иначе, не дай боже, всичко ще завърши с беда.
Богаташът се натъжил, хванал се за главата и казал:
— Да, зная, затова му и забраних да ходи на изток. Бих дал цялото си богатство само и само да спася сина си. Няма какво да се прави, налага се да се иде при кръвожадния падишах.
Богаташът викнал слугите си и заповядал да се приготвят за път. Слугите оседлали конете, закачили торби с храна и богаташът, придружен от няколко души, потеглил. Малко ли, много ли пътували, но на седмия ден пристигнали при крепостта на кръвожадния падишах. Най-напред си направили кратка почивка до рекичката, измили се, напоили конете, похапнали и чак след това се приближили до крепостта. Богаташът почукал на чугунената порта и скоро излязъл самият кръвожаден падишах.
— Салам алейкум! — поздравили пътниците:
— Ваалейкум ассалам! — отвърнал стопанинът. — Влезте.
Слугите вързали конете, а стопанинът и гостът влезли в къщата. Кръвожадният падишах заповядал да сложат за госта богата трапеза. Поставили пред него най-хубави гозби и вина, но старият богаташ не бързал. Той казал:
— Благодаря за гостоприемството, ала аз дойдох по работа. Ако ние с теб не оправим тази работа — няма да се докосна до яденето!
Стопанинът се пипнал по челото с ръка и отвърнал:
— Говори за работата си.
Богаташът започнал:
— В този и този ден през този и този месец моят единствен син минавал край крепостта ти и се отбил да пие вода. Почерпила го с вода твоята дъщеря хубавица. Моят син, както я видял, така се влюбил, а като се влюбил — разболя се и легна. Три месеца вече лежи в постелята. Какви само лекари и баячки не водих при него — всичко без полза. А на приятеля си моят син казал: „Ако тази хубавица стане моя — ще се поправя, ако не — нищо няма да ми помогне.“ И ето че дойдох да поискам дъщеря ти за моя син. За нея ще дам всичко — нищо няма да пожаля.
Както се полага, стопанинът го изслушал докрай и казал:
— Желая ти дълъг живот, драги богаташо! Много сватовници идваха при мен, ала на всички казвах, че нямам никаква дъщеря. На теб не мога да кажа това — твоят син я видял. Но аз нямам право да омъжвам дъщеря си — тя си има стопанин, чието име не мога да спомена.
Богаташът се огорчил и започнал да увещава бащата на девойката. Той мислил, мислил и на края рекъл:
— Има само един изход: денем да бъде при мъжа си, а нощем да се връща в къщи.
Богаташът възкликнал:
— Как така? Такова нещо никъде го няма!
Но друго не можел да стори, освен да се съгласи. По-добре нещо, отколкото нищо. И утре е ден!
Кръвожадният падишах и богаташът съчинили договор, в който се казвало: бащата на девойката дава дъщеря си с условие, че денем ще прекарва при мъжа си, а нощем ще се връща в къщи. Като подписали договора, те, по случай голямата радост, седнали да пируват и пирували до сутринта. А рано сутринта богаташът и хората му се запътили към къщи и съобщили радостната вест на момъка.
Щом синът на богаташа узнал, че девойката ще му стане жена, веднага оздравял.
Скоро настъпил денят на сватбата. Богаташът повикал на тържеството всичките си приятели и познати, а надвечер сватбарите довели младоженката. Какво ставало само! Седем дни и седем нощи не замлъквали звуците на тъпана и зурната. И през цялото това време младоженката денем била в къщата на младоженеца, а нощем си отивала у тях.
Но ето че сватбата свършила, свършили и тупурдиите, младите останали сами и момъкът попитал невестата си:
— Защо нощем си ходиш у вас?
— Не мога да ти отговоря — само толкова казала девойката.
