познавам.
Старицата постлала на Марюшка да легне, а на заранта я събудила.
— Отдавна — рекла тя — никому не съм правила добро. Сама живея в гората, всички ме забравиха, само аз ги помня. На теб ще направя добро: ще ти кажа къде живее твоят Финист-ясен сокол. Ала и да го намериш, тежко ще ти бъде. Финист-сокол вече се ожени, той живее със стопанката си. Тежко ще ти бъде, но ти имаш сърце, към сърцето ще прибавиш разума, а разумът прави лесни и най-трудните неща.
Марюшка й отвърнала:
— Благодаря ти, бабичко! — и се поклонила до земята.
— Сетне ще ми благодариш. На ти подарък от мене — едно златно гергефче и една игла. Щом вземеш гергефчето в ръка, иглата сама ще почне да шие. А сега тръгвай! Щом стигнеш, сама ще разбереш какво трябва да правиш.
Кълбото не се търкулнало по-нататък. Бабичката излязла на вратата и посочила на Марюшка накъде да върви.
Марюшка тръгнала, както си била боса. Помислила си: „Как ще стигна? Земята тук е твърда, чужда. Ще трябва да привикна.“
Повървяла още малко. И гледа — сред голяма поляна се шири богат двор. А в двора — къща с кула. Вратата, стълбата и площадката — украсени с резба, прозорците — нашарени. На единия прозорец седи богата, знатна стопанка и гледа Марюшка: иска да узнае какво търси девойката тук.
Марюшка си спомнила, че няма вече-какво да обуе и че е изгризала по пътя и последния хляб. Рекла на стопанката:
— Добър ден, стопанке! Не ви ли трябва работница срещу хляб, дрехи и обуща?
— Трябва ни — отвърнала знатната стопанка. — А можеш ли да палиш печка, да носиш вода и да готвиш обяд?
— Аз нямам майка, живях при баща си — всичко мога.
— А можеш ли да предеш, да тъчеш и да шиеш?
Марюшка си спомнила за подаръците на старите бабички.
— Мога — рекла тя.
— Върви тогава — казала стопанката — в кухнята при слугите.
Марюшка почнала да работи и да слугува в чуждия богат двор.
Стопанката гледала Марюшка и се радвала: за първи път имала такава добра работница. Марюшка ядяла обикновен хляб, пиела с него квас, а чай не искала. Стопанката се похвалила на дъщеря си:
— Я виж — рекла тя — каква работница имаме в двора — послушна, пъргава и миловидна.
Дъщерята на стопанката погледнала Марюшка:
— Ех — рекла тя, — може да е миловидна, но аз съм по-хубава от нея, тялото ми е по-бяло!
Вечерта, когато привършила домакинската работа, Марюшка седнала да преде. Седнала на скамейката, взела сребърния танур и златното вретено и запрела. Преде тя, от хурката се точи нишка и тази нишка не е каква да е, а златна. Преде, взира се в сребърния танур и й се струва, че вижда там Финист-ясен сокол: гледа я той, сякаш е жив. И Марюшка го гледа и разговаря с него:
— Финист мой, Финист-ясни соколе, защо ме остави сама, злочеста, цял живот да плача за тебе? Моите сестри, разлъчници, проляха твоята кръв.
А дъщерята на стопанката влязла по това време в къщата на слугите и я чула:
— За кого тъгуваш, девойко? — запитала тя. — И каква е тая залъгалка в ръцете ти?
Марюшка й рекла:
— Тъгувам за Финист-ясен сокол. Преда нишка: ще извезя кърпа за Финист — да има с какво заран да бърше бялото си лице.
— Я ми продай твоята залъгалка! — рекла дъщерята на стопанката. — Той, Финист, ми е мъж, аз сама ще му изпреда нишката.
Марюшка погледнала дъщерята на стопанката, спряла златното вретено и рекла:
— Това, дето е в ръцете ми, не е залъгалка, а работа. Сребърният танур и златното вретено не са за продан. Подари ми ги една добра бабичка.
Дъщерята на стопанката не искала да изпусне златното вретенце.
— Щом не са за продан — рекла тя, — хайде да направим смяна. И аз ще ти подаря нещо.
— Не искам подарък — рекла Марюшка. — Позволи ми да погледна само веднъж с крайчеца на окото си Финист-ясен сокол.
Дъщерята на стопанката си помислила и се съгласила:
— Добре, девойко — казала тя. — Дай ми твоята залъгалка!
Взела тя от Марюшка сребърния танур и златното вретено и си помислила: „Ще и покажа за малко Финист, нищо няма да му стане, ще му дам сънна билка. А пък това златно вретено съвсем ще позлати майка ми и мене.“
В полунощ Финист-ясен сокол се върнал от небесните висини. Превърнал се на славен юнак и седнал да вечеря със семейството си — с невестата и баба си.
Дъщерята на стопанката заръчала да повикат Марюшка: нека прислужва на масата и гледа Финист, както се спогодили. Марюшка дошла. Прислужва тя на масата, поднася гозбите и не снема очи от Финист. А Финист не познал Марюшка. Тя отслабнала от дългия път, който извървяла, за да го търси, и от мъка по него лицето й се променило.
Стопаните се навечеряли. Финист станал и отишъл да спи горе в стаята си.
Тогава Марюшка казала на младата си стопанка:
— В двора летят много мухи. Ще ида горе в стаята при Финист да пъдя мухите, за да не му пречат на съня.
— Почакай! — казала младата стопанка.
Тя отишла при мъжа си, дала му да пие сънна билка и се върнала.
— Върви сега — казала тя на Марюшка. — Върви да пъдиш мухите от Финист.
Марюшка отишла горе в стаята при Финист и забравила за мухите. Гледа тя: любимият и спи непробуден сън.
Марюшка го гледала и не можела да му се нагледа. Навела се над него. Пошепнала му:
— Събуди се, мой Финист, събуди се, Ясни соколе, аз дойдох при тебе. Три чифта железни обуща износих, три чугунени тояги похабих, три каменни хляба изгризах!
А Финист спи непробудно, не отваря очи и дума не продумва.
Дошла в стаята Финистовата жена — дъщерята на стопанката, и я запитала:
— Прогони ли мухите?
— Прогоних ги — отвърнала Марюшка, — те излетяха през прозореца.
На другия ден, като привършила домакинската си работа, Марюшка взела сребърното блюдо и почнала да търкаля по него златното яйце: търкулне го веднъж и ново златно яйце се появявало на блюдото. Търкулне го още веднъж — и на блюдото пак се появявало ново златно яйце.
Дъщерята на стопанката видяла тая работа.
— Нима — рекла тя — имаш и такава залъгалка? Продай ми я или пък да ти дам нещо срещу нея, каквото поискаш!
Марюшка й отвърнала:
— Не мога да я продам. Тя ми е подарък от една добра бабичка. Но аз ти подарявам блюдото и яйцето. На, вземи ги!
Дъщерята на стопанката взела подаръка и се зарадвала.
— А може и ти да имаш нужда от нещо, Марюшке? Поискай каквото щеш!
Марюшка я помолила:
— Мене ми трябва много малко. Позволи ми пак да пъдя мухите от Финист, когато му постелеш да си почива.
— Добре — казала младата стопанка.
И си помислила: „Какво ще му стане, ако го погледне чуждата девойка. Той и тъй ще спи от билката, око няма да отвори, а работничката може да има още някоя залъгалка!“
Вечерта Финист-ясен сокол пак се завърнал от небесните висини, превърнал се на славен юнак и седнал
