— Може би е опасно. Какво се говори за онова място?
— Всеки знае някакъв слух, но сега си имаме по-тежки грижи — какво ще ядем утре.
— Семейството ти тук ли е?
— Нямам близки. Искам да се оженя за едно момиче, ако още е съгласна. Джанит беше моята любима, преди да тръгна по света. Мечтаехме си за своя къща и деца, но за какво съм й еднорък?
— Но ти още си мъж, а и вече си на служба при мен. Отиди да говориш с нея.
— Не, след като се върнем.
— Ето ти три сребърни тара. Купи храна за една седмица, ако намериш, и ела тук утре призори.
Сутринта той я чакаше, носеше раница и торба с най-окаяните плодове, зеленчуци и жито, които бе виждала.
— Нищо по-добро не успях да купя — промърмори Евенил, — а дори за тях ме оскубаха цял тар. — Подаде й другите две монети. — Месо няма никъде.
— Все едно. — Мейгрейт не взе парите. — Задръж ги, току-виж намерим нещо по пътя. Все ми е едно какво ям. Ако се наложи, ще ловуваме.
На хълбока му висеше меч, вързан с парче връв. Неугледно и късо, оръжието имаше нащърбено острие, сякаш го бяха използвали за сечене на дърва, макар че сигурно беше негодно и за тази работа.
Потеглиха към гранитните канари. Той вероятно се досещаше за настроението й, защото вървеше безмълвно, но усърдно подбираше най-удобния път, по който изкачването щеше да е най-лесно. Мейгрейт се въздържа от самохвалство, че е вървяла по трудни пътеки, надлъж и нашир по света. Младежът просто се стараеше да заслужи парите си.
Пълзяха по последния склон на рида, в който бяха изсечени стръмни стъпала.
— По-нагоре — обясни Евенил — има кръгла площадка с каменни седалки. Хората и до днес разправят как лудият Басунез уреждал там кървави представления за зидарите.
— Амфитеатър на тези чукари?!
— Вярно, това беше думата. Амфитеатър!
— Сигурно е най-противният в цял Сантенар.
Тя се загърна плътно в наметалото, но неспирният вятър проникваше лесно през плата. Дори в този необичайно ясен ден слънцето не сгряваше, а вятърът хапеше необуздано. Струваше й се, че стихията ги ненавижда заради топлата им кръв и се мъчи да ги свари неподготвени, за да ги хвърли в бездната.
Добраха се до амфитеатъра, прекосиха го и надникнаха над ниския западен ръб. Тясна пътека по острото било се спускаше и пак се изкачваше към грозна кула с девет стени. По куполовидния покрив от бронз и каменни плочи бе полепнал сняг.
Оказа се, че тук наистина се е заселил някой — не можеше да сбърка кльощавите фигури на двама гашади, застанали на стъпалата пред отворената порта.
Мейгрейт и Евенил стояха сврени зад каменната ограда през целия тягостен ден и наблюдаваха. Гашадите се качваха и слизаха по стълбите, обикаляха около стените. Сменяха се на всеки два часа. Понякога на кулата се мяркаха още часови или пък надничаха през бойниците. Какво ли пазеха?
Мейгрейт си знаеше, че ако се върне само с тези сведения, Фейеламор няма да е доволна. Длъжна беше да научи повече, но се боеше. Трябваше да се погрижи и за безопасността на своя верен спътник.
— Ще се кача при портата — каза му малко преди здрач. — Стой тук и внимавай да не ме издебнат в гръб! Може да са разпратили съгледвачи наоколо.
И в сумрака погледът му издаде, че е разгадал непохватната й хитрина. Бившият войник се почувства унизен.
— Евенил, подчиняваш ли се на заповедите ми? — попита тя по-рязко.
Той наведе глава.
Тя се помъкна по криволичещата между две пропасти пътека. За няколко минути, когато часовите се сменяха, имаше шанс да се прокрадне наблизо. В този студ дори несломимите гашади се криеха на завет при отворените крила на портата. И оттам можеха да оглеждат околността, но все пак имаше някакъв шанс. Тя се промъкна докъдето посмя и легна до пътеката доста под стъпалата. Виелицата я прикриваше, стига никой да не слезеше по стълбата.
