— Бернар го е изтезавал… — прошепнах на Уилям.
— Ни най-малко — отвърна Уилям. — Инквизиторът никога не изтезава. Грижите за тялото на обвиняемия се възлагат винаги на светските лица.
— Но то е все едно! — рекох.
— Нищо подобно. Не е така за инквизитора, който остава с чисти ръце, не е така и за инквизирания, който, щом се появи инквизиторът, вижда в него неочаквана подкрепа, облекчение за мъките си и се разкрива пред него.
Погледнах учителя си и му рекох смаян:
— Вие се шегувате.
— Нима мислиш, че човек може да се шегува с подобни неща? — отвърна Уилям.
Сега Бернар разпитваше Салваторе; моето перо не е в състояние да отбележи ония неясни, объркани думи, с които този вече съсипан, заприличал на маймуна човек отговаряше, разбиран с мъка от другите, макар и подпомаган от Бернар, който му задаваше въпросите така, че той да отговаря само с да или не, неспособен на каквато и да е лъжа. А читателят може да си представи много добре какво каза Салваторе. Той каза или призна, че е разказал през нощта част от историята, която аз вече бях възстановил: скитанията си като просешки монах, като пастир и лъжеапостол, как по времето на Долчино срещнал Ремиджо между неговите хора, как двамата се спасили след битката при връх Ребело и след много перипетии намерили приют в манастира в Казале. Добави, че преди да бъде разгромен и заловен, ересиархът Долчино дал на Ремиджо няколко писма, но той не знаел къде и на кого да ги отнесе. Ремиджо носел тези писма винаги със себе си, не смеел да ги предаде, а като пристигнали в манастира, тъй като го било страх да ги държи у себе си, а не искал да ги унищожи, ги предал на библиотекаря, да, на Малахий, за да ги скрие някъде из потайните места на Зданието.
Докато Салваторе говореше, ключарят го гледаше с омраза; по едно време не се стърпя и му викна:
— Змия, сладострастна маймуна, бях ти като баща, приятел, защитник, така ли ми се отплащаш!
Салваторе погледна своя защитник, който сега сам се нуждаеше от закрила, и изфъфли:
— Господин Ремиджо, докато можеше, бях твой. И ми беше много скъп. Но ти знаеш какви са палачите. Който няма кон, да ходи пеша…
— Ти си луд! — викна му Ремиджо. — Нима се надяваш да се спасиш? Не знаеш ли, че и ти ще умреш като еретик? Кажи, че си признал, защото са те измъчвали, кажи, че си измислил всичко!
— Господине, отде да знам какви имена имат всички тези ереси… Патарени, гадзези, леонисти, арналдисти, сперонисти, обрязани… Аз съм неук, грешах неволно, негово преосвещенство господин Бернар знае това и аз се надявам на неговата милост в името на Отца и Сина и Светаго Духа…
— Ще бъдем милостиви дотолкова, доколкото позволява службата ни — рече инквизиторът, — и ще преценим с бащинско състрадание доброто желание, с което разкри пред нас душата си. Върви, върни се да размишляваш в килията си и се надявай на състраданието Божие. А сега трябва да разискваме съвсем друга работа. И така, Ремиджо, ти си носил със себе си писма на Долчино и си ги дал на твоя събрат, който отговаря за библиотеката…
— Не е вярно, не е вярно! — викна ключарят, сякаш можеше все още да има полза от такава защита. С право Бернар го прекъсна:
— Не искаме потвърждение от теб, а от Малахий от Хилдесхайм. Нареди да повикат библиотекаря, но той не се намираше сред присъстващите. Знаех, че беше в скриптория или някъде около болницата, търсеше Бенций и книгата. Отидоха да го викнат, а когато влезе, смутен, избягвайки да погледне хората в очите, Уилям прошепна недоволен:
— Сега Бенций ще прави каквото си ще.
Но сбърка, защото видях Бенций да надзърта зад гърбовете на други монаси, които се бяха скупчили при вратите на залата, за да слушат разпита. Посочих го на Уилям. Рекохме си, че любопитството към това, което ставаше тук, се е оказало по-силно от интереса му към книгата После научихме, че по това време той бе вече сключил мръсната си сделка.
И така Малахий застана пред съдиите, без да погледне нито за миг ключаря.
— Малахий — рече Бернар, — тази сутрин, след направените нощес признания от Салваторе, ви запитах дали този обвиняем ви е дал някакви писма…
— Малахий! — викна ключарят. — Преди малко ми се закле, че няма да правиш нищо против мен!
Малахий се извърна едва забележимо към обвиняемия — стоеше с гръб към него — и изрече тихо, така че едва го чух:
— Не съм клетвопрестъпник. Направих за теб каквото можах. Писмата бяха предадени на господин Бернар тази сутрин, преди да убиеш Северин…
— Но ти знаеш, ти трябва да знаеш, че не съм убил Северин! Ти знаеш, защото те заварих там!
— Аз ли? — запита Малахий. — Влязох там, след като те заловиха.
— И така да е — прекъсна го Бернар. — Ремиджо, какво търсеше при Северин?
Ключарят се обърна, погледна уплашено Уилям, после погледна Малахий, погледна и Бернар.
— Но аз… аз тази сутрин чух как брат Уилям, който е тук, казваше на Северин, че имал някакви документи… от снощи, след като хванаха Салваторе, се уплаших да не стане дума за тия писма…
— Значи ти все пак знаеш за тия писма! — възкликна тържествуващ Бернар.
Ключарят се хвана в капана. Беше притиснат от две належащи нужди — да се защити срещу обвинението в ерес и да отхвърли подозрението, че е убил. Може би инстинктивно бе решил да се справи с второто обвинение, защото вече действаше наслуки, без да разсъждава.
— Ще кажа за писмата… после ще обясня… ще кажа как останаха У мене… Но нека ви обясня какво се случи тази сутрин. Знаех си, че Ще стане дума за тия писма, след като видях, че Салваторе бе заловен от господин Бернар, мисълта за тия писма ме мъчи от години… Като чух Уилям и Северин да говорят за някакви документи… не знам, изплаших се, рекох си, че Малахий е искал да се отърве от тях и ги е Дал на Северин… исках да ги унищожа и затова отидох при Северин… вратата беше отворена, заварих Северин мъртъв, започнах да се ровя във вещите му, да търся писмата… само се боях…
Уилям ми прошепна на ухото:
— Клетият глупак, изплашен от една опасност, се завря, без да Мисли, в друга…
— Да допуснем, че ти казваш почти — казвам почти — истината — прекъсна го Бернар. — Мислел си, че писмата са у Северин, и си ги търсел при него. Защо ти е минало през ума, че може да са у него? А защо преди това си убил и други събратя? Или може би си мислил, че тия писма от дълго време обикалят от ръка на ръка? Или в този манастир има обичай да събират мощите на изгорените еретици?
Видях как абатът трепна. Нямаше нищо по-опасно от обвинението да се събират мощи от еретици; Бернар много ловко свързваше престъпленията с ереста, а всичко това — с живота в манастира. Моите мисли бяха прекъснати от ключаря, който се развика, че нямал нищо общо с другите престъпления. Бернар го успокои снизходително; сега не обсъждаха тоя въпрос, него го разпитваха за престъплението, че е еретик, затова нека не се опитва (тук гласът му прозвуча рязко) да отвлича вниманието от еретичното си минало, като говори за Северин или като се опитва да хвърли подозрение върху Малахий. Затова нека се върнат на писмата.
— Малахий от Хилдесхайм — обърна се той към свидетеля, — вие не сте тук като обвиняем. Тази сутрин вие отговорихте на моите въпроси и на моето искане, без да се опитате да скриете нещо. Сега повторете какво ми казахте тази сутрин; няма от какво да се боите.
— Ще повторя каквото казах тази сутрин — рече Малахий. — Малко след като пристигна тук, Ремиджо започна да се занимава с кухните и ние се срещахме често по работа… аз като библиотекар съм натоварен със задачата да затварям нощем пялото Здание, а следователно и кухните… няма защо да крия — станахме близки приятели, пък и нямах причини да го подозирам в нещо. Той ми разказа, че имал някакви тайни документи, поверени му при изповед, които не бивало да попаднат в нечестиви ръце, а той не смеел да ги държи при себе си. Тъй като аз съм пазител на единственото място в манастира, достъпът до което е забранен за другите, той ме помоли да съхранявам тези писма далеч от любопитни погледи и аз се съгласих, тъй като не предполагах, че става дума за еретически документи; дори не ги и прочетох, ами ги поставих… поставих ги в най-закътания ъгъл на библиотеката; бях забравил тази случка и се сетих едва тази сутрин, когато за тия писма ми намекна господин инквизиторът; тогава отидох да ги потърся и му ги предадох…
