върху делата на империята, това може да породи съмнението, че отъждествявайки светската власт с духовната, той няма да има духовна власт не само над сарацините или татарите, но и над французите и англичаните — нещо, което ще бъде престъпно богохулство. Ето причината, каза в заключение моят учител, поради която според него било правилно да се каже, че Авиньонската църква обижда цялото човечество с твърдението, че именно на нея се пада правото да одобрява или сваля от власт тогова, който е избран за глава на римската империя. Правата на папата върху империята не са по-големи от тези, които има над другите кралства, и тъй като нито френският крал, нито султанът зависят от одобрението на папата, няма основателна причина да му бъде подчинен императорът на германците и италианците. Това подчинение не се обуславя от Божието право, тъй като за него не става дума в Светото писание. Това подчинение не е предвидено и от гражданското право поради гореспоменатите причини. А колкото до дискусията за бедността, каза накрая Уилям, неговото скромно мнение, изразено в ясни предложения и от него, и от други като Марсилий Падуански и Жан Жанден, се свежда до следното: ако францисканците желаят да си останат бедни, папата не може и не бива да се противопоставя на толкова добродетелно желание. Разбира се, ако хипотезата за бедността на Христа би била доказана, това не само би помогнало на миноритите, но би затвърдило и идеята, че Иисус не е искал да притежава никаква земна власт. Ала тази сутрин той чул люде, при това твърде мъдри, да твърдят, че било невъзможно да се докаже, че Христос бил беден. Затова според него щяло да бъде изгодно това да бъде доказано по обратен път. Тъй като никой не твърдял — нито би могъл да твърди, — че Христос е искал за себе си и за своите хора някаква земна власт, това разграничаване на Христа от светските дела му се струвало достатъчно убедителен повод да ни кара да мислим, при това без да сторим грях, че Иисус наистина е предпочитал бедността. Уилям говори толкова смирено, изрази увереността си по толкова неуверен начин, че никой от присъстващите не се осмели да стане и да го опровергае. Това, разбира се, не означаваше, че всички бяха убедени от думите му. Развълнуваха се не само авиньонците, които се въртяха ту на една, ту на друга страна и разговаряха шепнешком, но като че ли казаното бе направило неблагоприятно впечатление и на самия абат, който очевидно си мислеше, че не си е представял така отношенията между неговия орден и империята. А колкото до миноритите, Микеле Чезена изглеждаше объркан, Джироламо — смаян, а Убертино — загрижен.
Мълчанието бе нарушено от кардинал Поджето; усмихнат, спокоен, той запита учтиво Уилям дали би се съгласил да отиде в Авиньон и да каже същото на папата. Уилям се обърна към кардинала и го запита какво мисли по този въпрос; кардиналът отвърна, че откакто е на този свят, папата бил изслушвал какви ли не съмнителни становища и се бил отнасял винаги прелюбезно с всички свои чада, но тези съждения сигурно щели да го наскърбят, и то много.
Намеси се и Бернар Ги, който до този момент не бе проронил нито дума:
— Много ще се радвам, ако брат Уилям, който излага така умело и красноречиво мислите си, дойде и ги подложи на обсъждане от папата…
— Убедихте ме, господин Бернар — отвърна Уилям. — Няма да дойда. — После се обърна към кардинала, сякаш да се извини: — Какво да ви кажа, това възпаление на гърдите ме кара да се откажа от подобно продължително пътешествие през този сезон…
— Защо тогава говорихте толкова продължително? — запита го кардиналът.
— За да удостоверя истината — отвърна смирено Уилям. — Истината ще ни направи свободни.
— Не, не! — избухна Джовани Далбена. — Тук не става дума за истината, която ни прави свободни, а за прекалената истина, която иска да се утвърди!
— И това е възможно — съгласи се кротко Уилям.
Изведнъж си рекох — аха, сега ще избухне буря, ще се развихрят страсти и спорове, още по-яростни отпреди. Но не стана нищо. Още докато Далбена говореше, капитанът на стрелците се приближи и прошепна нещо на ухото на Бернар. А той се изправи рязко и поиска думата.
— Братя — рече той, — може би ще успеем да подновим нашата плодотворна дискусия, но сега, с позволение на абата, едно извънредно сериозно събитие ни задължава да прекратим нашата работа. Може би неволно съм изпреварил очакванията на абата, който се надяваше да разкрие виновника за престъпленията, станали в предните дни. Този човек е в ръцете ми. Но уви, той бе заловен много късно… Нещо се е случило там… — И посочи навън. Прекоси бързо залата и излезе, последван от мнозина; един от първите бе Уилям, с него бях и аз.
Моят учител ме погледна и рече:
— Боя се, че нещо е станало със Северин.
Ден пети
ШЕСТИ ЧАС
Закрачихме по платото — бързо, тревожно. Капитанът на стрелците ни водеше към болницата: като приближихме, видяхме как в гъстата сива мъгла се мятат сенки — бяха стичащите се монаси и ратаи и стрелците, застанали пред вратата и непозволяващи никому да влиза.
— Бях изпратил тези стрелци да търсят един човек, който можеше да ни разясни многото тайни — рече Бернар.
— Кого? Да не би брата билкар? — запита изумен абатът.
— Не, сега ще видите — отвърна Бернар и влезе.
Влязохме в лабораторията на Северин; пред очите ни се откри мъчителна гледка. Клетият билкар лежеше мъртъв сред локва кръв с разцепена глава. А шкафовете бяха като пометени от буря — навсякъде бяха разхвърляни изпотрошени ампули, шишета, книги и документи. Край трупа лежеше армилярна сфера, най-малко два пъти по-голяма от човешка глава; беше изящно изработена от метал, над нея стърчеше златен кръст, а тя се опираше на малък, осеян с украшения триножник, Бях я виждал и преди — стоеше на масата вляво от входа.
На другия край на стаята двамина стрелци бяха хванали здраво ключаря, който се опитваше да се освободи, викаше, че е невинен; а като видя абата, се развика още по-силно.
— Господине! — викаше той. — Нещастно съвпадение! Когато влязох, Северин беше вече мъртъв, завариха ме как наблюдавам безмълвно тази страхотия!
Капитанът на стрелците се приближи до Бернар и след като получи разрешение, започна да му докладва пред всички. Стрелците имали нареждане да намерят ключаря и да го задържат; търсили го повече от два часа из целия манастир. Сигурно, рекох си аз, това бе нареждането, което даде Бернар, преди да влезе в заседателната зала, а войниците, които не познаваха това място, са почнали да търсят там, където не трябва, без да си дават сметка, че ключарят, който не е знаел какво го очаква, е бил заедно с други монаси в нартиката, пък и мъглата сигурно бе затруднила още повече търсенето. Така или иначе от думите на капитана стана ясно, че Ремиджо, след като се разделихме, тръгнал към кухнята, някой го видял и уведомил стрелците; но те стигнали в Зданието, след като Ремиджо малко преди това излязъл нанякъде — в кухнята се намирал Хорхе, който твърдял, че току-що разговарял с него. Тогава стрелците тръгнали из платото към зеленчуковите градини; тук пред тях из мъглата изникнал като призрак старият Алинардо, който се бил изгубил. Именно Алинардо им казал, че малко преди това видял ключаря да влиза в болницата. Стрелците отишли там, вратата била отворена. Влезли, заварили мъртвия Северин и ключаря, който тършувал като луд из шкафовете и хвърлял всичко, каквото му попадне, на пода, сякаш търсел нещо. Не е трудно да се досетим какво е станало, заключи капитанът. Ремиджо е влязъл, нахвърлил се е върху билкаря, убил го и после започнал да търси това, заради което го убил.
Един стрелец вдигна от пода армилярната сфера и я подаде на Бернар. Изящната конструкция от медни и сребърни кръгове, скрепени от една по-яка конструкция от бронзови пръстени, явно е била хваната за дръжката на триножника и стоварена с все сила върху черепа на жертвата, защото от удара много от по- тънките пръстени се бяха счупили или огънали откъм едната страна. А че сферата е била стоварена именно откъм тази страна върху главата на Северин, личеше по петната от кръв, по снопчетата коса и ужасните късчета от мозъка на жертвата.
Уилям се наведе над Северин, за да се увери, че е мъртъв. Очите на този клетник, залети от кръвта, шурнала от главата, бяха широко разтворени и аз се запитах дали наистина — както разказват, че е ставало
