Тъмна е луната

Игър не го изпревари. Двамата са от един дол дренки.

Яростта пак напираше у нея.

— Мендарк не е тук. Изгоних го.

— Наистина жадувах за онова, което Рулке ми предложи, но не толкова, че да му дам и тебе. Никой не ме подкрепи. Само ме оплюха и осъдиха. А вие двамата с Шанд бяхте толкова уверени в правотата си. Всеки ме презираше, но не и Надирил. Как ти щукна, че ще сключа сделка с Рулке? Аз съм зейн! Поел съм горчивата поука още с майчиното си мляко. Не отричам, че предложенията му бяха примамливи. Но не бих склонил ти да си отплатата. А Игър ме заряза в двора за екзекуции при двадесет и петима мъртъвци. Без храна и вода, само в компанията на разклащани от вятъра трупове. Можеш ли да проумееш какво преживях? В онзи двор започнах да разбирам кои са истинските ми врагове.

Съкрушената Каран признаваше, че всичко, казано от него за нея, Мендарк и Шанд, е вярно. Но друга част от съзнанието й нашепваше: „О, да, колко сладко редиш думите, но това ти е занаятът, ако ще и Рулке да не ти ги слага в устата…“ Как да му повярва?

— Какво искаше той от тебе?

— Ясно е, че не иска мен, а тебе! Притежаваш някаква дарба, за която не подозираш, а тя е жизнено важна за постигането на целите му.

Каран онемя, а мислите й се устремиха в няколко посоки едновременно. Рулке отдавна се стремеше да я подчини. А тя недоумяваше. Отначало се заблуди, че му е необходимо Огледалото. В Нощната пустош се убеди, че е сгрешила. Може би затова интуицията я бе подтикнала да избяга. Чак сега проумяваше, че той иска да се възползва от редките й дарби.

А постъпките на Лиан имаха коренно различен смисъл, щом бе понесъл всичко това заради нея. Или надминаваше по лукавство самия Рулке, или тя го бе онеправдала жестоко. Можеше да разчита единствено на собствения си разум. Не искаше повече да се поддава на недоверието си към Лиан, нито да си затваря очите за своите грешки. Знаеше добре, че не е способен на толкова чудовищна лъжа.

Когато й се притичаше на помощ, Лиан се заставяше да върши неща, които не му бяха по нрава, но нито я обвиняваше, нито се съмняваше в нея. И продължаваше да я брани въпреки всичко, което тя му бе сторила. Каран реши веднага да изкупи вината си.

— Какво ни чака, ако не поискам да отида, а ти не ме отведеш при него?

— Ще прати гашадите в долината да те хванат. Това обеща онзи ден.

— И къде ме иска?

— В Каркарон. Или вече е там, или скоро ще се настани в кулата.

Много загадки се изясняваха, но не и решението на Рулке да пренебрегне Шазмак заради Каркарон. Дали лудият Басунез не е бил прав, че Каркарон е най-подходящото място в Сантенар за занимание с Тайното изкуство? Защо да си блъска главата над въпрос, чийто отговор нямаше кой да й каже? Единственият начин да го научи бе да се качи в кулата. Нали и членовете на Съвета искаха да знаят за какво се подготвя Рулке?

А Каркарон беше неин и тя кипваше всеки път, щом се сетеше, че Рулке го е присвоил, но нямаше какво да направи. Кулата оставаше непристъпна дори при дълга обсада. Ако Рулке пратеше слугите си да я търсят, щеше да застраши цялата долина, независимо дали тя и Лиан щяха да останат тук. Какъв изход имаше?

Тя се вдигна припряно от леглото и запали фенера.

— Какво правиш? — подпря се на лакти Лиан.

— Не мърдай оттук. Трябва да намеря нещо.

Хукна боса през тъмната къща. В дъното на библиотеката имаше големи шкафове с широки чекмеджета, побрали карти и стари рисунки, съхранявани от много поколения. Там се пазеха и скици на имота, някои начертани още преди построяването на къщата. Не намери обаче плановете на Каркарон.

