Тъмна е луната

— Ами не — отказа тя. — Не и ако ще умуваш дни наред над документи.

— Няма да се бавя. Знам какво търся.

Каран изви вежда недоверчиво.

— Например?

— Свързано е с първото ми проучване заради „Предание за Възбраната“. Помниш ли как Фейеламор ме разпитваше тъкмо за него в Катаза? Изобщо не успя да скрие, че иска да знае кой е влязъл пръв в обгорената кула. Но щом й казах каквото знам, веднага се престори, че това не я засяга.

— Добре де — какво търсиш?

— Рисунките, направени на самото място от художниците, пътуващи с войските. А там е имало поне десетина армии. Всяка случка е била отбелязвана. Пак ще прегледам всички рисунки. Нещо ме озадачи предишния път, но нямах време да се занимавам с това. Изглежда някои от номерата на рисунките са били променени.

Слязоха в архива и Лиан прегледа поред всички картини и гравюри. На няколко се виждаше Ялкара със златните й накити. Аха, затова бе запомнил, че ги е имала… Зае се и със скиците. Отвърза лентата и хартиите се разпиляха, намачкани и пъхнати нехайно в калъфа. Той се вбеси.

— Кой е посмял да се отнесе толкова гнусно със скъпоценни документи?!

— Човек, който е бързал, за да не го сварят тук — предположи Каран.

— Това са първите скици, по тях са създадени картините и гравюрите. — Той се вгледа в поредицата рисунки, на които неколцина се готвеха да влязат в кулата. — Тъй си останало неясно кой пръв е проникнал вътре след унищожаването на флейтата. Има всевъзможни версии… — Лиан се смръзна, впил поглед в скицата, която бе взел. — Номерата не съответстват на каталога!

Каран подреди скиците на пода. Вземаше всяка и се взираше срещу светлината в избледнелите цифри. Подреди ги наново и започна да се оглежда.

— Какво има?

— О, две липсват, това е.

— Дали не са пъхнати в дъното на рафта? Всички си бяха на мястото, когато ги разглеждах миналата година.

Каран претърси навсякъде.

— Ами да, две от скиците липсват!

И той прерови купчината.

— Твърде странно! Май ги няма онези, чиито номера ми се сториха променени…

Спогледаха се.

— Кой ли е идвал преди нас? — промълви тя.

Прибраха всичко и излязоха тичешком от архива. Лиан отиде право при вкиснатата жена, отговаряща за съхранението му. Тя провери в дневника.

— Само трима души. Ти си влизал малко преди чудесното ти сказание и втори път — скоро след това. Влизал е и Уистан, за да прегледа твоите подготвителни материали.

— Май мога да позная кой е третият — изръмжа той тихичко.

— Имахме и посетителка с пропуск от библиотеката в Телулиор — университетско градче на югоизток оттук. Тя беше тук през лятото.

— Името й! — в един глас възкликнаха Каран и Лиан.

Жената присви очи, свали очилата си и пак се вторачи в дневника.

— Кекулиел… Дребничка жена, спомням си я. Златиста кожа, златисти очи и много светла коса.

— Фейеламор! — прошепна Каран в ухото му. — Лоша вест.

Отидоха да седнат в празна стая към края на библиотеката.

— Защо ли е взела рисунките? — питаше се Каран.

— Подсказали са й нещо… може би за влезлия пръв в кулата. Не е искала и друг да налучка истината.

Каран потръпна от мярналите се в съзнанието й видения — карони и аакими, фейлеми и коренната раса със своите творения, машини и портали, само за да потопят в кръв целия свят.

— Какво да правим? — смънка Лиан.

— Не знам. На кого бихме могли да се доверим? Да съобщим ли новината на Игър в Туркад?

— Не! — настръхна той.

Въпреки всичко на него се падаше задължението да отнесе тази вест в Туркад. Мендарк сигурно щеше да се върне скоро от пътешествието на изток.

Казаха и на Уистан за откритието си.

— Поверете задачата на мен — предложи той. — Но няма да стане веднага, защото в Чантед не остана дори един скийт. Тази война просто ги изтреби.

Сутринта Каран и Лиан потеглиха към Тулин. На излизане от града Каран се озърна и видя прелестната Тандайи, която стоеше на улицата и ги изпращаше с нещастен поглед. При портата подминаха безкрак просяк, седнал в сянката на стената. Лицето му беше покрито с разкървавени пъпки и мухи.

— Смилете се, госпожо — захленчи просякът. — Дайте нещо вимето на милосърдието.

Тя бръкна в изтънялата кесия на Лиан. Извади сребърен тар — малко съкровище за такъв окаяник, пък и дори за тях двамата в момента, но този човек имаше отчаяна нужда от помощ… Тя му подаде монетата, без да знае, че е последната.

Гноясалите очички на просяка се взираха в Лиан. Сакатият мъж изхриптя яростно и изби с юмрук тара от ръката й.

— Проклет да си, Лиан! — виеше просякът. — Проклет да си, докато земята пусне кръв, а прогнилата луна се пръсне на парчета.

И Лиан се блещеше.

— Търлю! Какво те е сполетяло?

Бившият сенешал на Уистан се изхрачи към крачола му и Лиан отскочи.

— Загубих си работата заради тебе. Уистан ме изрита от града. Започна войната… — Тъжно размърда чуканчетата на отрязаните си крака и продължи с отровен глас: — Едно ще ти кажа, Лиан. Радвай се на славата, докато я имаш, защото няма да е задълго. Скоро и един приятел няма да намериш в Сантенар. Самото ти име ще е сквернословие, а още преди да настъпи хид, ще ти се иска да си щастлив колкото Търлю просяка!

Лиан май не се впечатли особено, но Каран усети как гърбът й се вледени.

— Да си вървим! — задърпа тя спътника си.

Първата вечер спряха в хълмовете над Чантед сред гелонови дървета недалеч от мястото, където Лиан бе нощувал преди година. Повечето плодове по клоните бяха спаружени или загнили, но на едно дърво щяха да се пръснат от зрялост. От стичащия се сладък сок оставаха захарни кристалчета, около които се събираха хиляди пчели.

Лиан като че бе забравил веднага проклятието на просяка. През целия ден буквално подскачаше по пътя и Каран се настрои свадливо.

— От какво си толкова доволен? — подхвърли му, докато той чевръсто събираше дърва за огъня.

— Не можеш да си представиш какво означава да си зейн, отбягван от всички.

— Прав си, не мога — изсумтя Каран, която настървено чаткаше огнивото, но праханта не се палеше.

— Повече от половината си живот бях в школата, но не се чувствах сред свои. Дори след сказанието при завършването, когато ме обявиха за майстор.

Приклекна до нея и започна да вее с дневника си, за да разпаля тлеещата прахан. Пламъците изведнъж обхванаха наредените отгоре клечици. Той се зае да натрупа дърва.

— По-леко! — заяде се Каран. — Ще го задушиш.

Но след минута огънят бумтеше до височината на раменете й.

— А ето — продължи Лиан — че имам почетно място в школата Не знаеш колко по-уверен съм сега. Не е било така, откакто напуснах дома си.

Каран си рече, че би трябвало да е щастлива от промяната в него, но след откритието в библиотеката