Минавали дни, месеци, но всичко си оставало, както по-рано: денем девойката била в къщата на мъжа си, а през нощта си отивала у тях. Всичко това дотегнало на момъка, пък и прел хората му било неудобно. Веднъж казвал, че жена му заминала при чичо си, втори път — при баща си, трети път — още нещо ще измисли, и така всеки ден.
И ето че една вечер момъкът излязъл пред портата, седнал и се замислил. По това време оттук минавал някакъв старец, погледнал момъка в лицето и веднага се досетил, че нещо не е в ред. Спрял се и казал:
— Добър вечер!
Синът на богаташа отговорил:
— И на теб.
Старецът седнал до момъка и го заразпитвал:
— Защо скърбиш? Не искаш ли да ми разкажеш за нещастието си? Момъкът отвърнал:
— А каква полза, ако ти разкажа?
Тогава старецът измъкнал от джоба си една шапчица, наложил я на момъка и попитал:
— Виждаш ли ме?
— Виждам те — отговорил синът на богаташа.
— А аз теб — не — казал старецът.
След това сам наложил шапчицата и попитал:
— А сега виждаш ли ме?
Момъкът отговорил:
— Не.
— А аз те виждам — рекъл старецът. Снел шапката-невидимка, дал я на момъка и добавил:
— Вземи я, ще ти свърши работа!
Синът на богаташа благодарил на добрия старец и двамата се разделили.
Сутринта девойката се върнала при мъжа си и гледа: много е весел днес. Зарадвала се, цял ден се шегували и не забелязали кога настъпила вечерта. Но ето, както винаги, за девойката пристигнала каруца. Тя се сбогувала е мъжа си и излязла на двора, а момъкът наложил шапката-невидимка, станал невидим, изскочил от къщи и също седнал в каруцата. Потеглили заедно.
Малко ли, много ли пътували, както и да е, но стигнали до крепостта на кръвожадния падишах. Девойката слязла от каруцата и тръгнала към къщи, момъкът — след нея. Влязла в стаята си, а мъжът й — също. Едва седнала девойката на миндера и дошла една слугиня, поклонила се и попитала:
— Какво ще заповядаш да донеса за вечеря?
Девойката отговорила:
— Каквото искаш.
Слугинята наредила трапезата и поднесла пилаф със стафиди, а отгоре сложила печена гъска. Девойката си измила ръцете и започнала да яде, същото направил и момъкът. Девойката яде от едната страна, момъкът — от другата. Когато похапнали, дошла слугинята и разчистила трапезата, а девойката се съблякла и легнала да спи. Момъкът също се съблякъл и легнал на другия креват. Девойката както легнала, така и заспала, а момъкът не притворил очи, лежал и чакал да види какво ще стане.
Изведнъж, точно в полунощ, се разнесъл страшен грохот и цялата къща се разклатила. Гледа момъкът: покривът се разтворил като крила на порта и в стаята влетял един златен сандък. Щом сандъкът се докоснал до пода, девойката скочила, облякла се, пъхнала се в сандъка и тракнала капака. Сандъкът веднага се издигнал нагоре и изчезнал, а след това покривът пак се съединил и всичко станало както по-рано. Синът на богаташа се смаял, като видял такова чудо. „Ясно ми е защо си отива нощем — помислил той. — Но къде отлита със сандъка? Трябва да науча!“ Лежал момъкът, лежал и заспал. Събудил се от страшен грохот, от който се разлюляла цялата къща. Покривът отново се разтворил, златният сандък влетял вътре, девойката излязла от него и той веднага отлетял. Гледа момъкът: съмва се. А девойката подредила стаята, умила се, пременила се, с една дума, нагласила се да иде при мъжа си.
Скоро докарали каруцата, девойката седнала и потеглила, а заедно с нея и мъжът й. Пред портата на своя дом момъкът скочил от каруцата, изтичал в стаята си, отложил шапката-невидимка и легнал в постелята. Девойката влязла в стаята, видяла спящия си мъж и възкликнала:
