масло.
— Адютант, тук ли е Мейгрейт?
Но вече знаеше отговора. Палатката бе празна. Тялото му се сгърчи. Пестеливата Мейгрейт не би оставила фенера запален посред бял ден.
— Къде е тя?! — изрева Игър.
Никой не я бе виждал.
— Адютант!
Долода се изпъчи.
— Намери я!
Скоро помощничката му притича обратно.
— Изчезнала е някъде. Намерихме следи, водещи към южния край на долината, но никой не я е забелязал да си отива.
Игър отново обиколи палатката. Този път долови нещо познато… намек за присъствието на Фейеламор.
— Редник Ванхе да се яви при мен! — изръмжа Игър.
— За маршал Ванхе ли говорите? — смутено попита Долода.
— А ти адютант Долода ли си, или робинята Долода? — процеди той със смъртна заплаха.
Младата жена си плю на петите.
Мейгрейт я нямаше и никой не знаеше накъде се е отправила. Но Игър беше уверен, че това е краят за тях. Тя го беше надраснала и никога нямаше да си я върне. Не издържаше на мъката и се справи с нея по единствения познат му начин. Отново се превръщаше в машина, лишена от човешки чувства.
Изкуцука начумерен от палатката и първо разжалва Ванхе. След това подписа заповедите за екзекуция. По залез Втора армия вече не съществуваше.
24.
Пиршество с бамунди
След като положиха тялото на Селиал за вечен покой при Моста на небесната дъга, Каран и Лиан изтърпяха тежко плаване — заради устойчивите западни ветрове разнебитеното старо корито все заравяше нос във вълните. Аакимите мълчаха, затворени в себе си, Каран също.
Неочаквано, както често се случва в морето, дългият сив бряг на Трипсай се подаде над белите запенени гребени и Каран се изтръгна от съзерцанието. Малиен й говореше.
— Какво казваш? — смънка Каран унесено.
— Попитах те накъде ще се запътиш сега. Ние ще продължим на запад към Голямата библиотека.
— Че за какво ви е да ходите там?
Каран бе предположила, че ще се върнат в Туркад, а това я изправяше пред всевъзможни затруднения — например как тя и Лиан да се доберат до нейния дом.
— Имаме си своя работа там.
— Аз си отивам вкъщи — напомни Каран. — Предпочитам да ни оставите в най-близкото пристанище… май се наричаше Сифтах.
— Ще минете ли през Туркад? — осведоми се на свой ред Малиен, докато отиваха да говорят с капитана.
— Но там е Игър! — възкликна Каран. — Толкова ме е страх и за Лиан, и за самата мен. Готрайм е твърде близо до Шазмак, където може вече да се е настанил Рулке. Не знам какво да правя.
— Измъчват ли те сънища?
— Не и наскоро.
— Е, каквито и несгоди да ти предстоят, по-леко ще ги понесеш под собствения си покрив. Придвижвайте се обаче потайно, по най-безлюдните пътища.
— Така ще постъпим. Малиен, ти какво ще правиш, след като отидете в Зайл?
— Не знам. Сърцето ме зове на изток, към моя дом, но не смея да се върна, докато не приключи всичко. В Мелдорин вече нямаме нищо свое.
— Защо не ме навестиш в Готрайм? Винаги сте добре дошли при мен, макар и да не знам колко е пострадало имението в тази война.
— Благодаря ти. Може и да дойдем, но преди това имаме много работа за вършене.
Двете отидоха при Лиан, седнал в сянката на платното и прегърбен над своя дневник. Щом и техните по-плътни сенки паднаха върху него откъм гърба му, той подскочи с приглушен вопъл.
— Какво ти става? — учуди се Малиен.
— Ами… помислих ви за някой друг.
„По-скоро да слизаме от този кораб — рече си Каран. — Искам да сме само двамата и да се свърши най-сетне с тези страхове.“
На другия ден вече бяха пред рибарското градче Сифтах в североизточния край на Мелдорин. Виждаха хълмове, обрасли в шубраци и уханни билки, чийто аромат стигаше и навътре в морето.
— Помня това място — промърмори Лиан. — Тези рибари много залитат по пиенето.
— Сигурно сте си допаднали — засмя се Каран.
— Не и в онези дни. Не можех да се държа на краката си. Накрая заспах под масата. А два дни по-късно дойдоха и оцелелите от Шазмак. Оттогава та до днес всеки миг се боя за живота си.
Каран вдигна глава и долови погледа на Баситор, застанал до щурвалната кабина. Не ги беше тормозил, откакто излязоха от пустинята, но Каран въпреки това прегърна Лиан през кръста, сякаш за да го опази.
— Скоро ще се отървем. Отиваме си у дома.
Градчето беше хубаво — няколкостотин измазани в бяло къщи, кацнали на доста стръмен склон, който се извиваше около устието на рекичка подобно на амфитеатър. В заливчето бяха закотвени трийсетина рибарски корабчета, с доста груба, но здрава направа.
Каран и Лиан слязоха на кея и оттам се сбогуваха със спътниците си. Когато корабът отплава, всички аакими освен един им махаха с ръце на прощаване.
Тръгнаха нагоре по улицата, за да си купят припаси за дългото пътуване на юг.
— Най-после сами! — възкликна тя.
— Най-после! — като ехо повтори и той. — Вече няма нужда все да се оглеждам кой ми стои зад гърба.
Каран обаче се озърна и усмивка озари лицето й.
— Охо… Знам този кораб! Ами да, корабът на Тес. Връщам се на пристанището!
Лиан въздъхна и я последва. След толкова дни седене на палубата раницата му тежеше.
— Тес! — развика се Каран и хукна по калдъръма на крайбрежната улица с риск да цопне във водата.
На един от корабите едра фигура в торбести дрехи се откъсна от заниманията си. По загрубялото лице заигра широка усмивка.
— Я, малката Каран! — протегна ръце Тес. — Понапълняла си, откакто те видях за последен път. Къде беше?
— До средата на Сухото море и обратно.
— Виж ти! — стъписа се капитанката. — Твоите сухожилия май ще да са от стомана. Преди беше кожа и кости и не ми се вярваше, че можеш да минеш от единия до другия край на пристанището в Ганпорт. Е, намери ли каквото търсеше? А-а, виждам… Намерила си го.
Лиан тъкмо догонваше Каран.
— Това е най-скъпият ми приятел — Лиан от Чантед. — Тя го избута напред. — Лиан, запознай се с Тесариел, собственичката на този кораб. Тя и екипажът й ловят бамунди в морето.
Яката жена така се взираше в младежа, че го притесни.
—
— И пак ще бъда, щом свърши тази бъркотия — смънка той.
— Каран, нещо лошо ли се случи със стареца? Да не си го зарязала в Сухото море?
