вървял и стигнал там, където живеели слънцето и месецът.
Слънцето вече било тръгвало да свети на света, а месецът си бил в къщи. Посрещнал зетя, познал го по знака, който му дала жена му, зарадвал се, приел го любезно. Отишъл да зарадва майката:
— Дойде нашият зет.
Заразпитвали го защо е дошъл.
Зетят разказал какво му се случило и месецът рекъл:
— Слънцето скоро ще дойде. Ама ти няма да издържиш на огъня му, ще изгориш.
Превърнал го на игличка и го забил в един стълб.
Вечерта слънцето есе прибрало.
— Усещам човешка миризма — казало то.
— Моля ти се! — разсърдил се месецът. — Какъв ти човек тук? Ти ходи по света, сигурно си донесъл със себе си човешка миризма.
После казал:
— Ами ако наистина нашият зет е дошъл тук, няма ли да го изгориш?
— Не и не — заклело се слънцето, — искам само да го погледна, да видя що за човек е зетят ни.
Месецът превърнал игличката на човек и го изправил пред слънцето. Слънцето се здрависало със зетя и попитало защо е дошъл.
— Царят иска да ми отнеме дъщеря ти. Дочул, че имаш златно руно, и ме изпрати за него, ако не му го занеса, ще ми вземе жената.
— Не се тревожи — успокоило го слънцето, — да идем първо в моята градина, да си починеш.
Завели го в градината.
Чудна била тази градина. Едни дървета вече били скичени с плодове, други още цъфтели, на трети пъпките едва се разпуквали, на четвърти вече листата капели… Гостът много харесал градината, разхождал се, любувал се, чудел се. Слънцето рекло:
— Постой тук, почини си, а обяд ще ти поднесат вълкът и Илия-гръмовержецът.
Зетят на слънцето огладнял, седнал, зачакал обяда.
Появил се вълкът, донесъл маса. Дошъл Илия-гръмовержецът, поднесъл ядене и пиене. А зетят на слънцето държал в ръка тояга. Повикал вълка настрана и му казал:
— Помниш ли как аз четири години пасох овцете и то така, че през цялото време не изгубих дори едно агнешко ушенце, а ти изневиделица изскочи в деня на делбата и ми открадна една овца? Защо стори това?
И го затупал с тоягата. Бил, бил, докато му олекнало на душата.
След това повикал Илия:
— Помниш ли, когато имах нива между две други ниви, вече и житото беше се наляло и узряло, а ти пусна градушка и натъпка всичкото зърно в земята? Защо стори това?
И затупал сега Илия, напердашил го здравата, ударил го още веднъж с тоягата през очите и го ослепил. Седнал и се заел с обяда. А като се наобядвал, станал, тръгнал из градината, всичко изпочупил, всички овощни дръвчета отсякъл от корен, опустошил цялата градина. Олекнало му на душата и седнал да си почине.
Вълкът и Илия се затекли да се оплачат на слънцето.
Дошло слънцето, погледнало — градината била така опустошена, че и на врага ти да му дожалее.
— Защо си направил това? — попитало слънцето.
— Имах една нива — казал селянинът, — а Илия цялата я очука с градушка; четири години бях овчар, старах се, а вълкът ме лиши от печалбата ми; нива за сто дни пожънах за един ден и снопите изправих, оставаше ми да вържа само един сноп, а ти, колкото и да те молих, залезе и съсипа целия ми труд!
Слънцето нищо не можало да му възрази, дало му златното руно и го пуснало. Занесъл златното руно на царя.
Царят изгубил надежда да вземе жена му. Свикал съветниците си и ги попитал:
— Какво да правим сега?
Съветниците казали:
— Изпратете го на оня свят да донесе пръстена, който майка ви отнесе със себе си. Царят извикал селянина и рекъл:
— Иди на оня свят и донеси пръстена, който майка ми отнесе със себе си.
Зетят на слънцето се върнал при жена си и казал:
— Царят ме изпраща на оня свят, намислил е да те отнеме от мен.
Жената му дала една ябълка и го посъветвала:
— Търкулни тази ябълка и върви подире й, тя ще те заведе, където трябва.
Взел ябълката, търкулнал я и тръгнал подире й.
Ябълката се търкаляла, търкаляла и се спряла на една горска поляна. На поляната стоял един елен, а рогата му опирали в небето.
— Здравей! — казал пътникът.
— И ти здравей! — отговорил еленът. — Какво те води насам, къде отиваш?
— Отивам на оня свят. Трябва да взема един пръстен от майката на царя и да му го занеса.
— Може би ще донесеш някакъв цяр и за мен. Нали виждаш колко са израсли рогата ми — едва ги нося.
— Добре — казал той и тръгнал нататък.
Стигнал до една скала и видял завързан един вол. И нито вода имало там, нито някаква храна, а пък бил толкова здрав и тлъст, че кожата му щяла да се пукне. Зетят на слънцето се учудил и го попитал:
— От какво си затлъстял толкова, като нямаш нито храна, нито вода?
— Много хора съм виждал да отиват нататък, а обратно — нито един — рекъл волът. — Като се върнеш — ще ти разкажа.
Зетят на слънцето продължил пътя си и излязъл на една чудесна ливада. Дъхавата сочна трева се вълнувала като море, ромонели ручеи, а посред ливадата бил завързан един вол. Ама толкова постал, че и сврака не можела да откъсне парченце месо от него.
Зетят на слънцето се учудил и го попитал:
— Защо си постал, когато има толкова паша и вода?
— Много хора съм виждал да отиват нататък, а обратно — нито един — рекъл волът. — Като се върнеш — ще ти разкажа.
Поел напред зетят на слънцето и видял един мъж и една жена, които лежали на една топоришка, лежали, целите се побирали на нея, че и място от двете страни оставало. Учудил се и ги попитал:
— Как сте успели да легнете, двама на топоришката, че и място ви останало?
— Много хора сме виждали да отиват нататък, а обратно — нито един — рекли мъжът и жената, — върви, като се върнеш — ще ти разкажем.
Зетят на слънцето отминал и тях и продължил.
Дълго ли вървял, кратко ли, стигнал до още едно място, където мъж и жена лежали на цяла биволска кожа, но се блъскали и ругаели: отмести се, не мога да се събера. Той се приближил, поздравил и казал:
— Какво става с вас — лежите на биволска кожа, пък ви е тясно, не се побирате?
— Много хора сме виждали да отиват нататък, а обратно — нито един — рекли мъжът и жената, — върви, като се върнеш — ще ти разкажем.
Отминал ги. Вървял, вървял, гледа — една бабичка гради кула от купчина яйца. Нареди ги, издигне ги малко от земята и кулата се срути. Яйцата загърмолят и се разпилеят. Чупят се яйцата, а тя пак ги събира и гради кулата.
Учудил се, приближил се и попитал:
— Какво правиш, майчице? Къде се е чуло и видяло кула от яйца да се гради?
— Върви си по пътя — рекла и бабичката, — като се върнеш, ще ти разкажа.
Зетят на слънцето я отминал и поел подир ябълката си. Вървял, вървял, гледа — пред една пещ застанала една бабичка. Мята в пещта хлябове, бели като памук, а ги изважда черни като кал.
Учудил се и попитал:
