Тъмна е луната

— Защото тук било най-хубавото място да се занимава с Тайното изкуство. Нищо друго нямало значение за него.

— Но колко му е струвало?!

— Това не го е интересувало.

Продължиха да се влачат нагоре.

— Каран… — изхриптя Лиан няколко часа по-късно.

— Какво?

— Нали помниш как се плашех до полуда от високото?

Тя само стисна ръката му.

— Вече не се плаша, а направо умирам от страх.

Двамата се разсмяха.

— Голям напредък. Да си починем ли?

— След малко.

В късния следобед се добраха до издатина в билото.

— Оттук нагоре пътеката се вижда от Каркарон — промърмори тя. — Няма как да продължим, преди да се стъмни.

Лицето на Лиан беше бледо и изпито. Не можеше да откъсне очи от нея, зажаднял за доверие и привързаност.

Когато си отдъхна, той пропълзя до края на издатината в рида. Видя пред себе си равно място, в което бе изсечен малък амфитеатър с каменни седалки. Тук нагънатите скални пластове бяха кървавочервени, лилави и черни, а кварцовите жили в тях напомняха за спукани капиляри в око.

Каркарон беше на един полет на стрела. Кулата беше още по-уродлива, отколкото си я представяше, с нейните неравни девет стени. Стърчеше в долния край на издълбан в скалата полегат склон. Заобикаляше я продължаваща нагоре стена, която се спускаше обратно от другата страна.

Зидовете на Каркарон бяха изградени от стъписващ виолетово-сив лъскав камък. От стените стърчаха пръти и куки, неправилни кълба и блещукащи шипове, разпределени според незнаен замисъл. Вятърът фучеше и виеше между тях. Най-отгоре имаше островръх бронзов купол, между чиито арки бяха наредени зелени каменни плочи. Очертанията на кулата и стената се набиваха на очи с необичайните си извивки. В тях не личеше никакъв стремеж към съразмерност и красота.

Лиан се смъкна при Каран.

— Сега вярвам, че е бил безнадеждно луд.

— Вярно е. Родът отказал да му помага. Не дължим преданост на безумци, поне така смятаме в Банадор.

— Но как е успял да я построи?

— Довел зидари, дърводелци и работници от равнините. Разходите били неимоверни. Мнозина от строителите загинали. След смъртта на Басунез родът ни бил разорен. Пет поколения след него плащали дълговете му. И до днес си оставаме бедни, въпреки земите, които притежаваме.

— Не можеш ли да продадеш малко земя?

Но погледа й разбра, че го смята за по-побъркан и от Басунез.

— Да продам земя?…

Лиан припряно заговори за друго.

— Но защо точно тук?! Достатъчно е било да го обсади малък отряд, за да го умори от глад.

— Нали ти обясних, че разсъдъкът нямал място в начинанието му? Басунез се смятал за книжник, стремял се да вникне най-вече в делата на кароните. С остаряването му този интерес се превърнал в мания. Той вярвал, че могъществото на кароните се дължи на тайните им знания и смятал, че ако ги разкрие, ще им бъде равен. Бил убеден също и че тук-там има средоточия на сила, където реалността не е същата, а Тайното изкуство дава най-много на вещите в него.

— Като разломът под Катаза… — промълви Лиан. Каран беше равнодушна към такива подробности.

— Не знам дали се е заблуждавал, но той решил, че е намерил такова средоточие на сила точно тук. Построил Каркарон, за да я използва. Наистина има нещо в това място, долавям го при всяко идване. Кожата ми сякаш хлътва навътре и се сбръчква, усещам и боцкане в главата. Не ми се е случвало другаде.

Вятърът носеше гъста виелица и свиреше между скалите. Каран и Лиан се надяваха, че това ще ги прикрие, докато се промъкват. Но засега стояха закътани и не мърдаха от убежището си. Лиан свали ръкавиците си, за да разтърка премръзналия си нос.

— Какво има в Каркарон?

— Кулата, складове, бараки и още дребни постройки. В западната страна под скалите е издълбана цистерна за вода. Можехме да я отровим, ако имахме с какво… и ако бяхме склони да прибегнем до подобна мерзост. И врата, разбира се, през която се влиза от двора. Само това помня.

Лиан беше ужасно напрегнат, страхът му напомняше колко е безпомощен. Безумният им поход му се стори направо нелеп. Разтърси го внезапна болка, която бързо стихна. Кратко напомняне, което прогони всякакви съмнения относно начинанието им. Не можеше да има нищо по-лошо от мъката, която Рулке му причиняваше.

Каран също забрави колебанията си. Прегърна го силно, докато му мине.

— Глътни от това — подаде му шишенце, — но съвсем малко, иначе ще ти се доспи.

— Какво има вътре? — недоверчиво попита Лиан.

— Отвара от маково семе.

— Прибери го! Ще имам нужда от цялата си проницателност. Е, как ще влезем?

— В този край не забравяме да си осигурим таен изход. Има такъв и в Готрайм. Не знам дали Рулке го е намерил. По чертежа личи, че Басунез е бил голям хитрец. — Лиан изсумтя. — Не подценявай предимствата на изненадата! Нека Рулке помисли, че не сме съвсем безобидни, без да съзре заплаха в нас. По-добре ще е, ако ни подцени.

— Щом казваш — сви рамене той. — Но когато стигнем до кулата, искам аз да вляза пръв.

Каран застина. Лиан обикновено си пазеше кожата. Колкото и да се заричаше, недоверието й отново се пробуди. Защо ще влиза пръв.

Той разбираше какво означава мълчанието й.

— Чуй ме! Нима може да ми навреди повече от това? Вляза ли в Каркарон, дори ще ми олекне, каквото и да ме сполети. Но защо да докопа толкова лесно и тебе?

— Имаш план, така ли?

— Ще правя това, в което съм най-способен. Ще му отправя предизвикателство, в което залогът ще си ти… ако не ми забраниш.

— Забранявам, и още как! Не съм кокал, за който да се боричкат псета.

— Въпреки това ще го сторя. Аз навлякох тази беда на двама ни с моята самонадеяност и неутолима жажда за знания.

— Наистина си самонадеян! И аз мога да твърдя още по-уверено, че причиних бедата, като те изоставих, или посредством онази мисловна връзка преди година, или пък със самото открадване на Огледалото. Забранявам ти, каквото и да стане.

— Каран, бъди искрена с мен. — Той улови студените й ръце и я придърпа към себе си. — Обещаваш ли?

— Да — отвърна тя, като се постара да не мисли за някои тъмни кътчета в душата си, които винаги щяха да си бъдат само нейни.

— Ако влезеш вътре да се срещнеш с него… имаш ли поне някакъв зачатък на идея как да излезеш?

— Забрави ли, че му се изплъзнах веднъж?

— Това не е отговор. Той няма да те подцени повторно. Чакам.

Тя наведе глава и искриците в очите й от залязващото слънце угаснаха. Не бе свикнала да вижда Лиан такъв, но тъкмо затова го обичаше още по-силно. Притисна се към него.

— Нищо не съм измислила. Нищичко. Нямам и надежда.