Тъмна е луната

— Шанд си тръгна по друг път от Флуд преди няколко дни.

— Щом е тъй, ще има повече за нас! Я елате с мен. — Обви китката на Каран с пръсти, от които нямаше измъкване. — Знаеш ли, заради тебе си навлякох такива неприятности, че не е за разправяне.

Каран се смути, Тес обаче се хилеше.

— Не се стряскай де, беше преди половин година. Някой в Ганпорт ме изпорти… и като си помисля, трябва да е била твоята дружка ханджийката. Чума да порази и нея, и скапаната й баня! Лиан, приятелката ти престраши ли се да разправи историята с банята?

Каран поаленя.

— А, не — засмя се той, — но много ще се радвам да я чуя от вас.

— Впрочем — не млъкваше Тес, — когато оня капитан на Игър… хлунът Зарет, сигурно го помниш…

— Ами аз дори не го видях — напомни Каран, — защото се свирах на дъното в цял кош с риба…

— И тази историйка е пропуснала да ми разкаже! — прихна Лиан.

— Та когато оня се освести от отровата на октопода и узна, че съм ти помогнала да офейкаш, хич не му станах симпатична. Голяма късметлийка си, че сезонът за лов на бамунди беше свършил, щото щях да те хвана да ми търкаш палубата за има-няма хиляда седмици, та да си наваксам загубите заради тебе.

Тес се смееше и предните й зъби лъщяха, целите в злато.

— Поне ти обещах — промърмори Каран — при следващата ни среща да чуеш какво ми се е случило.

— Вярно, вярно! И ако не се лъжа, аз пък обещах моята отплата да е пиршество с бамунди. Ето, пак ти е провървяло — новият сезон за риболов започна само преди две седмици, а по-вкусна риба от тазгодишната не съм хапвала. Ще ми дойдете ли на гости довечера?

— Нали уж живееш в Ганпорт!

— Когато реших да се крия тук, направо се влюбих в градчето, пък Ганпорт и без това си го мразех. Ще живея в Сифтах до последния си ден.

От пръв поглед си личеше какви печалби трупа Тес от продажбите на риба — сега имаше прекрасна стара къща, сгушена на носа, вдаден в морето, със слънчеви веранди и вътрешен двор с фонтанче.

Вечерта бе задушна и те предпочетоха да седят на верандата. Тес изпече половин кош бамунди на скара. Натъркваше огромните розовеещи филета с розмарин и чесън, а накрая ги поднасяше с кълцан лук и резенчета ароматен зелен лимон, който си късаше направо от храст в двора.

Опразниха голяма кана жълто вино, после и друга с тъмновиолетово, докато Каран разкаже всичките си премеждия, откакто Мейгрейт беше дошла в Готрайм да я моли за помощ. Тес слушаше мълчаливо, само понякога ахваше, впечатлена от поредното щуро приключение.

— Хъм… — проточи накрая. — Нищо по-смайващо не бях чувала през целия си живот. С това си заслужи поне още една вечер, прекарана в тъпчене с бамунди. Ама нали съм си стара стипца, ще запазя угощението за следващата ни среща, та да чуя и как е свършило всичко. Да беше станала разказвач… — Изгледа ухилено Лиан, който спеше в креслото си. — Ей, момче, я да се разсъниш! Остана половин кана, а ти хич не помагаш в пиенето.

Лиан се размърда вкиснат и Каран се досещаше за причината. През цялото време си бе мълчал за похожденията им по заповед на Мендарк, а удоволствието да разказва му липсваше ужасно.

— И сега накъде? — попита Тес. — В Туркад хич не е спокойно, да знаеш.

— Тръгнала съм към Готрайм в Банадор. Там е моят дом.

— Аз първо ще се отбия в Чантед — ненадейно заяви Лиан.

— В Чантед! — ококори се Каран. — Забраниха ти да се връщаш, ако не си забравил! И защо толкова ти се иска да отидеш там?

— Заради нещо, което Фейеламор спомена в Катаза. Умувах над въпроса, който ме тласна в тази бъркотия — кой е убил сакатото момиче. Подозирам, че не обърнах внимание на нещо, което се съхранява в библиотеката. Тъкмо разглеждах скиците на художниците от онова време и… ме прекъснаха. Трябва отново да отида там.

— Но така ще се влачим по пътищата няколко седмици повече — ядоса се Каран. — Защо не ми каза?

— Съжалявам… чак сега се сетих какво ме гложди от толкова време. Да прося от дъртия Уистан още няколко часа в библиотеката не е заветната ми мечта, но съм длъжен да отида. Преданията са средоточието на моя живот.

— А и на моя… — троснато добави тя. — Още си патя от съсипията, която моите прадеди са навлекли на нашия род!

— Между другото, ще стигнем за началото на празника.

Каран се подвоуми. Някога празникът в Чантед беше най-голямото й въжделение, но сега домът я зовеше неустоимо.

— Щом си решил, не бива да се бавим. Край на зимните преходи в планините.

Тес се бе оттеглила в кухнята, за да не ги притеснява, докато спорят. Върна се с три чаши горещ чай.

— Май има как да ви помогна — вметна тя. — Сутринта отплаваме за Ганпорт. Елате с мен. Малко не ми достигат моряци, та ще си отработите порциите бамунди, с които ще се тъпчете по цял ден и на кораба. Ще си спестите дълго ходене. Още искате ли? — тя побутна към тях голямото блюдо.

Каран завъртя глава.

— Ще се пръсна.

Добраха се до Ганпорт за четири дни в такива бури, че и Каран, и Лиан не устояха на морската болест. Лиан беше толкова слаб, че се смъкваше от хамака само колкото да повръща през борда, а и тогава някой трябваше да го крепи, за да не цопне във водата.

В пристанището двамата се сбогуваха с Тес и тръгнаха срещу течението на реката по пътека, която се виеше заедно с руслото чак отвъд хребета, а оттам завиваше на югозапад и продължаваше до Чантед.

Преходът в планините сякаш се проточи безкрайно, въпреки че времето беше меко, пътеката — суха и проходима. Но на Лиан вече му се гадеше от скитосване из какви ли не места, копнееше единствено за някое мирно и тихо кътче. Имаше да размишлява над толкова неща, които да свърже някак в едно цяло, за да открие загадъчния им смисъл. А и не си представяше, че може да има нещо по-важно от съхраняването на сказанията и от неговото „Предание за Огледалото“. Досещаше се, че в тази история се крие тайна, която може да се окаже ключът към бъдещето на Сантенар.

След като се спуснаха в равнината Фолк, те се добраха до град на брега на Ганел. Там беше пълно с плоскодънни речни съдове, които лодкарите тласкаха с дълги прътове по криволичещите разклонения на реката или пък вдигаха платната им при честата сполука да задуха попътен вятър. С част от намаляващите монети в кесията на Лиан платиха за превоз нагоре по течението до Чантед. Каран разпитваше навсякъде за новини от Банадор. Изслуша всевъзможни разкази за войната, но не можеше да отсее истината от измислиците. От никого не чу вест за участта на Готрайм.

Тежката лодка се мъкнеше бавно по реката. Есента отминаваше полека и колкото по на юг отиваха, ставаше по-студено и облачно. До тях стигна и мълвата за подвизите на Мейгрейт, на които Каран доста се зачуди. Научиха и за завръщането на Игър и съдбата на Втора армия. Лиан с неутолимо любопитство попиваше всяка дума.

Лодкарят ги остави при плитчини, през които не можеше да продължи, и двамата се запътиха по суша към Чантед.

Беше изминала още една седмица.

— Скоро ще стигнем — успокояваше я Лиан. — Ей там е, зад завоя.

— Знам — отвърна Каран, която пристъпяше морно до него и бършеше челото си. — Не се ли тревожиш как ще те посрещнат там?

— Почти не мисля за друго, откакто напуснахме Сифтах.

Стигнаха и до завоя в късния следобед. Вдясно от тях се носеха водите на Ганел, спаднали и кафеникави, както винаги през този сезон. Отвъд реката селяни жънеха късна пшеница, чиито класове бяха