Тъмна е луната

Каран стисна отвесна каменна издатина със здравата си ръка. Тук не би могла да се защити — изправеше ли се, бурята щеше да я отвее. Долу нямаше ли някаква мърдаща сянка? Луната се скри отново, вятърът я обсипваше със суграшица. Пръстите й приличаха на заледени кочани. Как си мечтаеше за огън! Но нямаше нито дърва, нито смелост да ги търси. Луната надникна в пролука и по свлачището отдолу загъмжаха сенки. И дори когато изчезнаха, още играеха пред очите й. Тя разтърка лицето си с ръкавиците, за да се отърве от тези призрачни демони. Гнетеше я такава умора, че ей сега щеше да заспи права.

Каран се обърна в просъница, потърси успокоение в жилавия гръб на Лиан, но не го намери.

Нямаше го, никога не бе го имало. Дори не се бяха срещали. О, да, просто сън наяве, както се бе притиснала към скалата. Романтичните й фантазии за мъж, когото бе виждала само отдалеч и за малко. Вълшебно сказание на празника и разказвач, който покори незрялата й душа. Той я бе погледнал и тя почувства, че говори само на нея, че се стреми да трогне тъкмо тази своя слушателка. Видения… Почти успя да усети топлината на тялото му, но виещата буря й я отне.

Вече не можеше да задържи мечтата, страхът и студът надделяваха. Не биваше да се предава. Но как тъй уелмите са толкова близо? Из тези снегове би трябвало да ги забележи от половин левга. Сигурно са заблуда на измъченото й съзнание, кошмар с отворени очи.

Тъкмо откри отново храбростта си и облаците се разкъсаха, луната огря ярко нейното бледо лице. Луна ли? Високо в небето, твърде голяма, твърде червена и черна. Нима тъмната страна на луната се взираше свирепо в нея отгоре? Не, по-скоро беше великанският силует с алените очи от нейните сънища. Рулке я дебнеше!

Не можа да сдържи стоновете си. Знаеше, че извика ли с пълно гърло, ужасът ще изкипи, ще се подхранва сам от себе си и с нея ще е свършено. Пъхна пръст в устата си и го захапа ядно. Болката прекъсна стенанието, странното око избледня, луната се стопи. И тогава тя откри с периферното си зрение подвижните сенки. Ужасът, крил се в мрачните ъгълчета на стаята, я връхлетя по-неумолимо от всякога.

И Лиан се прехвърляше от настоящето в миналото и обратно като с махало. Ту сънуваше, ту се будеше. В една минута беше в стаята си сега, в следващата се намираше в другата стая тогава, но някак оставаше свързан със сънищата на Каран и в момента, и преди година. Зърна я мимолетно сгушена на онова било и разбра какво е чувствала в онази нощ. И той бе пълзял, притиснат към стръмнината, само ден по-късно, когато тръгна подир нея към развалините.

Но очите, които толкова я уплашиха, за него просто бяха познати. Ненадейно си спомни това, което Рулке го принуди да забрави — техния разговор в Нощната пустош и общия им гняв от гаврата с Преданията. В паметта му се мярна и обещанието на карона за знания, до които никой летописец не би могъл да се докопа. В тази просъница му се стори, че ужасът на Каран малко избива към самосъжаление. Защо тя отказваше да проумее, че Рулке е техен приятел? У него не се таеше никаква заплаха, само им предлагаше нови шансове. И то срещу нищо.

— Аааа!… — проехтя вик през стената.

Той опита да се надигне, за да отиде при Каран, но бе наказан с болка, все едно някой прободе с копие мозъка му. Твърде силна, за да се пребори с нея. Пак се просна на леглото. „Каран ще се оправи — промъкна се въздишка в мислите му. — Аз ще се погрижа за нея вместо тебе.“

Каран подскочи в леглото и одеялата се смъкнаха от голите й рамене. От ухапания пръст течеше кръв, но тя не помнеше нищо, освен че е имало страшен сън. Или беше напълно будна, или си въобразяваше, че е така. Злокобното предчувствие беше все по-непоносимо. Какви ги вършеше Лиан? Почувства се както преди процеса срещу нея в Шазмак. Тогава извлече своя сън от ума му и го разказа на Синдиците. Но сега споделяше неговия сън. Лиан обаче сънуваше лъжа, повличаше и двамата към гибел и позор.

