На четвъртата нощ по-големите сестри доловили тихия Марюшкин разговор, чули и чуждия глас и на заранта запитали най-малката си сестра:
— Сестрице, с кого приказваш нощем?
— Сама си приказвам — отвърнала Марюшка. — Нямам другарки, денем се залисвам с работа и няма с кого да говоря, а нощем приказвам сама със себе си.
По-големите сестри изслушали най-малката, но не й повярвали.
Казали на баща си:
— Тате, нашата Маря си има годеник. Тя нощем се среща и приказва с него. Ние сами чухме.
А баща им отвърнал:
— Не биваше да подслушвате. Защо нашата Марюшка да си няма годеник? В това няма нищо лошо. Тя е хубава девойка, време й е вече. И вашият ред ще дойде.
— Тя много избърза да си намери годеник — рекла най-голямата сестра. — Аз трябваше да се омъжа по-рано от нея.
— Имаш право — разсъдил бащата. — Но съдбата си прави своите сметки. Има девойки, които остават стари моми, а други от младини са приятни на всички хора.
Бащата казал така на по-големите си дъщери, а си помислил: „Нима думите на побелелия старец, който ми подари перцето, се сбъдват вече? Това не е лошо, но дали годеникът на Марюшка е добър човек?“
Ала по-големите дъщери друго искали. Щом се свечерило, Марюшкините сестри извадили дръжките на ножовете, а ножовете забили в рамката на прозореца; а на перваза поставили иглички и парченца от старо стъкло. Марюшка в това време прибирала кравата в двора и нищо не видяла.
Като се стъмнило, Финист-ясен сокол полетял към Марюшкиния прозорец. Долетял той до прозореца, ударил се в острите ножове, в игличките и стъклата; блъскал се, блъскал, цялата си гръд изранил, а Марюшка била уморена от дневната работа, задрямала и не чула как той се блъска в прозореца.
Тогава Финист високо казал:
— Прощавай, моя хубава девойко. Ако ти потрябвам, ще ме намериш, макар и да съм далеко! А преди това, додето стигнеш при мене, ще износиш три чифта железни обуща, ще похабиш три чугунени тояги в тревата по пътя, ще изгризеш три каменни хляба.
Марюшка чула през сън думите на Финист, а не могла да стане. На заранта се пробудила и сърцето й се натъжило. Отворила прозореца, долепила лицето си до мястото, където била кръвта на Финнист-сокол, и заплакала.
Отишла Марюшка при баща си и му рекла:
— Тате, не ме гълчи, ами ме пусни да тръгна на далечен път. Ако остана жива, ще се видим, ако умра — значи така ми било писано.
Дожаляло на бащата да пусне на незнаен път любимата си малка щерка. А не бивало да я остави насила в къщи. Той знаел: любещото сърце на девойката е по-силно от властта на бащата и майката. Сбогувал се с нея и я пуснал.
Ковачът направил на Марюшка три чифта железни обуща и три чугунени тояги. Марюшка взела и три каменни хляба, поклонила се на баща си и на сестрите си, навестила майчиния си гроб и тръгнала на път да дири Финист-ясен сокол.
Вървяла Марюшка из пътя. Вървяла тя не ден, не два, не три дни, вървяла дълго време. Минала и през широки поля, и през тъмни гори, и по високи планини. Толкова дълго вървяла, че износила единия чифт железни обуща, изтъркала едната чугунена тояга по пътя, изгризала единия каменен хляб, а пътят все не свършвал и никъде го нямало Финист-ясен сокол.
Тогава Марюшка въздъхнала, седнала на земята, започнала да обува другите железни обуща и видяла една къщурка в гората. А нощта вече настъпила.
Марюшка си помислила: „Ще вляза в къщурката да попитам хората не са ли видели моя Финистясен сокол.“
Потропала Марюшка на къщурката. В тази къщурка живеела една старица — добра или зла, това Марюшка не знаела. Старицата отворила вратата.
— Пусни ме, бабичко, да пренощувам!
— Влез, гълъбичке, ще ми бъдеш гостенка. Отдалеко ли идеш, млада девойко?
— Отдалеко или отблизко и аз не зная, бабичко. А пък търся Финист-ясен сокол. Не си ли чувала за него, бабичко?
— Как да не съм чувала! Аз съм стара, отдавна живея на света, за всички съм чувала. Далеко ще трябва да идеш, гълъбичке!
На заранта старата стопанка събудила Марюшка и рекла:
— Върви сега при средната ми сестра, тя е постара от мене и знае повече. Може да те научи на добро и да ти каже къде живее твоят Финист. А за да не забравиш мене, старата, вземи този сребърен танур и това златно вретено. Като почнеш да предеш с хурката, ще се проточи златна нишка. Пази подаръка ми, додето ти е скъп, а щом престане да ти бъде скъп — подари го!
Марюшка взела подаръка, полюбувала му се и казала на стопанката:
— Благодаря ти, бабичко! А накъде да вървя, на коя страна?
— Аз ще ти дам едно кълбо, което само се търкаля. Накъдето се търкулне то, нататък върви и ти. А като намислиш да си починеш и седнеш на тревата, кълбото ще спре и ще те чака.
Марюшка се поклонила на старицата и тръгнала след кълбото.
Вървяла Марюшка дълги дни, себе си не жалила и все повече бързала. И ето че пак станало нужда да се преобуе: износила и втория чифт железни обуща, изхабила още една чугунена тояга, изгризала още един каменен хляб.
Седнала да се преобуе. Гледа — наблизо една черна гора, а нощта настъпвала и в прозорчето на една къщурка в гората пламнала светлинка.
Кълбото се търкулнало към тази къщурка. Марюшка тръгнала след него и потропала на прозорчето:
— Добри стопани, пуснете ме да пренощувам!
На вратата на къщурката излязла бабичка, постара от онази, която преди радостно посрещнала Марюшка:
— Накъде си тръгнала, хубава девойко? Кого дириш по света?
— Диря Финист-ясен сокол. Бях при една бабичка в гората, пренощувах при нея; тя е чувала за Финист, но не го знае. „Може — каза тя — средната ми сестра да го знае.“
Старицата пуснала Марюшка в къщурката. А на заранта събудила гостенката си и рекла:
— Далеко ще трябва да дириш Финист. Чувала съм за него, но не го зная. Я иди сега при нашата най- стара сестра, тя трябва да го знае. А за да си спомняш за мене, вземи този подарък. В радост ще ти бъде спомен, а в нужда ще ти окаже помощ.
И стопанката дала на гостенката си сребърно блюдо и златно яйчице.
Марюшка се простила със старата стопанка, поклонила и се и тръгнала след кълбото.
Върви Марюшка, а земята наоколо й станала съвсем чужда. Гледа — навсякъде гори, а поле няма. И колкото по-надалеко се търкаляло кълбото, толкова по-нагоре се издигали дърветата. Станало съвсем тъмно: слънцето и небето не се виждали.
А Марюшка и в тъмнината все вървяла и вървяла, додето съвсем износила железните си обуща, додето тоягата и се изхабила и додето изгризала последния каменен хляб до сетната трошица.
Девойката се огледала. Ами сега? Докато се двоумяла, кълбото спряло под прозорчето на една горска къщурка.
Марюшка похлопала на прозорчето:
— Добри стопани, приберете ме в тъмната нощ!
На вратата излязла побеляла бабичка, най-старата от всички сестри:
— Влизай в къщи, гълъбице — рекла тя. — Гледай ти, колко далеко си дошла! По-нататък никой не живее, аз съм крайната. Утре заран ще трябва да идеш в друга земя. Коя си ти и накъде отиваш?
Марюшка й отвърнала:
— Аз не съм тукашна, бабичко. Търся Финист-ясен сокол.
Побелялата бабичка погледнала Марюшка и рекла:
— Финист-сокол ли търсиш? Знам го аз, знам. Отдавна живея на света, толкова отдавна, че всички
