— Откакто се помня. Тогава странноприемницата беше на дядо ми. Винаги си е бил тук.
— Но откъде е дошъл?
Ханджията се усмихна загадъчно.
— А, хич не знам дали на Шанд ще му допадне да приказвам неговите работи.
След третия наръч дърва Лиан остана вътре и каза на Каран:
— Шанд не е пристигнал.
— Знам.
Тя седеше сама и зяпаше пламъците в огнището. Другите клиенти бързо бяха усетили, че не е настроена за приказки, и се задоволяваха с пиенето и дребните клюки.
— Натъжи ли се?
— Знаех, че няма да е тук — безстрастно промълви тя.
Настъпи неловко мълчание. След известно време Лиан качи раниците им в стаята и отиде при мъжете до тезгяха.
Каран изобщо не мислеше за Шанд, колкото и да я разочарова отсъствието му. С навлизането в планините безпокойството й се задълбочаваше, отчасти и заради неприятното откритие в библиотеката. Пробудиха се и спомените, свързани с Тулин. Беше се запознала с Лиан недалеч от това село, но тук беше преживяла и най-кошмарните мигове в дългата игра на криеница с уелмите.
Този път обаче имаше нещо друго. Не само заради близостта до Шазмак и гашадите. У нея напираше смътно и много тежко предчувствие. Завръщаше се ужасът, на който се бе поддала в Нощната пустош. Боеше се, че пак ще загуби власт над себе си.
Къде се беше дянала онази несломима воля, с която бе прекосила половината Мелдорин? Откакто напуснаха Чантед, очакваше нощите с тревога и не срещаше разбиране у Лиан. Той отново се увлече по своите Предания и преливаше от удоволствие.
Тази негова неспособност да вникне в терзанията й я наскърбяваше. Как тъй той се бе измъкнал от Нощната пустош съвсем същият, а тя се мъчеше?
Скоро Лиан вече беше душата на групичката при тезгяха. Залисваше слушателите си с някаква историйка, хилеше се и размахваше ръце. Всички се кикотеха. Дъщерята на ханджиите сипваше с черпак греяно вино и поръсваше чашите със зелени и жълти билки, какъвто беше обичаят тук в студените месеци. Поглеждаше плахо Лиан и щом той се обърнеше към нея, тутакси навеждаше глава и се изчервяваше. Горкото момиче се бе прехласнало.
Каран се почувства самотна и пренебрегната. Хем искаше да отиде при тях, хем презираше лекомислието им в толкова решителни за света времена. „Пияници!“ Изгледа с погнуса своята чаша. Обичаше истинско вино — пурпурното от низините на Ягадор, а това беше слабичко и кисело. Билките му придаваха дъх на цветя, който никак не подхождаше на вкуса му.
Отпи и се задави. Бутна чашата настрана. Когато вдигна глава, всички останали, дори Лиан, я зяпаха. Един мъж сръга съседа си и прихна, другите му пригласяха. Дори Лиан се извърна с усмивка. Можеха да се смеят на каквото и да е, но бузите й се сгорещиха от убеждението, че именно на нея се присмиват. Изправи се рязко, изтрополи нагоре по стълбата и изхвърли вещите на Лиан в коридора. Залости вратата, пъхна се в леглото, придърпа завивките до брадичката си и замря сърдита.
Толкова неохотно си бе позволила близост с Лиан. Бе го отблъсквала на всяка крачка не защото беше равнодушна към него. Напротив, привличаше я неустоимо, а в същото време я объркваше. Навремето си бе измислила илюзорен образ на великия разказвач Лиан, а когато най-сетне го срещна, той се бе оказал съвсем друг — непохватен, простодушен и напълно непригоден за живота извън школата. Присмиваше му се, оплюваше го при всеки повод, но напразно.
А той какво чувстваше към нея? Вярно, бе надминал себе си, за да я спаси и подкрепи в онова смразяващо пътуване до Сит, а и после в Туркад. Когато чу неговия глас зад стената и докопа ръката му през пролуката в Катаза, Каран за малко не бе умряла от блаженство. През последните дни обаче пак се бе появила стената помежду им, издигната и от нейната слабост в Нощната пустош, и от неговите незнайно какви постъпки там.
Тя угаси фенера и гледаше играещите отблясъци на огъня по стените. Отдолу понякога долиташе гръмогласен смях, явно след поредната неприлична историйка на Лиан. Каран задрямваше, будеше се, слагаше още дърва в огнището и пак се унасяше.
Неспокойният й сън беше нарушен внезапно от бутане и тропане по вратата. Лиан напъваше резето и май не проумяваше, че е изгонен от стаята. Заялата според него врата го развесели. Пльосна на пода с поредния изблик на кикот. Това като че можеше да продължи цяла нощ.
Каран изскочи от леглото, хвърли се към вратата и я отвори, за да излее върху него цялата си безпомощност и отчаяние.
— Махни се, гнусно, пияно прасе!
Затръшна вратата пред лицето му и пак се свря под завивките.
Гневът й се изпари, потискаше я непоносима тъга. Натякна си, че трябва веднага да му се извини, преди дребната разпра да се раздула прекомерно. Не биваше да протака. Но не можа.
Думите й не го уязвиха, но студената свирепост в гласа й го разтърси. Каран винаги го втрещяваше с яростта си, а този път съвсем бе излязла от контрол. Лиан се подпря на длани и колене, загубил в миг прекрасното си настроение. Събра разпилените си вещи и кротко отиде в съседната стая, която не беше заета. Заради студа легна облечен.
Той понасяше нейното променливо настроение и желанието да се уединява по-лесно, отколкото тя — стремежа му да бъде сред хора. Въпреки това беше успяла да го обиди. Отчасти се досещаше какво я е разгневило така, но не на нея се бяха смели. Надяваше се да й мине бързо, както винаги.
Нямаше дърва в огнището, не намери и юрган, а само две протрити одеяла. Уви се в тях и замря ококорен. Изведнъж осъзна, че очаква нещо да се случи. Вятърът забуча и тресна веднъж-дваж капаците на прозореца. „Колелото се завърта…“ Спомни си нощта в Тулин преди година, когато зовът за помощ на Каран бе проникнал в мислите му. Дали не беше и същата стая? Ами да, четвъртата вдясно.
Капакът пак заблъска и за миг той си въобрази самия себе си как дреме в тази стая. Едва ли не чуваше как огънят припуква полека, тропота на дъжда по покрива, рядкото тупване на капка в огнището. Колко наивен беше тогава! Връщаше се в миналото и безупречната му памет пресъздаваше онази нощ, сякаш репетираше сказание. Възвърна си и онази нагласа на млад безхаберник, себично погълнат от себе си и героичните си фантазии. Истинският живот беше по-неприветлив и мръсен, далеч по-жесток и безмилостен. Що за безчувствен и суетен мечтател! Унасяше се…
В съседната стая Каран спеше неспокойно. Може би сънят на Лиан за нощта преди година се вмъкна откъслечно в нейния и докосна мисловната връзка, която тя прокара помежду им още в Шазмак. И насън умът й се луташе, с потрес се озова на онзи мразовит планински склон отпреди година под вятъра и дъжда.
