след този редовен процес той ще бъде изгорен. Абон, той не принадлежи вече на вас, не принадлежи и на мен, аз бях само един най-обикновен инструмент за установяване на истината. Инструментът на правосъдието е другаде, пастирите изпълниха дълга си, сега е ред на кучетата да отделят заразената овца от стадото и да я пречистят с огън. Жалкият епизод с този човек, виновен за толкова жестоки престъпления, приключи. Нека сега манастирът живее в мир. Но светът… — Тук той повиши глас и се обърна към пратениците. — Светът още не живее в мир, светът е раздран от ереста, която намира приют дори в залите на императорските дворци! Нека моите братя помнят следното: нечестива нишка свързва извратените членове на сектата на Долчино с уважаваните учители от капитула в Перуджа. Нека не забравяме, че в очите на Бога бълнуванията на тоя нещастник, когото току-що предадохме на правосъдието, не се различават от тия на учителите, които ядат и пият на масата на отлъчения от църквата германец в Бавария. Струята мръсотии на еретиците извира от много проповеди, вършени и от почтени люде, проповеди, които още не са наказани. Тежка работа и смирена голгота е делото на човек като мен, скромния грешник, призован от Господа да разкрива змията на ереста навсякъде, където се е свила. Но вършейки това свято дело, човек се учи, че не само този, който изповядва ереста открито, е еретик. Поддръжниците на ереста могат да бъдат разкрити благодарение на пет неопровержими улики. Първо — това са тези, които посещават скришом ония, дето са в затвора; второ — това са тези, които са били техни близки приятели и съжаляват, че са заловени (защото е трудно човек, който е дружал продължително време с еретик, да не знае за неговата дейност); трето — това са тези, които твърдят, че еретиците биват осъждани неправилно, и тогава, когато вината им е доказана; четвърто — това са тези, които гледат с лошо око и критикуват хората, които преследват еретиците и проповядват успешно против тях; това може да се заключи по очите, по носа, по изражението, което се опитват да прикрият, проявявайки омраза към тия, към които изпитват лоши чувства, и обич към тия, чието нещастие им причинява такава болка. И накрая петата улика е налице тогава, когато събират изпепелените кости на изгорелите еретици и ги превръщат във вещ, която почитат… Но аз придавам извънредно голямо значение и на една шеста улика и смятам за явни приятели на еретиците тези, в чиито книги (макар те да не са насочени открито против правата вяра) еретиците са намерили предпоставки, за да разсъждават по присъщия им извратен начин.
Докато говореше, Бернар гледаше Убертино. Цялата францисканска делегация разбра намека му. Срещата се беше провалила и никой нямаше да се осмели да поднови сутрешната дискусия, защото знаеше, че всяка дума щеше да бъде приета в светлината на последните злощастни събития. И ако Бернар бе изпратен от папата, за да попречи на уреждането на спора между двете групи, той бе успял да го постигне.
Ден пети
ВЕЧЕРНЯ
Докато участниците в заседанието се изнизваха бавно от залата, Микеле се приближи към Уилям; към тях се присъедини и Убертино. Излязохме заедно навън и отидохме да поговорим във вътрешния двор, под закрилата на мъглата, която не даваше признаци, че ще се разсее — напротив, поради падащия мрак ни се стори още по-гъста.
— Не мисля, че е необходимо да коментираме станалото — рече Уилям. — Бернар ни нанесе поражение. Не ме питайте дали оня глупав долчинианец наистина е извършил всички тия престъпления. Доколкото можах да разбера, той няма никаква вина. Важното е, че не постигнахме нищо. Микеле, Йоан иска да отидеш сам в Авиньон, на днешната среща ти не получи гаранциите, към които се стремяхме. Напротив, станалото тук ти подсказва, че там могат да изопачат всяка твоя дума. От което според мен следва, че не трябва да ходиш там.
Микеле поклати глава:
— Не, ще отида. Не искам схизма. Уилям, ти днес говори съвсем ясно, каза какво искаш. Но то не е това, което аз искам; давам си сметка, че решенията на капитула в Перуджа са били използвани от имперските теолози с цели, неотговарящи на нашите. Искам папата да признае францисканския орден с неговите разбирания за бедността. Папата трябва да разбере, че еретичните издънки от нашия орден ще се влеят отново в него само ако той обяви бедността за свой идеал. Не мисля нито за събранието на народа, нито за правата на хората. Не бива да допусна орденът да се разпадне на групички от просещи монаси. Ще отида в Авиньон и ако е нужно, ще се подчиня на Йоан. Готов съм на всякакви компромиси, но няма да правя компромис с принципа на бедността.
