Тъмна е луната

Сложи и в неговата раница сушени продукти от килерите. Пак си напълниха коремите с топла супа от големия казан. Гладът на Лиан се изостри изведнъж и той изгълта още една паница. През това време Каран написа бележка на Рейчис, напълни голяма манерка със супа и я пъхна в сгънатия си спален чувал. Накрая излязоха сред снега и вятъра. Всеки криеше ужаса си от предстоящото в усамотения Каркарон, построен от един луд.

45.Каркарон

— Наистина не съм правила по-страшна тъпотия — призна си Каран, щом нагазиха в снега.

Лесно прочете безмълвното потвърждение в очите му. Най-неочаквано бяха върнали близостта си. Лиан пъхна ръката си при нейната в подплатения джоб. Три часът през нощта. Небето беше закрито от ниски облаци както през целия месец.

Поеха по пътеката, излизаща нагоре от долината. Кучетата се разлаяха, но Каран им изшътка да млъкнат. Имаше малко нов рехав сняг, а под него — твърда кора от топенето преди няколко дни. Пътеката завиваше по северния рид и там вятърът бе издухал всичко, двамата можеха да стъпват по-уверено. Дори в тъмнината Каран знаеше накъде да вървят. Колко пъти се бяха качвали и слизали по тази пътека в неуморните усилия да се спасят от гладна смърт?

Докато се покатерят на билото, Лиан все залиташе. Каран беше склонна да се откаже, но как да го върне в дома си без съгласието му? Той изведнъж бе проявил желязна воля.

— Няма да се отделя от тебе и в живота, и в смъртта — спокойно изрече Лиан.

Поседя да си отдъхне и после тръгна по сравнително полегатия клон към подножието на канарите. След час обаче го налегна изтощението.

— Съжалявам, засега няма да продължа нататък. Позволяваш ли да поспя?

— Разбира се! — Тя избърса няколко снежинки от носа му. — Исках само да се отдалечим от къщата. Никой не знае, че сме тръгнали, а Рейчис няма да се тревожи излишно. Нали затова му оставих бележка?

Свряха се на завет до голям отломък, застлаха платнище и се напъхаха в единия спален чувал, а с другия се завиха. Стоплиха се бързо, Каран поднесе манерката със супата към устните му. Щом преглътна за последен път, той заспа.

Каран прехвърляше страховете в главата си, докато зората не откри пред погледа й малко поле с валчести камъни, а зад тях купчина натрошени скали стърчеше висока колкото храм. Кръглоока сова мигаше насреща й от хралупа на близко дърво.

Тя събуди Лиан.

— Време е да продължаваме, ако можеш да вървиш.

Краткият сън бе направил чудеса с него. Преди зимното слънце да изпълзи високо в небето, те се добраха до подножието на зъберите и започнаха изкачването. Пъплеха мудно, но отначало дори снегът не ги затрудняваше, защото аакимите бяха изсекли още стъпала.

— Написа ли на Рейчис къде отиваме? — промърмори Лиан.

Схванатият крак пак го подвеждаше. Взираше се със страх в последната, най-стръмна и тясна част от пътеката. Далеч под тях от комините на Готрайм се виеше пушек.

— Как да му напиша?! Пък и никога няма да му мине през ума накъде сме се отправили. Не споменах, че е важно, затова вероятно няма да каже нищо на Талия, ако тя не попита. Талия се скара с Мендарк заради тебе, но научи ли новината, и двамата ще тръгнат подире ни. Да вървим.

Подкрепяше го, докато се катереха на пресекулки. Каран имаше предостатъчно време за съмнения дали начинанието им не е пълна безсмислица. Лиан отново бе блед като смъртник. На какво можеха да се надяват?

По средата на утрото най-после се добраха до високото плато. Пред тях на север и на юг, докъдето стигаха погледите им, се бе ширнала Готраймската гора. На запад дърветата покриваха склон, нацепен от дълбоки проломи. Много по-нататък се извисяваха побелелите планини. Двамата се озърнаха. Никой не ги следваше.