Каран седна на дългия сандък до шкафовете и разтри ходилата си. Къде ли бяха плановете? Всичко ценно от Каркарон било пренесено заедно с трупа на Басунез. Само че никога не бе виждала книжата му.

Да, но… Когато се завърна в Готрайм за пръв път след края на детството си, тя откри дневниците на своя баща. Често ги препрочиташе, за да съхранява образа му в паметта си. През целия си живот той бе проявявал особено любопитство към Каркарон. Тя дори помнеше как й бе подхвърлил, че в кулата има таен вход.

Устреми се по дългата тясна пътека между шкафовете и налетя на Лиан, който се мъкнеше пипнешком. Той се хвана за рафт, крака му бе леко схванат.

— Брей, че си щура! — подхвърли с измъчена усмивка. — Какво си намислила?

Тя му подаде ръка.

— Търся картата на Каркарон, сигурно е в дневниците на баща ми. Ето ги.

Освен тънките бележници имаше сноп книжа, вързани с връв. Картата не беше в тази купчина. Каран грижливо събра книжата.

— Очаквах да е тук…

— Кога си била в Каркарон с баща си?

— Като дете, преди седемнадесет години. Скоро след това го убиха.

Каран прибра документите, а Лиан сваляше дневниците от рафта един по един, разгръщаше ги, после ги връщаше на местата им. Прелисти третия, извади малък сгънат лист и й го връчи, без да го погледне.

— Май е каквото търсиш…

Малкият чертеж бе озаглавен „Каркарон“. Имаше схема на крепостта и защитните й съоръжения. Обясненията бяха написани с равен четлив почерк.

— Баща ми го е начертал. Това е почеркът от дневниците му. Но как позна, че е в дневниците?

— А къде другаде да е?

Каран научи каквото искаше. Пъхна чертежа в джоба си. Лиан й се стори премалял. Хвана го под ръка и бавно се върнаха в нейната спалня.

— Ти лягай, аз ще се върна ей сега.

Скоро му донесе огромна паница гореща супа и дебела филия хляб.

— Изяж всичко и заспивай. Аз няма да се бавя.

Лиан не бе спал истински, откакто Мендарк се бе захванал с него. Скоро обаче започна да трепери от студ в постелята. Протегна ръка към Каран и не я намери. Тутакси се разсъня. Повлече се през къщата и зърна нисичък силует до отворената врата отзад.

— Къде отиваш? — прошепна той ядосано, макар че вече знаеше отговора.

— В Каркарон!

Пръстите му се вкопчиха в палтото й.

— Нищо по-тъпо не съм чувал от устата ти.

— Имам ли избор? Нима трябва да протакам, докато прати гашадите? А дори да избягам, те пак ще опустошат долината при претърсването.

— И какво смяташ да правиш като отидеш в Каркарон?

Каран се двоумеше. „Бъди откровена с него…“

— Не знам какво ще правя. Ще се пазаря с Рулке, за да те освободи.

Както и да я разубеждаваше Лиан, тя не се отказваше. Силата на духа и го стъписа.

— Ама че си глупачка… Но аз съм още по-голям глупак от тебе. Идвам и аз.

— Дрън-дрън. Какъвто си немощен, няма да стигнеш и до оградата.

— Идвам — натърти Лиан, — ако ще да ме носиш на гръб догоре.

Тя се разсмя до сълзи, после заплака. Целуна го по устните.

— Върви да се облечеш топло. Ще те чакам.

— Току-що доказа, че не бива да ти вярвам. Ела, ще седиш на леглото, докато се обличам.

Каран се ухили и послушно се върна в спалнята. Лиан трупаше по тялото си пласт след пласт вълна, навлече и дебело палто с подплата, а отгоре се покри с наметало от промазан брезент. Накрая седна да си почине.

— Ще ми помогнеш ли с ботушите? — помоли прегракнал.

— Що за жалка двойчица сме… — поклати глава Каран и се наведе да вземе ботушите.