— Ясно ли ти е, че рискуваш живота си? — прекъсна го Убертино.
— И така да е — отвърна Микеле, — по-добре това, отколкото да излагам на опасност душата си.
Той изложи живота си на сериозна опасност, а ако Йоан наистина имаше право (нещо, в което и до ден днешен се съмнявам), погуби и душата си. Както днес е известно на всички, седмица след случката, която описвам сега, Микеле отиде при папата. Противи му се цели четири месеца, докато през април следващата година Йоан свика един концисторий, на който го нарече луд, безочлив, твърдоглав, тиранин, подпалвач на ерес, змия, която църквата държи в скута си. Може би, ако изходим от отношението му към тия неща, Йоан е бил прав, защото през споменатите четири месеца Микеле се сприятели с приятеля на моя учител, другия Уилям — Уилям Окам, и започна да споделя неговите разбирания — не много по-различни, а може би още по-крайни от схващанията, споделяни от моя учител и от Марсилий, които Уилям бе изложил онази сутрин. Животът на тези дисиденти в Авиньон бе станал много труден, та в края на май Микеле, Уилям Окам, Бонаграций, Франческо д’Асколи и Хенрих Талхайм побягнаха; хората на папата ги преследваха в Ница, Тулон, Марсилия и Егю Морт; там ги настигна кардинал Пиер д’Арабле, който напразно се опитваше да ги убеди да се върнат, но не съумя да надвие тяхното упорство, омразата им към папата, страховете им. През юни те стигнаха в Пиза, посрещнати триумфално от привържениците на императора; през следващите месеци Микеле възнамеряваше да разобличи публично Йоан. Но бе вече късно. Позициите на императора отслабваха, в Авиньон Йоан кроеше планове да постави нов ръководител на миноритите и накрая успя. Микеле щеше да постъпи по-добре, ако тогава не бе решил да отиде при папата — щеше да може да ръководи отблизо съпротивата на миноритите, нямаше да изпадне в продължение на толкова време в ръцете на своя враг и да отслаби своите позиции… А може би така бе решило провидението Божие — и днес не мога да кажа кой от всички тия хора е бил прав; след толкова години и пламът на страстите стихва, а заедно с него изчезва и онова, което сме смятали, че е светлина на истината. Кой от нас днес може да отсъди на чия страна — дали на Хектор, или на Ахил, на Агамемнон или Приам — е било правото, когато са се сражавали заради красотата на една жена, която сега е станала на прах и пепел?
Но ето че се отклоних за разни тъжни размисли. А трябва да разкажа как завърши този печален разговор. Микеле бе взел твърдо решение, никой не успя да го накара да се откаже. Но възникна и друг въпрос и Уилям го каза без недомлъвки: Убертино вече не беше в безопасност. Словата, които Бернар отправи към него, омразата, която папата изпитваше към него, обстоятелството, че докато все пак Микеле представляваше сила, с която трябваше да се преговаря, Убертино не представляваше никого освен себе си…
— Йоан иска Микеле да отиде в неговия двор, а Убертино — в ада. Доколкото познавам Бернар, до утре, под прикритието на мъглата, Убертино ще бъде убит. Ако някой се запита кой го е убил, манастирът ще понесе още едно престъпление, ще кажат, че е убит от дяволи, призовани от Ремиджо с черните му котки, или от някой оцелял долчинианец, който все още се спотайва между тези стени…
Убертино се разтревожи.
— Какво да направя? — запита той.
— Върви да поговориш с абата — отвърна Уилям. — Поискай да ти даде кон, храна, писмо до някой далечен манастир, ама отвъд Алпите. Възползвай се от мрака и от мъглата и тръгни веднага.
— Но нали стрелците са все още на стража край вратите?
— От манастира може да се излезе и през други места, абатът знае. Достатъчно е някой ратай да те чака с кон някъде в подножието; ще излезеш през някой проход в стената, ще повървиш малко през гората и готово. Но трябва да го сториш веднага, преди Бернар да се е съвзел от опиянението, обзело го, след като спечели. Аз трябва да се заловя с още нещо — имах две задачи, едната се провали, дано поне успея с
