при други случаи — в застиналата зеница може да се различи ликът на убиеца — последното нещо, което са доловили сетивата на жертвата. Видях как Уилям оглежда ръцете на мъртвеца, за да провери дали няма черни петна по пръстите, макар че в този случай причината за смъртта бе повече от очевидна; но Северин бе със същите кожени ръкавици, с които понякога го бях виждал да работи с опасни билки, с жаби и неизвестни нему насекоми.
В това време Бернар Ги се обърна към ключаря:
— Ти си Ремиджо от Вараджине, нали? Бях наредил на моите хора да те търсят заради други обвинения, за да потвърдя други неща, в които си заподозрян. Сега виждам, че съм действал правилно, макар и с голямо закъснение, за което съжалявам. Господине — обърна се тон към абата, — смятам, че май аз нося отговорността за последното престъпление, защото още от тази сутрин, след като изслушах признанията на оня нещастник, задържан нощес, знаех, че този човек трябва да попадне в ръцете на правосъдието. Но и вие сте свидетел — сутринта имах други задължения, а и моите хора се постараха…
Докато той говореше високо, та всички присъстващи да чуят (през това време стаята се беше изпълнила с хора, които се завираха навсякъде, оглеждаха разхвърляните и унищожени вещи, сочеха трупа и коментираха шепнешком голямото престъпление), в навалицата зърнах Малахий, който наблюдаваше мрачно това, което ставаше. Забеляза го и ключарят — тъкмо се канеха да го изведат. Той се отскубна от стрелците и се втурна към своя събрат, хвана го за расото, доближи лице до неговото и му заговори задъхано, докато стрелците отново го сграбчиха. Те го помъкнаха със себе си, а той отново се обърна към Малахий и му викна:
— Закълни се, кълна се и аз!
Малахий не отговори веднага, сякаш търсеше най-подходящите слова. Най-сетне, докато ключарят насила прекрачваше прага, му рече:
— Не ще сторя нищо в твоя вреда.
Спогледахме се с Уилям и се питахме какво ли може да означава всичко това. И Бернар бе забелязал всичко, но това сякаш не му направи впечатление; нещо повече — усмихна се на Малахий, сякаш да одобри думите му и да сключи с него някакво зловещо съглашение. После оповести, че веднага след обяда съдът ще се събере в заседателната зала, за да води публично следствие. Излезе, заповяда да отведат ключаря в ковачницата и да не му разрешават да разговаря със Салваторе.
В същия миг зад нас чухме гласа на Бенций:
— Аз влязох веднага след вас — прошепна той, — в стаята още нямаше много хора, а Малахий го нямаше.
— Сигурно е влязъл по-късно — рече Уилям.
— Не — настоя Бенций, — бях до вратата, видях кой влизаше. Повярвайте, Малахий вече е бил тук… от по-рано.
— Кога?
— Още преди ключарят да влезе. Не мога да се закълна, но мисля, че е излязъл зад онази завеса, след като се бяха струпали доста хора.
— И посочи голямата завеса, закриваща леглото, където Северин обикновено караше да полегне всеки, който биваше подлаган на някакво лечение.
— Да не би да искаш да кажеш, че той е убил Северин и че се е скрил там, когато е влязъл ключарят? — запита го Уилям.
— Или пък че оттам е бил свидетел на това, което се е случило тук. Иначе защо ключарят щеше да го моли да не му наврежда, като в замяна на това обеща, че и той няма да му стори никакво зло?
— Възможно е — рече Уилям. — Така или иначе тук се намираше една книга и би трябвало да е тук, защото и ключарят, и Малахий излязоха с празни ръце, — Уилям бе научил от мен, че и Бенций знае, и сега се нуждаеше от помощ. Той пристъпи към абата, който оглеждаше тъжно трупа на Северин, и го помоли да нареди всички да излязат, тъй като искал да огледа по-добре стаята. Абатът се съгласи, излезе и той, като погледна скептично Уилям, сякаш го кореше, че винаги пристига късно. Малахий се опита да остане, като посочваше някакви неясни оправдания; Уилям му каза, че не се намира в библиотеката и че тук не може да претендира за никакви права. Държа се учтиво, но бе непреклонен; така си отмъсти на Малахий, загдето не му бе позволил да огледа писалището на Венанций.
Когато останахме тримата, Уилям очисти една маса от разхвърляните по нея счупени съдинки и документи и ми нареди да почна да му подавам една по една книгите от сбирката на Северин. В сравнение с безбройните книги в лабиринта тази сбирка изглеждаше малка; но все пак се състоеше от десетки и десетки томове с различни размери. По-рано те бяха подредени по рафтовете, а сега бяха разхвърляни на пода сред редица други вещи, бяха раздърпани от трескавите ръце на ключаря, някои бяха направо разкъсани, сякаш този човек не бе търсил някаква книга, а нещо, което е трябвало да бъде помежду страниците й. Някои книги бяха накъсани с ярост, а подвързията — унищожена. Не бе лесна работа да ги вземаме една по една, да разберем за какво става дума и да ги нареждаме накуп на масата; пък и трябваше да се бърза, защото абатът ни бе дал малко време, тъй като скоро трябваше да дойдат монаси да оправят трупа на Северин и да го приготвят за погребението. А се налагаше и да обикаляме, и да търсим под масите, зад рафтовете и шкафовете, да не би нещо да убегне от вниманието ни. Уилям не пожела Бенций да ми помага, разреши му само да застане и да пази до вратата. Въпреки заповедта на абата мнозина настояваха да влязат — било ужасени от вестта ратаи, било монаси, които оплакваха своя събрат, било послушници, донесли бели платна и съдинки с вода, за да измият и увият трупа…
И така налагаше се да бързаме. Вдигах книгите, подавах ги на Уилям, той ги оглеждаше и ги слагаше на масата. Скоро разбрахме, че този начин на работа отнема много време, та продължихме да работим едновременно — сиреч аз вдигах някоя книга, ако беше разпиляна, я подреждах, прочитах заглавието и я поставях на масата. Случваше се — и то често — да попадаме и на отделни страници.
— „De plantis libris tres“245, дявол да го вземе, не е тази — възкликваше Уилям и хвърляше книгата на масата.
— „Thesaurus herbarum“246 — обадих се аз. А Уилям викна:
— Зарежи я, книгата, която търсим, е на гръцки!
— Да не е тази? — запитах го аз и му показах книга, чиито страници бяха изпълнени с някакви чудновати заврънкулки.
Уилям отвърна:
— Не, глупако, това е арабски! Прав беше Бейкън, като твърдеше, че първото задължение на един знаещ е да изучава езици!
— Но и вие не знаете арабски! — възразих обиден, а Уилям ми отвърна:
— Но поне мога да разбера, че е на арабски! — А аз се изчервих, защото чух Бенций да се смее зад гърба ми.
Книгите бяха много, още повече бяха записките, свитъците с чертежи на небесния свод, каталозите на разни чудновати растения, съставени на отделни листове вероятно от покойника. Поработихме доста, претърсихме всички кътчета на лабораторията. Уилям стигна дотам, че най-хладнокръвно отмести трупа, за да провери да не би под него да има нещо, порови се и из расото му. Нищо.
— Така трябва — поясни Уилям. — Северин се е заключил тук с някаква книга. Тя не беше у ключаря…
— Ами ако я е скрил под расото си? — попитах аз.
— Не, книгата, която зърнах онази сутрин под масата на Венанций, беше голяма, щяхме да я забележим.
— Как беше подвързана? — обадих се аз.
— Не знам. Беше разтворена, успях да я зърна за миг, но това бе достатъчно, за да разбера, че е на гръцки; друго не помня. И така — тя не е у ключаря, мисля, че не е и у Малахий.
— Сигурен съм — обади се Бенций. — Когато ключарят се вкопчи в него, стана ясно, че той не крие нищо под скапулария.
— Хубаво. Тоест лошо. Щом книгата не е тук, това означава, че освен Малахий и ключаря тук преди тях се е промъкнал и друг човек.
