Дъщерята на слънцето
Грузинска приказка
Имало едно време, пък може и да не е имало, трима братя. Веднъж те изорали нивичката си и я засели. Първият — от едната страна, вторият — от другата, третият — в средата. Изникнало едно жито — за чудо и приказ! Люшка се, вълнува се като море, вълнуват се, тупкат от радост и сърцата на орачите. Ала внезапно небето потъмняло, струпали се облаци, заудряла градушка. Краищата на нивата се спасили, а средата цялата я очукало, натъпкало в земята всичкото зърно.
Дошъл селянинът, видял опустошената си нива, сърцето го заболяло. Нищо не казал, само въздъхнал, взел си сърпа и тръгнал да дири щастие на друго място.
Вървял, вървял, стигнал при един богаташ. Богаташът имал нива за сто дни работа. Селянинът рекъл:
— Какво даваш, ако ти пожъна всичкото жито за един ден?
— Давам ти половината зърно — отговорил стопанинът.
Отишъл нашият селянин на нивата, до пладне усуквал от ръженица въже за снопите. По пладне хванал сърпа и зажънал. Жъне и изправя снопи, жъне и изправя, цял ден жънал, всичкото жито от голямата нива гътнал и навързал, само един сноп оставало да върже, когато слънцето се наклонило на залез.
Изправил се човекът, отложил шапка и се помолил на слънцето:
— Не залязвай, почакай мъничко, само един сноп да вържа.
Слънцето не се вслушало в молбата на селянина, залязло. Той вързал последния сноп и стопанинът дошъл. Учудил се, че всичкото жито е пожънато и казал:
— Е, хайде да делим, както се уговорихме.
— Не — рекъл жътварят, — не ми провървя, не изпълних условието, ето този, последния сноп, вързах след залез слънце. Ти си честен пред себе си, но и аз искам да съм честен пред себе си — и си тръгнал.
Тръгнал си, дълго ли вървял, кратко ли, отишъл при един цар и се ценил да му пасе овцете четири години. Уговорили се така: ако през четирите години вълк не отвлече и мор не умори нито една овца — с една дума, ако няма никаква щета при овцете, — ще разделят всичките овце на две — половината за овчаря, половината за господаря, ако ли не — на овчаря няма да се падне нищо и той ще си иде с празни ръце.
Уговорили се и овчарят изкарал овцете на пасището. Четири години ги пасъл и то така, че през цялото време дори едно агнешко ушенце не изгубил, никаква щета при овцете не допуснал. На края, когато ги подкарал към господаря за делба, изневиделица изскочил вълкът, грабнал една овца и я завлякъл в гората. Овчарят докарал овцете. Господарят ги погледнал, зарадвал се, че стоката му е гледана хубаво, и понечил да раздели стадото на две, ала овчарят се отказал, хвърлил гегата си и заминал — не можал да изпълни условието: изгубил една овца и не взел наградата.
Вървял, вървял, дълго ли вървял, кратко ли — стигнал до една река. Стигнал, седнал да си почине. Изведнъж видял, че от небето долетели трите дъщери на слънцето и нагазили в реката да се къпят. И толкова били хубави, че да не им се нагледаш.
Станал, приближил се незабелязано до дъщерите, на слънцето, грабнал една и побягнал. Бягал, бягал, дотичал до нивата си, направил колиба и заживели там. Ала много бедни били мъжът и жената. Нищичко си нямали. Мъжът и на работа никъде не отивал, казвал:
— Където и да ходих, каквото и да захващах, не ми върви и не ми върви. Защо да ходя напразно?
А дъщерята на слънцето имала чудотворен пръстен, който изпълнявал всички желания. Дала пръстена на мъжа си и казала:
— Ето ми зестрата. Като го сложиш на земята, ще се появи маса, като го сложиш на масата — ще се появи ядене и пиене, като го махнеш от масата — всичко ще се разтреби, като го скриеш — масата ще изчезне. Това ми е всичкото богатство.
Зарадвал се мъжът. Заживели весело и щастливо. Само че на мъжа му се дощяло да покани царя на гости. Жена му го раздумвала:
— Стой си тук. Не е шега работа — да каниш царя на гости. Имаш само един пръстен, с това ли искаш да смаеш царя? Гледай да не изгубиш и него!
Мъжът се запънал, заповтарял:
— Не и не, трябва да поканя царя. Нека дойде да види нашия селски живот, нека знае, че и ние живеем на света и можем да посрещнем цар.
Вдигнал се веднъж и тръгнал да вика царя на гости. Пристигнал, поднесъл дарове, каквито имал, и помолил:
— Ощастливете ни, заповядайте на обяд.
Царят се присмял:
— Кой си ти и какво имаш за обяд?
А сетне рекъл:
— Няма да дойда у вас, но щом искаш, ще изпратя с теб съветниците си.
Извикал царят съветниците си и наредил:
— Идете да видите откъде-накъде ме вика на гости, има ли нещо, или се подиграва?
Тръгнал селянинът, повел царските съветници с цялата им свита. По пътя съветниците огладнели. Убили един фазан и изпратили един слуга да го опече някъде. Слугата отишъл в колибата и, както печал фазана, изведнъж влязла девойката-слънце, той се загледал в нея така, че очите му останали. Забравил всичко, не помнел нито защо е тук, нито какво трябва да прави. Целият фазан се овъглил на шиша.
Сетне взел изгорялата птица и я занесъл на съветниците.
Съветниците се разсърдили:
— Защо си овъглил птицата?
Слугата казал:
— В колибата имаше една жена, ума ми взе. Нищо не виждах и не разбирах, затова фазанът изгоря.
Съветниците и свитата им се разбързали. Качили се на конете, препуснали. Искали час по-скоро да зърнат хубавицата.
Пристигнали, слезли близо до колибата. Селянинът извадил пръстена си, обиколил конете и на всеки кон се появила торба с овес и дребна слама. Минал още веднъж — празните торби изчезнали.
Спрял, сложил пръстена на земята — появила се маса, сложил го на масата — едно след друго започнали да долитат все нови и нови гозби и питиета за многобройните гости.
Съветниците се зачудили: нито къща, нито слуги, а откъде се взема всичко това? После пък излязла дъщерята на слънцето и съветниците съвсем се побъркали. Зетят на слънцето нагостил чудесно всички царски хора и ги изпратил.
Върнали се съветниците и царят ги попитал:
— Как ви нагости моят поданик?
Разказали как били нагостени и как цялото ядене се готвило без огън, а пък като жената на селянина никъде не били виждали.
— Тази жена не бива да бъде негова, а ваша, господарю — казали те.
— Как да я отнема? — попитал царят. — За какво да се заловя?
Съветниците казали:
— Извикайте го и го накарайте да ви донесе златното руно, което се намира у слънцето. Ще иде, няма да се върне жив оттам и жена му ще остане за вас.
Царят веднага извикал селянина и рекъл:
— Трябва да ми донесеш златното руно, което се намира у слънцето.
Зетят на слънцето се натъжил, прибрал се в къщи и казал на жена си:
— Царят иска да му донеса златното руно, което се намира у слънцето.
Тя му казала:
— Защо се измъчваш сега? Трябваше да мислиш по-рано, а сега скръбта няма да ти помогне, по-добре ставай и тръгвай.
Тя му дала знак за роднините си и го изпратила на път.
Вървял дълго, минал през много страни, през цялата суша, през всички земи под слънцето. Вървял,
