Тъмна е луната

— Талисман, който ми подари моята майка — обясни Лиан и се наведе да го вземе.

Игър настъпи амулета и протегна ръка, но я отдръпна като ужилен.

— Не е вярно! Омагьосан е.

— Да, Фейеламор направи нещо с амулета в Шазмак — призна Лиан, — но нали Малиен сне заклинанието от него по пътя към Катаза?

— Така е — потвърди Малиен, хвана амулета и го поднесе към очите си. — Този е съвсем подобен на първия, но носи белега на Рулке. По някакъв странен начин е въплъщение на Рулке. Гибелна вещ. Лиан, как се сдоби с това?

— Имам го от дванадесетгодишен.

— Не и този. Изнесъл си го от Нощната пустош и несъмнено е направен от Рулке.

— За какво служи? — намръщи се Шанд. — Ухо, с което да подслушва отдалеч? Може да чул всичко, което сме обсъждали. Може да ни чува и в момента. Какво гнусно предателство!

— Оковете го! — изрева Игър, попаднал в плен на отколешния ужас. — Защо не ме послушахте още първия път?

— Престанете — помоли ги Надирил. — Не допускайте страха да засенчва здравия ви разум.

Всички огледаха амулета… освен Игър, който не можеше дори да го докосне, и Тенсор, който не искаше.

— Какво ще кажеш, Мендарк? — попита Шанд.

— Съгласен съм, че носи белега на Рулке, но не долавям никакво зловредно влияние.

— Дайте ми го! — натърти Надирил и се взря придирчиво в амулета. — Шанд е прав. Тази вещ може да се окаже смъртоносна и докато не се уверим какво представлява, трябва да бъдем нащрек. Съжалявам, Лиан.

Старецът пусна дребното украшение в снега и го стъпка, но само го заби надълбоко в снега.

Преди да се е усетил, Лиан бе хвърлен от радостта в познатата безнадеждност. Накараха го да стои разкрачен, докато вбесеният Баситор го окове. Леденият метал лепнеше по кожата. Мендарк пусна ключа в джоба си.

Лиан се тръшна в снега, сляп за всичко наоколо. Този път нямаше спасение.

Случката с амулета разедини групата. Щураха се из амфитеатъра и край него, никой не предлагаше нищо. Слънцето залязваше зад планините и назъбените им очертания чернееха под тъмното небе. Каркарон изпъкваше още по-грозен.

Малка сянка се прокрадна до Лиан.

— Какво има, Лилис?

— Аз ти вярвам. — Пръстите й оставиха нещо твърдо в ръката му. — Това е моят нож. Не мърдай, докато сваля оковите. После ще им отвлека вниманието и…

— Благодаря ти, но не мога. Каран е в кулата. Няма да я изоставя.

Лилис остана до него в очакване да притъмнее и над източния хоризонт да се издигне луната. Сякаш по даден знак блеснаха светлини във всеки прозорец на Каркарон, тъмночервени и променливи. Изглеждаше, че мрачната луна се е свряла в твърдината.

Светлините угаснаха, кулата пак почерня, но стърчащите по нея шипове, прътове и кълба заискриха бледо. За миг се появи и трепкащ зелен ореол около Каркарон. Настъпи сякаш нескончаема тишина.

Съвсем ненадейно над върха на кулата сякаш изгря ново слънце и разпръсна яркочервени лъчи, които принудиха всички да закрият очите си. Силуетът на Каркарон се разкриви, все едно по каменните зидове плъзнаха вълни, все по-ускорени и звънящи. От основите се разнесе разтърсващ тътен, залюлял и скалите под краката им.

Грохотът се превръщаше в бръмчене, изтъняваше до чегъртане на нокти по дъска и накрая до стъргане на нож по стъкло. Вече звучеше като пронизителен вой на милион безтелесни души в пустотата. След миг престанаха да го чуват.

Настъпи неочаквано затишие, но напрежението не спадаше. Островърхият покрив на кулата се разцепи и зелените плочи се разхвърчаха като конфети. Във въздуха щръкнаха разкъсани ивици бронз и наподобиха цъфнало цвете.

Нещо тъмно се провираше през разнебитените греди и метал, крепили покрива. То събираше светлината в себе си като безплътна леща, като взиращо се безмилостно око.

Рулке стоеше върху машината и нехайно опираше ръка на лостовете. До него, малка и бледа, с коса като пламък в неземното сияние, беше Каран.

Лиан изкрещя името й, но тя сякаш гледаше през него и не отговори.

Мендарк стоеше неподвижно като препарирано влечуго, ококорил хлътналите си очи. От потреса въздействието на подмладяващото заклинание слабееше.

— Не! — прошепна той и падна по лице на леда.

Машината се завъртя във въздуха и безплътната леща се обърна точно към вцепенената група. Между ботушите на Лиан амулетът пламна и потъна в разтопения сняг.

— Махни се! — задъхано извика Малиен на Рулке. — Не можеш да се пребориш с нас.

— Нищо ли няма да направите? — изхлипа Лиан.

— Не и тук. Не и срещу това — изрече Игър и стъписа всички с хладнокръвието си.

Мигът от кошмарите му бе настъпил и той бе решен да се изправи срещу страховете си и да умре.

С мълчанието си Рулке осмиваше тяхната безпомощност по-силно от всякакви думи. Изопна ръка като копие, сочеше зад тях.

Лиан се обърна на изток, оковите ожулиха краката му и той се подпря на Лилис, за да не падне. Облаците се бяха разнесли. В студената ясна нощ се виждаше тъмната гора, искряща ивица бележеше руслото на ручея, изтичащ от Черното езеро. Но всички гледаха по-нагоре, към хоризонта.

Огромният издут лик на луната изпълзяваше в небето. Мрачно червено петно се бе завъртяло към горния й край. Лиан затаи дъх. Целият грамаден кръг се отдели от хоризонта и увисна. Тогава съзряха по- малкото черно петно. Тъмната страна на луната беше обърната към Сантенар в средзимната нощ.

— За пръв път след превземането на Скейн — промълви Шанд. — Случило се е преди хиляда осемстотин и тридесет години. То също е било предсказано.

Всички се свлякоха в снега, сякаш ги притисна бремето на пророчеството.

— Край на надеждите — изрече Шанд. — Онази, която бе предопределена да възстанови равновесието, е мъртва.

Речник на действащи лица, имена и географски названия

Аакан: Един от Трите свята. Светът на аакимите, а след завоюването му и на кароните.

Аакими: Човешката раса, чийто свят е Аакан. Покорени от кароните. Аакимите са надарена раса от превъзходни занаятчии и инженери, но се отличават с меланхоличността си и са склонни към самонадеяност. След довеждането им на Сантенар аакимите достигат своя разцвет, но са предадени и съсипани по време на Разкола. Загърбват света и се усамотяват в своите огромни укрепени градове в планините.

Аакимнинг: Приятел на аакимите.

Алмадин: Сухи земи, започващи от морския бряг срещу Туркад.

Алсифър: Последният и най-величественият от градовете на Рулке, създаден от аакима Питлис.

Архиварят: Незнайният човек, който е записал сказанията за четирите страшни битки между Фейеламор и Ялкара, както и още много сказания. Смята се, че той е взел Огледалото (след като Ялкара окончателно побеждава Фейеламор) и го е скрил, докато не възникне нужда от него в бъдеще.

Аспър: Лечител, ааким от спътниците на Тенсор.

Ашмод: Древен град, разположен над Сухото море.

Банадор: Дълга и тясна ивица хълмисти земи в западната част на Ягадор. Родното