— Защо спиш толкова до късно? Ставай!
Синът на богаташа се протегнал, отворил очи и рекъл:
— Ах, разбуди ме, а аз сънувах такъв интересен сън!
Девойката се засмяла и казала:
— Разправяй, а аз ще послушам.
И момъкът заразказвал:
— Сънувах, че с теб седнахме в каруцата и тръгнахме заедно към къщата на баща ти. Пристигнахме там и ни гостиха с пилаф със стафиди и печена гъска. След вечерята легнахме да спим. Щом заспахме, се разнесе страшен грохот и цялата къща се разклати. Покривът се разтвори и в стаята влетя един златен сандък. Ти се пъхна в сандъка и отлетя. Какво е станало по-нататък, не зная — ти ме събуди.
Девойката се учудила, че сънят съвпада с истината, но не се издала.
— Ставай — казала тя, — мислил си за мен и ето че ти се присънил такъв неясен сън.
Момъкът не отговорил нищо и зачакал вечерта. Дълго и мъчително се проточил денят, но най-сетне изтекъл и девойката тръгнала към дома на баща си. С нея пътувал момъкът с шапката-невидимка. Като стигнала у тях, девойката изтичала при майка си и разказала какво сънувал мъжът й.
— Нищо страшно! Той е от тези умници, дето всичко знаят. Но ти му кажи: „Нима всичко това, което си сънувал, може да се случи наяве?“ А сега се успокой, иди да ядеш — казала майката.
През цялото време момъкът с шапката-невидимка стоял тук.
Като поговорила с майка си, девойката си отишла в стаята, а момъкът вървял след нея. Както и снощи, вечеряли пилаф с печена гъска, а после легнали да спят, девойката на едната постеля, момъкът — на другата.
Точно в полунощ с грохот долетял сандъкът и застанал сред стаята. Но този път, щом девойката привдигнала капака, момъкът скочил в сандъка и се стаил в единия ъгъл. Девойката също се свряла вътре и сандъкът полетял.
Дали сандъкът се издигал нависоко, или летял над земята, момъкът не успял да разбере. Разбрал само, че сандъкът прелетял над седем планини и седем морета, долетял на седмото небе и влязъл в някакъв дворец. Щом сандъкът се допрял до пода, капакът се отворил и момъкът и девойката излезли. Девойката се насочила към една стая, а сандъкът — към друга. Момъкът се учудил, тръгнал подир сандъка и гледа: събрали се четиридесет еднакви сандъци. Уплашил се момъкът — да не би да обърка сандъците и да попадне не знам си къде! Застанал до своя сандък и дълго не смеел да се отмести.
Изведнъж синът на богаташа чул звуци на саз. Някой свирел толкова хубаво, че страхът веднага минал и момъкът тръгнал към мястото, откъдето се носела музиката. Скоро попаднал в една голяма стая и гледа: на килими седят четиридесет девойки и в ръцете на всяка има саз. Девойките една от друга по-хубави, всички свирят в един строй, а ги ръководи красива стройна жена. Ако някоя девойка засвири грешно, жената я бие по ръцете със златна пръчица.
Гледа момъкът всичко това и се чуди. Внезапно вижда, че жената отива при неговата девойка, удря я по ръцете със златната пръчица и казва:
— Какво става с теб? Защо не свириш вярно? Да не би да си се влюбила?
Девойката се обидила и сложила саза на килима. На момъка му дожаляло за жена му, приближил се, взел нейния саз и засвирил в строй с всички. А девойката незабелязано заспала. Когато се събудила, мъжът й сложил саза на коленете й и отишъл встрани. Девойката засвирила сама, но пак се обърквала и нарушавала общия строй.
На края стопанката заповядала на девойките да седнат в сандъците и да си вървят по домовете. Всички девойки седнали в сандъците, а момъкът се мушнал в сандъка на жена си. Стопанката произнесла заклинание и сандъците полетели.
Никой не знае колко време летял сандъкът обратно, но на края долетял в стаята на девойката. Излязла тя от сандъка, а след нея и мъжът й. Както и снощи, сандъкът отлетял с грохот. А девойката подредила стаята, умила се, пременила се и тръгнала към къщата на мъжа си. Момъкът пътувал заедно с нея. Също както предния път пръв изтичал в стаята си, отложил шапката-невидимка и легнал на постелята. Девойката влязла, видяла, че мъжът й още спи, и казала:
— Ставай! Защо спиш толкова дълго?
Момъкът отворил очи и се протегнал:
— Пак ме разбуди, а такъв сън сънувах!
Девойката рекла:
— Добре де, ставай! Нещо май всяка нощ започна да сънуваш.
А момъкът станал и във вид на сън разказал всичко, което видял през нощта. Девойката още повече се учудила, но нищо не казала.
Дълго и мъчително се проточил денят, но ето че свършил и девойката тръгнала към дома на родителите си. Заедно с нея пътувал и момъкът с шапката-невидимка. Като стигнали вкъщи, девойката веднага изтичала при майка си и възкликнала:
— Той пак сънувал всичко, което правя през нощта!
Майката я успокоила:
— Нека сънува. Сънят си е сън. Иди да вечеряш.
Девойката отишла в стаята си, а мъжът й — след нея. Сложили вечеря пред девойката, а на нея не й се яде. Седи, гледа пилафа и внезапно вижда: пилафът вече се свършва! „Привижда ми се“ — помислила девойката, но все пак се уплашила, съблякла се и легнала на постелята. Легнал и момъкът.
Както винаги, в полунощ долетял сандъкът. Девойката се пъхнала в него, момъкът — също, сандъкът излетял и скоро се оказал в същия дворец на седмото небе. Девойката взела саза и седнала да свири заедно с другите, но пак всички свирели в строй, а само тя го нарушавала. Стопанката отишла при нея и креснала:
— Ти какво, полудяваш ли, или си оглушала?
А ръцете на девойката се разтреперали и тя засвирила още по-лошо. Тогава стопанката я заудряла със златната пръчица и се развикала:
— На, никаквице, на! Ти ни предаде, ти си се влюбила в някого!
Тогава синът на богаташа се приближил до жената, хванал я за ръката и болезнено я стиснал. Златната пръчица паднала на пода, а жената закрещяла:
— Проклет да си! Пусни ми ръката!
Но момъкът не я пуснал и казал:
— Закълни се, че нищо лошо няма да ни сториш!
Стопанката отговорила:
— Хей, който и да си, кълна се: нищо лошо няма да сторя.
Момъкът отложил шапката-невидимка и всички го видели. Стопанката извикала:
— Кой си ти и с какво право си тук? Ако не бях се заклела, щях да те превърна на пепел!
Момъкът казал:
— Аз нямам работа с теб. Долетях тук с жена си и си я вземам. Нека през нощта тя да си бъде с мъжа!
Стопанката попитала:
— Коя ти е жена?
Синът на богаташа се приближил до жена си, хванал я за ръката и казал:
— Ето я!
Стопанката стиснала главата си с ръце и закрещяла:
— В моя дворец никога не е стъпвал мъжки крак! Кой ти е дал право да се омъжваш? Защо нарушаваш нашия закон?
Но след това се успокоила и рекла:
— Е, добре, какво да се прави! Нищо не може да се поправи, а щом сте се оженили — бъдете щастливи. А сега всички си отлитайте в къщи!
Тридесет и деветте девойки седнали в сандъците си, в четиридесетия сандък седнал синът на богаташа с жена си, стопанката произнесла заклинанието и сандъците излетели.
Седем небеса, седем морета и седем планини прелетял златният сандък с мъжа и жената. На края
