Кулата върху разлома

— А какво сполетя нея?! — ахна Каран.

Лицето на Шанд бе добило жълтозелен оттенък, очите му са изцъкляха.

— Халоса я парче при взривяването на вратата — изгъгна той. — Мисля, че ще се оправи.

— Ами ти?

— Пресилих се и сега ще се мъча.

Опита се да дръпне ризата от рамото на Малиен, но отмалелите му пръсти не успяваха да хванат края на плата. Каран направи това вместо него. Озърташе се към вратата, раздвоена между дълга си към Малиен и желанието да помогне на Лиан.

— Върви — отпрати я Шанд. — Сега си му останала само ти.

— Но Малиен…

Той докосна ръката й.

— Задай си въпроса какво би искала тя. Изнасял съм ранени от десетина бойни полета. Тя не е толкова зле, колкото изглежда.

Малиен изохка и отвори очи.

— Каран… Спри го, иначе всички ще загинем.

— За какво му е Лиан?

— Дарът…

— Да, но за какво?

— Тенсор е решил да използва неговия Дар, за да засили… заклинанието. — Малиен не можеше да вдигне глава от пода. — И тогава дори Рулке няма да издържи. Ще използва Лиан като жива лупа.

— И Лиан ще…

— Лупата ще се пръсне на парченца. Побързай!

Каран я целуна по челото, скочи върху купчината отломки и видя Селиал, която умоляваше Тенсор, но той не беше на себе си. След такива престъпления нямаше връщане назад. Заплаши я с черния жезъл в ръцете си. Хинтис, отново нагъл и въоръжен с меч, размаха оръжието пред лицето й и я принуди да отстъпи към скупчените отзад нейни поддръжници. А в беседката Лиан се бе отпуснал вяло на въжетата, убеден в скорошната си гибел.

Игър остана затворен в работната си стая през целия ден, скован от страх. Колкото и опозорен да се смяташе от колебанието си пред портала, не можеше да понесе представата как се хвърля беззащитен в пустотата подобно на Фейеламор. Пак се залисваше с пръстените, кристалите и другите пособия, в които бе вложил силата си — надяваше се да е съхранена, — но нищо не можа да го разсее. Накрая взе най- опасните си принадлежности: нешлифован изумруд във формата на шестостранна призма колкото дланта му и съвършен рубин с размерите на грейпфрут. Досега не дръзваше да ги овладее, но безизходицата го подтикваше към крайности.

Какъв беше този шум отвън? Потисна безпокойството си и рязко отвори вратата. На прага стоеше Мейгрейт. Държеше поднос с храна. Всеки друг би се стреснал от изражението му, ала тя само го изгледа изпод вежди със странната си усмивка, на която сякаш тепърва се учеше.

Не носеше очилата си. Светлината открои цвета на очите й и той се смръзна за миг. Усмивката й се стопи.

— Влез — покани я неприветливо и взе подноса.

Разказа й какво се случи през нощта.

— Фейеламор влезе в портала, а аз се уплаших.

Мейгрейт се отдръпна.

— Влязла е, защото няма избор, но ще се сражава само за себе си. Не разчитай на нея за нищо.

Игър виждаше колко я е разочаровал и това го уязви. Изведнъж си бяха разменили ролите.

— Може би ако не се наслаждаваше толкова на страховете си — добави тя ехидно, — би могъл да ги преодолееш. Кажи какво да направя, придърпай портала насам и аз ще мина през него.

— Няма да оцелееш.

— Може би. Това не ме плаши.

— А аз се плаша — изпъшка Игър.

— Ще го направим по-късно. Сега ела с мен.

И той отново се подчини.

Постепенно страхът какво може да се случи, ако той не направи нищо, надделя. В тежкия час преди разсъмване стигна до мига, когато трябваше да се отърве от този кошмар по един или друг начин. Или ще наложи волята си, или уплахата ще го погълне.

Ето го пак! Същото изкривяване на реалността, в което се сливат истинското и измисленото. Игър се събуди с вик, Мейгрейт седеше до него, вторачена в нощта. Отпусна длан върху мокрото му чело. Игър опря глава в рамото й и тя го прегърна.

Слънцето изпълзя над хоризонта. „Не мога да се крия повече.“ Посегна слепешком към изумруда, сложен на нощното шкафче, и отново потърси портала. Скоро изкривяването се засили така, че въздухът размиваше очертанията на всички вещи в другия край на спалнята. Стените се гънеха като в лошо изработено огледало. Събираше се гъста слоеста мъгла и се стелеше в спирала към средата на стаята.

„Сега!“ Игър се измъкна от ръцете на Мейгрейт, облече халат, припряно обу ботуши и грабна наметало. Пъхна рубина в единия джоб на наметалото и стисна изумруда. Вдишваше с усилие оловно тежкия въздух, който лепнеше в дробовете му. Заставяше се да бъде съсредоточен, да извлече портала от ефира и да го спре пред себе си.

Въздухът изпращя и порталът се оформи. Този път изглеждаше по-голям — купол върху тънки колони. Мъглата се кълбеше в него и изчезваше в нищото. Игър напъха и изумруда в джоба си, после тръгна към портала, макар че в болния му крак сякаш гореше огън. Наметалото му се изду.

Но пак се разколеба. Въздухът го засмукваше навътре, а петите му се запънаха в пода. Боеше се, че вместо да овладее портала, ще бъде смазан от него. В паника изопна ръка напред, разкъсвайки джоба. Насочи изумруда към портала и кресна заповед. Измежду пръстите му заструи зелена светлина. Усети отварянето на проход, в кристала се събра необуздана енергия. За миг Игър почувства, че може да направи всичко и да победи всекиго. Порталът се очерта с рев и зейна отсреща, придърпваше завивките от леглото и всичко, което не беше закрепено.

Зад него Мейгрейт изхлипа:

— Игър, недей!

Едва я чу във воя на вятъра. В ужас се обърна за помощ към нея и тя протегна ръка. Още миг Игър не се престрашаваше, неспособен да избере между двата пътя, после отново усети жилото на скорпиона. Нямаше да търпи това повече, дори сам да тръгне към смъртта. Игър се извъртя, вдиша може би за последен път и скочи през портала. Думите за сбогом се изгубиха в свистенето на вятъра. Той изчезна.

Мейгрейт пристъпи към портала, който обаче се плъзна встрани. Тя се засили яростно и почти го достигна, но сякаш го отблъсна с пръстите си. Порталът се затвори с трясък, който събори половината мазилка от тавана. И вятърът стихна изведнъж. Прахът се слегна и в стаята проникна утринната светлина.

— Не си отивай… — прекалено късно прошепна тя.

Остана сама с уелмите. Просна се на леглото, посипано с мазилка. Придърпа завивките в тихо отчаяние и зачака. Знаеше, че нейните насмешки го подтикнаха към това безумие.

Игър не се върна.

Каран стоеше при вратата и се взираше толкова настойчиво в Лиан, че не разбираше защо той не я погледна. Зад нея Мендарк се промъкна прегърбен, наглед толкова остарял и съсухрен, че й се наложи да си припомни способностите му. В същото време усети и Фейеламор, без да я вижда. Всеки си избираше най- изгодната позиция за предстоящия сблъсък, време беше и тя да стори същото.

Тенсор се хвърли към огледалото в беседката и извика нещо на Баситор. Порталът се отваряше не по негова воля. Димът се освети, прашинките заискриха, отвътре блъвна горещ влажен задух. Каран отново надуши смрадта на Туркад. Без да знае защо, тя беше убедена, че този път ще дойде Игър. Спомни си как