Дочака смяната и във все по-гъстите вихрушки пропълзя по стъпалата и се потули зад бронзовата статуя на митична крилата твар. Оттук чуваше и какво си говорят часовите. Личеше, че са неспокойни. Може би долавяха присъствието й. Знаеше, че е немислимо да мине през портата, но от стената стърчаха всевъзможни шипове и пръти. Мейгрейт реши да се изкачи по тях до тесен осветен прозорец под върха на кулата.
Тук студът беше непоносим — вятърът виеше като побесняла от глад глутница, металните пръти залепваха за кожата й през протърканите ръкавици, а Мейгрейт не забравяше нито за миг, че виси над бездна.
Надникна през пролуката, като се постара да не се показва в светлината. Пред очите й се мярна огромен мъж. Позна го на секундата — Рулке пресичаше стаята. Сърцето й прескочи един удар и тя се почувства слаба, уязвима и уплашена. Прониза я и налудничаво влечение към него.
Рулке се извъртя на пети и се вторачи стреснат в обърнатия на север прозорец. Усещаше я! Тя се дръпна от източния прозорец и се спусна с трескави движения. Отгоре се разнесе гръмовният му глас. Мейгрейт бързо се прехвърляше от прът на шип, улавяше се рисковано за вледенения метал и отчаяно се стремеше да се скрие зад ъгъла на стената, преди той да се е подал от прозореца.
Чу се вик и отдолу — глупавият храбрец Евенил й се бе притекъл на помощ. В светлината откъм портата го видя да тича нагоре, размахал жалкия си меч. Просълзи се от верността му, която щеше да го погуби. Опита се да слезе по-бързо, но закъсня. Още висеше четири разтега над пътеката, когато кратката схватка долу завърши. Еднорък воин с тъп меч нямаше никакъв шанс срещу копията на гашадите. Тялото му се свлече от ръба на билото.
Мейгрейт се долепи неподвижно до стената, докато часовите оглеждаха пътеката. Накрая те влязоха в кулата да докладват на господаря си. Тя се смъкна по пътеката до мястото, откъдето бе паднал Евенил. Лесно го откри по тъмното петно. Взря се надолу, припомняше си колко е стръмен склонът тук, по средата на пътя между амфитеатъра и Каркарон. Невъзможно беше да е оцелял. Паметта й все повтаряше забиването на острието в гърдите му. Сигурно бе умрял още преди падането.
Искаше да й служи, както му подсказва почтеността, и ето каква награда бе получил накрая. Тя можеше да се върне горе и в яростта си да избие часовите, но имаше ли смисъл? Трябваше да изпълни един печален дълг — да отиде с ужасната вест при любимата на Евенил. Край на мечтите за дом и семейство. Тя пое унило надолу по склона.
По целия път валя сняг. Мейгрейт се върна в Дънет след дълго изтощително тътрене в преспите и завари Фейеламор там. Нейната господарка не бе успяла да вземе книгата и се разкъсваше от безмерен страх, че и фейлемите няма да дойдат. Въпреки усилията да ги достигне с мисълта си не дочу и шепот.
— Е, какво научи? — изсумтя тя, щом видя Мейгрейт.
— Рулке е там!
— Сигурна ли си? Как разбра?
— Покатерих се по стената на кулата и го видях през прозореца. Сигурна съм, че беше той. Не забравяй, че съм го срещала. Познах го веднага.
Бесът на Фейеламор се засили още повече.
— Що за глупост! Ами ако те бе забелязал? Нуждае се от такива като тебе повече и от… — Млъкна и се опули към Мейгрейт, като че едва сега бе осъзнала друга, още по-ужасна заплаха. — Защо? — прошепна тя. — Защо е отишъл в Каркарон, щом разполага с целия Шазмак?
— Не мога и да гадая. В Каркарон има голяма мощ. Знам ли…
— А и това място е свързано неразривно с един род. Басунез! Галиад! — Фейеламор се вкопчи в куртката на Мейгрейт и я разтърси. — И кому принадлежи Каркарон сега? Коя живее на един ден път оттам? Коя е трикръвна и има дарбата на усета — тъкмо каквото е необходимо на Рулке?
— Каран — изгъгна полузадушената Мейгрейт.