Тук започнаха да газят в дълбок мек сняг. Не бързаха. Никой не би изгарял от желание да се добере до Каркарон. Лиан спираше по-често за отдих, но до вечерта стигнаха края на гората.

Близо до склона имаше малко езеро, наречено „Черното“ заради тъмната вода. Обкръжено от високи дървета, то явно се пълнеше от горещ извор, защото още не бе замръзнало. На брега бе издигнат малък каменен павилион, толкова древен, че гранитът, от който бе изграден, се ронеше, макар металният покрив да изглеждаше здрав. Откъм езерото имаше доста порутен парапет. Каменни стъпала се спускаха към къс пристан. Някога бяха връзвали малка лодка за бронзовата халка. Каран и Лиан си накладоха огънче в павилиона и седнаха на стъпалата да хапнат препечен хляб. Остатъкът от супата ги засити.

— Като малка често идвах тук — промълви тя.

Лиан не отговори, главата му вече клюмаше. Тя му помогна да се вмъкне в спалния чувал. Не я свърташе, мястото й навяваше твърде много спомени. Облегна се на оцеляло парче от парапета. Равната вода приличаше на черно огледало, толкова неподвижно, че отраженията на звездите се виждаха съвсем ясно.

Звезди! Облаците, застояли се толкова дълго над долината, бяха изчезнали. Това не беше ли знамение? За кого? Каран седна в края на пристана и провеси крака над водата. Замисли се колко ли добре е опознал Рулке душата на Лиан. Все пак бяха заедно в Нощната пустош само броени дни. Дали той долавяше колко близо са до него? Знаеше ли, че идват? Нямаше защо да гадае, към средата на нощта щеше да се увери. Тогава Рулке навестяваше мислите му. Но пък тя щеше да е там с отварата от маково семе.

Намерената карта с чертежа бе потвърдила онова, което тя вече знаеше от баща си. В Каркарон имаше таен вход. Колкото и безразсъдно да постъпваше, рискуваше само собствения си живот и не вярваше, че ще навреди на другиго… освен на Лиан. Предпочете да не мисли за това, залиса се в горските звуци и покоя на езерото. За последен път бе идвала тук дванадесетгодишна, на път за Шазмак. А преди това на осмия си рожден ден, последните щастливи мигове от детството й. Само два дни по-късно убиха баща и и зарязаха трупа му в снега. Безсмислено глупаво зверство, защото той не бе носил много пари у себе си. Но тя го загуби завинаги.

Каран потрепери и побърза да се стопли в спалния чувал.

Сутринта Лиан се събуди пръв. И в гората, и над езерото се сгъстяваше мъгла. Слънцето се показваше бледо над дърветата. Каран спеше непробудно, обвила ръце около него. А огънят още тлееше и пресеклива струйка дим се смесваше с мъглата. Лиан стисна рамото й.

— Каран…

Тя отвори очи веднага.

— Какво има?

— Огънят още тлее.

— Да, нехайство си е — промърмори тя недоволно. — Да се чудиш колко лесно си губя навиците за оцеляване. Преди година това щеше да е немислимо. Но не ми се вярва някой да го е видял. Пушекът се разнася, преди да се покаже над гората. Все пак да тръгваме. Сложи вода да кипне, моля те, и ми дай още пет минутки.

С тяхното тътрене имаха нужда от почти цял ден, за да стигнат от Черното езеро до Каркарон. След гората се отклониха от пътеката към Шазмак и поеха по толкова стръмен гол рид, че отначало лазеха по заледените скали, шибани от неспирния вятър.

Въпреки умората и слабостта Лиан не се предаваше. Каран току се оглеждаше дали някой не ги е последвал. Всъщност тайничко се надяваше нещо да им попречи да се доберат до целта. Никой обаче не се показваше и когато запълзяха към още по-трудното за катерене било, където стърчеше мразовитият символ на лудостта — Каркарон.

От двете страни на пътеката зееха дълбоки урви, пълни с паднали камънаци.

— Не мога да се сетя за по-нелепо място, където някой да си построи крепост — сподели Лиан. — Защо не е издигнал кулата някъде из платото?