Тъмна е луната

Лиан се успокои.

— Принудата на Рулке я няма!

Значи Каран се бе спазарила.

— Рулке е получи каквото е искал! — скастри го Талия. — Кой знае какво ще направи сега? Ако можеш да ходиш, нека да слезем веднага в гората.

— Да ходя ли?! — невъздържано възкликна Лиан. — Мога да се премятам презглава дотам.

Тя се усмихна въпреки опасенията си. Лиан обаче се замисли какво може да сполети Каран и заплака безмълвно.

След няколко часа се добраха до гората и с облекчение се скриха в нея. Стигнаха и до уговореното с Мендарк място недалеч от Черното езеро. Не запалиха огън и Лиан се свиваше мълчаливо в спалния чувал на Талия. Разказа й патилата си до края и когато тя престана да му задава въпроси, той се настани удобно и затвори очи. Ликуването бе отминало сега и се чувстваше по-отпаднал от всякога.

Сънят му бе прекъснат от страшни видения. Ококори се. Луната и мъглявината-скорпион се засрещаха в небето и за миг извитата опашка на скорпиона допълни нощното светило до пълен, червено-черен кръг. Лиан се опомни и отново виждаше само луната в три четвърти й светещото петно газ, които се разминаха и потеглиха в противоположни посоки.

Опря глава на скръстените си ръце и се отпусна, но сънят не идваше. Знаеше защо Рулке го е освободил. Каран се бе съгласила да изпълни исканията му. Лиан обаче не умуваше над наближаващите сътресения за целия свят. Интересуваше го само какво ще причини Рулке на Каран. Какво щеше да я принуди да върши?

Мендарк се приближаваше между дърветата, ботушите му тъпчеха шумно снега.

— Какво е това?! — вдигна той фенера си към натъртеното лице на Талия. — Той ли…

— Един от тях ме сгащи. Ако не беше Лиан, сега щях да съм на дъното на пропастта. Ти какво направи?

— Накрая ги прогоних, но се изтощих. Прибягнах до могъща магия. После пак ме намериха и изведнъж като че решиха, че не си струва да се занимават с мен. Заобиколих, а те се върнаха право в Каркарон. Пфу! Стар съм вече за такива приключения.

— Отървах се от Рулке — промълви Лиан. — Принудата му изчезна напълно.

Талия изгледа питащо Мендарк, който завъртя глава.

— Не мога да потвърдя, без да използвам Тайното изкуство, а сега не съм способен. Но дори казаното от тебе да е вярно, Лиан, много от постъпките ти през последните месеци няма да бъдат простени толкова лесно. А и ти заведе Каран при Рулке. Тепърва ще си уреждаме сметките.

— Съгласен съм — мигом охладня гласът на Лиан, — ако се позанимаваме и с твоята роля във всичко това. Чуйте ме — сега Рулке е уязвим, бранят го само неколцина гашади, а още не е доизпипал своята машина. Това е моментът да му нанесете удар. Извикайте Игър от Туркад. С бърз поход ще дойде за по-малко от седмица. Призовете и Шанд. Тримата заедно ще го спрете.

— Шанд няма да дойде — възрази Мендарк, — дори да можехме да му изпратим навреме вест посред зима. Не знам дали Игър ще зареже империята си, за да тръгне насам, но тази битка не се печели с оръжия. Трябва да противопоставим сила срещу сила, творение срещу творение, дарба срещу дарба. Но ние нямаме свое творение, а той вече е направил машината си.

Лиан започна да се поддава на отчаянието. Ако не направеха нещо, преди Рулке да задейства машината, повече нямаше да види Каран. Но този довод не би убедил измършавелия уплашен старец пред него. Вкопчи се в последния си шанс и извика:

— Спомнете си предсказанието! След шест дни е пълнолуние и ще се вижда само тъмната страна… в средзимния ден.

— Стига с тези прокоби! — разяри се Мендарк. — Как смееш да ме поучаваш — аз съм Магистър от хилядолетие! Отдавна знам за настъпването на този ден.

— Длъжен си да… — разгорещи се Лиан.

— Твоето бръщолевене ме вбесява.

Мендарк набързо стегна китките му с въже и му запуши устата. Талия гледаше разколебана, но Мендарк зашепна сърдито, сочеше ту към Каркарон, ту на изток, ту към Лиан. Тя му отвърна още по-намусено, после с едно ловко движение нарами раницата и се отдалечи.

— Отива да съобщи тревожните вести в Готрайм и Туркад — обърна се Мендарк към пленника си. — Аз ще бдя тук. И ти оставаш с мен, защото не знам какво да те правя.

Следващите дни бяха непоносими. Мендарк няколко пъти връзваше Лиан до дърво и изчезваше нанякъде. Веднъж го нямаше цяла нощ. Лиан се боеше, че може да умре от глад още преди светът да е рухнал. Мендарк не желаеше да говори с него и пренебрегваше въпросите му.

На седмата сутрин с Мендарк дойдоха още мнозина — Талия, Осейон, Игър заедно с Долода, Вартила и голям отряд стражници, прегърбени под огромни товари. Шанд също се появи, както и аакимите от Готрайм, дори Тенсор на носилката си. Придружаваха го Аспър и Баситор, страшилището за Лиан. Надирил пристигна с Джеви и Лилис.

Събраха се на хълм, откъдето се откриваше изглед към гората, реката и езерото, а в другата посока — към рида и Каркарон, а зад тях издигащите се сякаш към безкрая бели върхари.

Шанд и Надирил, наглед забравили разногласията си, се изкачиха бавно. Лилис не пускаше ръката на наставника си и май се тревожеше много за здравето му.

— Няма ли да спасите Каран?! — не издържа накрая тя.

— Нямаме такава сила, дете — отвърна Надирил, протегнал посинелите си пръсти към огъня. — Ти кротувай, нека първо проучим защитите на Рулке и броя на подчинените му. По светло нищо няма да предприемаме. Е, Лиан, какви ги вършите тук?

Лиан му разказа как Каран го бе върнала към живота, като бе отишла в Каркарон да спаси и него, и Готрайм от Рулке.

— Такава си е — промълви Шанд. — Вярвам, че го е направила.

— Предизвикал си Рулке със сказание? — прошепна Надирил след малко. — О, искам да чуя това! Не пропускай нито дума.

Лиан разказа своята история и чутата от Рулке, обясни и какво бе последвало. Изуми всички, а Лилис седеше в снега до краката му и го зяпаше с обожание.

— Освободете го! — настоя Надирил. — Всяка негова дума е правдива. След края на този хаос, Лиан, за тебе ще има почетно място в Голямата библиотека.

Лиан отказваше да повярва, че са свършили месеците, през които беше отритван от всички, но сега дори Баситор му стисна ръката.

Следобед потеглиха по опасната стръмна пътека към амфитеатъра. Аакимите носеха на гръб наръчи дърва, за да поддържат огън горе. В Каркарон не се виждаха никакви признаци на живот. С изгрева на луната напрежението беше като опъната до скъсване тетива на лък.

— Ето какъв бил Каркарон — промърмори Игър, сякаш се боеше, че всеки миг ще бъде обсебен отново. — Що за средоточие на лудостта и злото…

— Не съм идвал тук, откакто убиха бащата на Каран — обади се Тенсор.

— Чувал съм, че го причакали на пътеката към Шазмак — обърна се Лиан към него.

— Общо взето… Всъщност е намерил смъртта си пред самия праг на кулата. Не успях да проумея това нещастие. Тук няма нищо, което би привлякло разбойници и бандити. Повдигнете ме — помоли Тенсор.

Аспър и русата Зара хванаха носилката откъм главата му и я задържаха под ъгъл. Тенсор задълго се вторачи в Каркарон. Погледна и луната.

— Прокоба за обреченост! А сега и Каран е там. Тя също няма да се върне! Пуснете ме.

Зара се подхлъзна на заледените камъни, носилката се килна странично. Тенсор по инстинкт се хвана за палтото на Лиан, копчетата се отскубнаха и верижката на врата на Лиан се скъса. Нефритеният амулет падна в снега и се обгърна в зелено сияние под мъждивата светлина.

— Какво е това?! — в един глас ахнаха Игър и Шанд.