Тъмна е луната

Но аз обичам хазарта. Защо да не си бъдем взаимно полезни, а и да се позабавляваме? Бил си затворен цяло хилядолетие. Предлагам ти и малко разтуха. Притежаваш нещо, за което аз копнея. Най-изгодната сделка е онази, от която всички печелят.

— Най-добрата сделка е онази, от която аз получавам всичко, а тебе превръщам в покорен роб — неприветливо го поправи Рулке. — Но нека чуя какво предлагаш.

— Състезание на разказвачи! И двамата имаме своите способности. Победиш ли ме, ще ти я дам. Ако аз победя, знаеш какво искам — Тълкувателната плоча, за да чета каронските писмена. И ще премахнеш източника на мъченията, който заложи в главата ми.

— Наградите стават две. Не е ли прекалено за човек, който всъщност няма с какво да се пазари? Но ти ме развесели. Радвам се, че си тук. И все пак… Тълкувателната плоча е тайна, която няма да издам никому.

— Значи е още по-ценна за мен. Освен това ти вече ми я обеща. Сам каза, че тя принадлежи на миналото, а ти си бъдещето на Сантенар.

— Попадне ли в ръцете ти, няма връщане назад. А никой не знае какво може да му поднесе бъдещето. Така бих могъл да навредя неописуемо на своята раса. Впрочем… — Рулке се почеса по брадичката. — Но везните не са изравнени. Какво друго ще ми предложиш?

— И себе си, ако загубя.

— Везните дори не трепнаха! Ако загубиш, бездруго ще ми принадлежиш.

— Доброволният слуга е по-ценен от стотина роби.

— Прав си, но не съм склонен да издам тайната на нашата писменост в замяна на дребните ти услуги.

Лиан се канеше да направи и последното си предложение, най-доброто, но предпазливостта надделя. Досега Рулке бе определял насоката на пазарлъка. Не биваше да показва отчаянието си пред него. Лиан сви рамене.

— Мога и да почакам. Да разполагам с Тълкувателната плоча е най-силното ми желание, но мога и без нея. Що за облог е това, ако трябва да рискувам златен тел срещу меден грайнт?

— И аз мога да почакам още някое и друго хилядолетие. За никъде не съм се разбързал.

Впиха погледи един в друг. Можеше ли да чака Рулке? И би ли искал? Хилядолетието е цяла вечност, която или дава нерушимо търпение, или го отнема завинаги. А Лиан умееше да долавя настроението на своите слушатели. Увери се, че Рулке лъже. Явно не можеше да протака, защото изтървеше ли шанса си, щеше да чака твърде дълго да се появи друг.

— Ако се съмняваш в способностите си — подхвърли Лиан, — защо да не уговорим някакво предимство за тебе в състезанието?

— Не ми трябва предимство! — изръмжа Рулке. — Приемам предизвикателството. Чуй моите условия. Първо — съдници ще бъдат гашадите. Ще кажеш, че са мои слуги. Да, но никога не погазват своята чест. Ще бъдат справедливи. Избирам съдниците да бъдат трима. Доколкото знам, срещал си ги: Джарк-ун, Йеча и Идлис. Старши ще бъде Идлис, най-незначителният сред тях. Неговият глас ще се брои само ако другите двама не постигнат съгласие. Второ — ако победя, и тя, и ти ще ми принадлежите. Трето — ако загубя, имаш свободата си и всичко, което поискаш, дори Каран, макар че това ще ме изправи пред огромни затруднения. Ако обаче избереш Плочата, поставям условие да си платиш за тайната и цената с Каран от Банадор. Ето какво предлагам. Давам ти една минута да помислиш. Не приемеш ли, лично ще сляза в Банадор да я доведа. Поне толкова време имам.

Лиан прецени, че засега печели. Очите му за миг блеснаха тържествуващо и той припряно притвори клепачи. Започна да разсъждава на глас.

— Тя беше за мен утеха и забавление, привързах се към нея. Склонен съм да кажа, че искаш прекалено много.

— Не ме убеди, летописецо! Знам как жадуваш за знанията, които мога да ти дам. Ти сам отстъпи в Нощната пустош. Иначе нито ти, нито Каран щяхте да бъдете тук сега.

Лиан така се стъписа, че малко оставаше да издаде Каран. Дали Рулке знаеше, или само налучкваше?

— Тя не е тук — натърти той.

— Десет секунди! — озъби му се Рулке.

— Приемам условията! — избълва Лиан в последния миг, като се опитваше да изглежда уплашен. Рулке не се държеше според очакванията му. — Имам ли пари, лесно ще намеря други като нея, които да ме развличат. Никой не би могъл да ме укори, че не съм се опитал да я спася.

Каран трепна силно в скривалището. Не забравяше обещанието си, но Лиан прекаляваше…

— Заради Плочата бих ти дал и родната си майка. — Очите на Лиан вече проблясваха от неутолимата жажда. — Никой майстор-летописец не е получавал подобна награда. Ще създам собствена школа, пред която Чантед ще е като градинска барачка…

— Ти за глупак ли ме смяташ? — хладно го прекъсна Рулке.

С потока думи пресекна и увереността на Лиан. Той се почувства като уличено в беля момченце.

— Няма да ме залъжеш с това дърдорене — увери го Рулке. — Ако ти бях повярвал дори за миг, щях да те изпроводя оттук с ритници. Виждал съм ви заедно и не искам да ти слушам измишльотините, но признавам, че се преструваш добре. Може би все пак ще избера тебе, за да разкажеш Преданията на кароните. В състезанието ще си проличи имаш ли нужните достойнства. Да започваме!

46.Сказанието

Рулке се втурна надолу по стъпалата, за да свика своите гашади. Лиан се поддаде на безпокойството. Дали бе увеличил шансовете си, или ги бе пропилял? Беше се убедил, че и Рулке има своя представа за чест и достойнство, но щеше ли да се придържа към нея сега? Спомни си думите на Каран, че уелмите във всичко се подчиняват на господаря си. Дали това важеше за тях и след като си бяха върнали същността на гашади?

Какво ли си мислеше Каран зад каменната стена? Той беше длъжен да победи в това състезание…

Съдниците седнаха на табуретки, още една дузина гашади се наредиха зад тях. Приличаха си по мършавите лица, само набитият кръглолик Джарк-ун не беше като другите. Всички мълчаха. Рулке се бе преоблякъл в панталон и риза от индиговосиня коприна, носеше яркочервен пояс и широка пелерина в същия цвят. Извисяваше се величествено.

— Моето сказание не е от Сантенар — започна той. — То е от далечното минало, когато бях млад, от времето, когато се пренесохме на Аакан. Някога имахме свой свят, но го загубихме, прогониха ни в пустотата. Известно ли ти е нещо за пустотата, летописецо?

— По-малко, отколкото бих искал да знам — промърмори Лиан.

— Тя е сбъднат кошмар на жестокостта. Обитават я милион видове твари и всеки се стреми да оцелее за сметка на останалите, променя се неспирно в неистов стремеж да съхрани своя вид. Има и надарени с разум същества, и обикновени зверове. Могъществото на кароните ти е познато, летописецо, но ние се оказахме негодни да се приспособим към пустотата. Измирахме в нея, докато от милионите не останаха жалки стотици. Едва не изчезнахме! Настървихме се да завоюваме, да поваляме врага с първия удар. Никаква податливост, никаква доверчивост.

Ще научите как си намерихме друг свят и как го завоювахме. Дебнехме шанса за спасение и изведнъж се отвори път към непозната планета. Някой надничаше към вселената и неговата любознателност остави следа.

Лиан си спомни как Тенсор бе проклел в Сухото море името на своя сънародник Зеспър.

— Впуснахме се по тази нишка и открихме… Аакан. Знаехме, че втора възможност няма да получим. Аакан! — въздъхна Рулке с присъщата си хищна чувственост. — Мрачен, но плодовит, изкусителен свят. Как го желаехме!

В пустотата се бяхме отказали от предишното си име. Нарекохме се карони, за да не забравяме мразовития къс скала, на който се бяхме приютили за малко. За да не забравяме как доближихме до ръба на