Тя се напъна да стане. Напразно. Будна или не, трябваше да проследи това видение. „Как се стигна дотук?“ — изхленчи съзнанието й, но в същото време тя беше на бруленото от вятъра било, взираше се в променливите сенки и в бавно разпокъсващите се облаци. Луната… не, окото впиваше поглед в нея: студен, лукав, измамен. И я подчиняваше на волята си.

„Няма!“ Другата в нея обаче вдигаше ръце да се заслони от ужаса, търсеше, зовеше приятел… Не, това се случи по друго време, когато уелмите я застигнаха недалеч от Нарн и тя насочи онази съдбоносна връзка към Мейгрейт, за да провали всички. Дали Рулке се стараеше да й натрапи същата връзка?

А сънят на Лиан, върнал го година назад, започваше да се раздвоява. Той беше в тази стая на странноприемницата и сънуваше, че е на празника и разказва най-великото от Преданията — „Предание за Възбраната“. Но се бе пренесъл и при Каран на планинския склон, а тя зовеше „Помогнете ми! Помогнете ми!“. Лиан се пресягаше да я достигне, но съвсем бавно… и още по-бавно, а сказанието доближаваше кулминацията си — обезумелият Шутдар, обкръжен от враговете си, беснееше на високата кула, проклинаше ги и изтръгваше от флейтата онзи съдбовен акорд, който бе хвърлил света в последвалата лудост.

Каран долавяше видението и то разкъсваше сърцето й — нали за този разказвач и това сказание копнееше? Пренесе се и при тогавашната Каран, извикала в мислите си с отчаяние, объркване и надежда „Помогнете ми! Помогнете ми!“, а после нахлу възторгът от ответното „Къде си? Къде?“.

Но днешната Каран плачеше от скръб. Това далеч не беше само сън. Какви беди причини досега! Рулке овладя мисловната й връзка с Мейгрейт, припомни на уелмите истинската им същност на гашади и задвижи окончателната разруха. Колко по-зле щеше да потръгне, щом Рулке се изтръгне на свобода? В ума си виждаше как сегашният Лиан сяда в леглото и се стреми към Рулке, но другият Лиан от миналата година се разтърсва от ужас и търси начин да се опази.

Нейните видения пак се вплетоха в съня на Лиан. Продал ли се е, или е бил смачкан и покорен? Все едно, тя беше длъжна да сложи край на това незабавно. Възползваше ли се по-хитро от връзката, би могла да отнеме от Рулке властта над нея. Тя понечи да вмъкне и съзнанието си във виденията на Лиан, но целият свят веднага се преобърна около нея. Замая се, вече виждаше друг образ на Рулке — величав и мъдър. Би трябвало да го следва по пътя му. Защо му се опълчваше?

„Не!“ Рулке се мъчеше да й наложи принуда чрез Лиан, насочваше срещу нея собствената й връзка. Каран се насилваше да я прекъсне, но вече приличаше на вкоравено въже, което ги съединяваше. Не можеше! Рулке беше неимоверно силен, а не както в Нощната пустош. Тя и Лиан стигнаха близо до Шазмак, където орди от гашади чакаха трепетно всяка негова заповед. Изведнъж осъзна, че дори ако се откъсне, за втори път ще изостави Лиан. Щеше да купи свободата си с цената на неговата душа.

А и беше почти непосилно да стори нещо — волята на Рулке господстваше. „Ела при мен! Ела при мен! — съблазняваше безплътният глас. — Мога да сбъдна най-съкровените ти желания.“

„Идвам! Идвам!“ Тя се застави да не мисли за нищо друго. Иначе би се издала. Поначало не съумяваше да задържи мисъл в главата си, гласът завладяваше така, че нямаше как да не изпълни повелите му.

Тя тупна от леглото. Нямаше време да се облече, дори не се сети за дрехи. Напираше през въздух, студен и гъст като катран. Тласкаше я единствено упорството да прекрати всичко, преди да е настъпил неизбежният гибелен завършек.

Каран залитна към вратата, тръскаше глава и се опитваше да пропъди съня… или сънищата, а сладкогласният шепот я прикоткваше чрез връзката. Тя се пребори някак с вратата. С тази мътилка в главата й беше нужна цяла минута, преди да види резето. Кошмарът я поглъщаше. Отдавнашните Каран и Лиан чезнеха. В своята стая Лиан бе коленичил, протегнал ръце като блуден син към баща си. Огромната фигура се надигаше от каменния си трон и в краката й лъщяха разкъсани окови. Въздухът се завъртя лениво около средата на пода, където бе застинал Лиан.

— Не! — викна немощно тя и притича към неговата врата.