Тъмна е луната

млечножълти в мъждивата светлина.

Изведнъж Чантед се открои в маранята — събрани натясно улици по склона, заобиколени с обикновена стена от пясъчник. В градчето едва ли имаше повече от пет хиляди жители. Най-горе се кипреше прочутата Школа на преданията — причудлива смесица от всякакви архитектурни измишльотини. А далеч зад нея личаха заснежени планински върхове.

Затътрузиха крака по нагорнището към портата, пред която стояха двама стражници.

— Досега не е имало стража денем — изненада се Лиан. Изглеждаше уплашен и посърнал. — Ами ако откажат да ме пуснат?

— Аз ще говоря — отсече Каран. — Стой зад мен и си затваряй устата.

Тя се изпъчи и доближи стражниците.

— Аз съм Каран Елиенор Фърн от имението Готрайм в Банадор — представи се гордо. — С мен е моят мъж.

Погледът на единия войник се промени недоловимо, сякаш бе чувал за нея. Изгледа я от висотата на огромния си ръст и се ухили.

— Много път сте била дотук, госпожо.

— Повече от година не ме свърта на едно място! Може ли да влезем?

Той се поклони.

— Хората от Банадор и особено от Готрайм винаги са добре дошли.

Лиан се промуши с нея, а стражниците изобщо не разпознаха в този брадясал и измърлян от пътуването човек известния разказвач, прогонен оттук преди година. Щом се озоваха в града, видяха опъната над улицата огромна обява за ежегодния празник, до който оставаха броени седмици. Тогава населението щеше да се утрои за малко и никой закъснял не би могъл да си осигури постеля, колкото и пари да предлага.

— Олеле… — въздъхна Лиан, когато минаха нататък.

Дори Чантед не бе останал незасегнат от войната. Вляво имаше цяла редица опожарени къщи и в момента там се трудеха хора, които събаряха и разчистваха останките, за да бъдат построени нови сгради. Накъдето и да се обърнеха, виждаха следи от разрушения. Градът щеше да се нуждае от всяка похарчена тук монета по време на празника, за да излекува раните си.

Каран и Лиан стигнаха до оградата на школата. Древната Арка на знанието, под която майсторите и учениците влизаха в школата, беше разбита и зацапана. Неколцина зидари я възстановяваха усърдно.

Лиан спря и се загледа отвъд арката. Каран като че го дочу да подсмърча.

— Нали уж мразеше това място?

— Да, накрая. Нямах търпение да се махна. Но сега дойдох отново и… Нали тук прекарах поне половината си живот? Да вървим. Ще си намерим евтин подслон наблизо.

— Знам. Аз отсядах в „Ораторът“, по-евтино няма.

— В онази бърлога, гъмжаща от бълхи! Не сме толкова закъсали!

Каран се засрами, че е такава скъперница. Избраха си малко по-прилична странноприемница, наеха стая и Лиан плати на едно момче, което видя на улицата, да предаде съобщението му. Уистан си оставаше наставник на школата и трябваше да спазват правилата. Изкъпаха се, изпраха оръфаните си дрехи и тръгнаха към близката гостилница, пак от най-евтините.

— Винаги идвах тук като ученик — сподели Лиан.

В този миг някой изкрещя името му. Висока и пищна млада жена излетя през вратата и се хвърли на врата му.

— Тандайи! — изрева той и заподскача с нея насред улицата.

Озъбената Каран огледа съперницата си от главата до петите. Ама че хубавица… Дълги крака, закръглени гърди, пълни устни и палави искрици в очите. В радостта им от срещата май имаше твърде много страст и това момиче явно не смяташе Лиан за по-голям брат.

— Толкова ми липсваше! — забърбори Тандайи. — Какво ти направиха? Уистан и думичка не обели за тебе. Ти чу ли как напреднах? Вече съм летописец и ще имам свое сказание на празника. Ела непременно.

Каран се двоумеше, хванала дръжката на вратата. Толкова неловко положение… Защо ли Лиан все залиташе по ужасно високи красавици с щръкнали гърди? И защо самата тя вечно изглеждаше, все едно са я влачили в калта? Преодоля чувствата си с огромно усилие.

— Здравей — протегна ръка. — Аз съм Каран.

— Тандайи Морн — представи се другата и също й взе мярката с поглед. — И ти ли си летописец? — попита недоверчиво.

Каран ужасно се притесни. Дрехите й едва ли не се разпадаха, а и с какъв занаят можеше да се похвали.

— Не съм. Аз… имам земя.

Тандайи се слиса, но се овладя веднага.

— Ще ви оставя да си поговорите — смънка Каран в отчаяното си желание да се махне. — Умирам от глад.

Вмъкна се припряно вътре, преследвана от гърления смях на Тандайи.

След малко дойде и Лиан, но за неин ужас жената също се настани на тяхната маса. Каран си пиеше чая и търпеше Тандайи да я разглежда крадешком.

— Каран, откъде си? — попита тя накрая.

— От Готрайм!

— Прости ми, но къде се намира?

— Не вярвам да си чувала за имението. То е в планините на Банадор.

Тандайи се опули, прозрението я споходи постепенно.

— Значи ти си Каран от Банадор… Каран с Огледалото!

На Каран никак не й се искаше да говори за себе си с първия срещнат, затова потвърди почти шепнешком.

Тандайи се пресегна над масата да хване ръката й.

— Не си… каквато си представях, но какво от това?! Тук си прочута. Разказвах за тебе, за да заслужа званието си. Изобщо не очаквах…

Смущението на Каран ставаше безпределно.

— Да не си очаквала, че се фръцкам в скъпи кожи и коприна? — подхвърли ехидно и си дръпна ръката.

Още малко и щеше да побегне, но Лиан стисна другата й ръка под масата и тя се успокои.

— Как научи за мен?

— Миналата зима разказваха за тебе из цял Мелдорин. А един книжник, който бягаше от войната, донесе историята тук.

— В Чантед пък винаги сме гладни за нови сказания — подсмихна се Лиан. — Случвало се е някои ученици да се сбият за правото да разкажат първи нещо.

Тандайи май се почувства уязвена.

— С никого не съм се била заради твоята история — промърмори сковано. — Чувах това-онова, още преди мълвата от Туркад да стигне до нас, и това сказание ме увлече. И сега се досещам защо… — Тя стрелна с поглед Лиан. — Помолих официално Уистан и той отсъди, че аз ще се справя най-добре. Може би ще поискаш някой път да чуеш сказанието ми…

— Може би — учтиво се съгласи Каран, но искаше единствено това мъчение да свърши.

— Ама че работа! — заяде се тя с Лиан вечерта. — Гърдите й направо изскачаха от блузата. Как ли няма да си мечтая точно тя да разказва моята история!

— Не си справедлива към нея — подхвана той колкото се може по-предпазливо. — Тя е изпълнена с уважение към тебе и се опитва да ти го покаже. В края на краищата е обикновена ученичка в школата, не е постигнала нищо особено в живота. А ти вече си знаменитост в Чантед. Името ти е в Преданията! — натърти той, сякаш не съществуваше по-голяма чест.

И точно така си беше.

— Не искам да ме споменават в Преданията — подсмръкна Каран.