той не може да устои срещу всички, особено ако им помага и Мендарк. Краят наближава. Да слезем.
Но две площадки преди залата насреща им затропаха тежки стъпки, двама аакими се устремиха към тях — Хинтис и Баситор. Лиан се подхлъзна и понечи да хукне нагоре.
— Какво ти е?
— Искат да ме убият…
Аакимите гледаха толкова навъсено, че макар да ги познаваше, Каран също се уплаши.
— Не, оставете го!
Хинтис обаче стисна китките й с дългите си пръсти и я обездвижи. Баситор изви ръцете на Лиан зад гърба му и ги върза. Веднага го замъкна към залата. Хинтис бутна Каран на стъпалата.
— Стой тук! Не се намесвай.
Затича надолу през пет стъпала.
Каран примижаваше от сълзите в очите си, но тръгна подире му. Тук беше задимено, трудно различаваше нещо. Вратата бе повалена, в дупката имаше струпани парчетии. Вместо част от вътрешната стена криволичеше зееща пукнатина. Нещо гореше сред нападалата зидария.
Тя бавно надникна иззад ъгъла. Разрушения имаше само около вратата. Виждаха се късчета камък и мазилка по пода, книжата от масата на Тенсор бяха разпилени навсякъде. Самият той стоеше в беседката с вдигната ръка. Отпред го пазеха още шестима аакими, обърнали се към дупката. Явно се бяха присъединили към него.
А Хинтис вече връзваше Лиан за една от колоните. Баситор притича от другата страна да заеме посоченото му място. Каран се затътри през площадката. Тогава забеляза Малиен да се промъква зад беседката между преобърнати скамейки и маси. Останалите аакими начело със Селиал бяха между падналата врата и беседката, но ги възпираше нежеланието да влязат в схватка със сънародници.
Малиен се озърташе към тях, сякаш чакаше да изиграят уговорена роля, а те бездействаха. Внезапно в ръката й блесна нож и тя се хвърли напред. Тенсор отскочи заднешком, Хинтис се отблъсна от подиума и я изрита с двата си крака в гърдите и едното рамо. Нещо изпращя и Малиен с немощен вик отлетя като парцал. Тенсор пребледня и изохка, сякаш той бе ранен, но не отиде да й помогне. Селиал понечи да тръгне към повалената Малиен, непокорните аакими насочиха оръжията си към нея и смелостта за кой ли път й измени.
Каран се втурна натам, потънала в скръб. Малиен още дишаше, изпод косата, от ухото и рамото й се стичаше кръв. През разкъсаната кожа се подаваше счупена кост. На Каран й призля. Опита се да я вдигне, но Малиен се оказа неочаквано тежка в ръцете й, а и се сгърчи от движението.
Каран откъсна ръкав от ризата си и притисна раната, за да спре кръвта. Не знаеше какво друго да направи. Малиен щеше да умре. После ивиците прах във въздуха се разместиха и до нея се появи Шанд. Каран се разплака от облекчение — той винаги намираше изход.
Щом старецът се наведе над Малиен, Хинтис и Баситор му налетяха с еднакви гримаси на лудешка ярост. Хинтис размахваше меч, по-дълъг от тялото на Каран.
Шанд се изправи, отпуснал ръце до хълбоците си. Аакимите стърчаха с две глави над него. Хинтис замахна за удар, с който щеше да разсече стареца. Каран посегна към ножа си. Твърде късно.
Шанд вдигна глава към противника.
— Недей — каза му тихо, но с такава стаена заплаха, че Каран настръхна.
Едната му ръка помръдна и дългата коса на Хинтис се изправи. Зениците му се свиха и очите му заприличаха на черни дупки към душата. Краката му се усукаха и го подхвърлиха над пода. А ченето на Баситор увисна толкова надолу, че Каран би могла да пъхне лопата в устата му.
— Махнете се! — още по-тихо заповяда Шанд.
В трескав напън да избяга Хинтис запълзя на четири крака, забравил за меча. Баситор тичаше, провесил главата си и дългите си ръце като маймуна. Шанд пак се обърна към Малиен и си беше предишният, само леденият му поглед омекна по-бавно. Нито той, нито Каран продумаха, просто вдигнаха Малиен и я понесоха край подобната на жив труп Селиал. Сложиха я да легне до носилката, където беше Талия с груба превръзка на главата.
