— Тоест някой друг, който е убил Северин, така ли?
— Много станаха — рече Уилям.
— Пък и кой ли е могъл да знае, че книгата е тук? — попитах аз.
— Хорхе например, ако е чул нашия разговор.
— Да — отвърнах аз, — но Хорхе не би могъл да убие такъв здравеняк като Северин, при това толкова жестоко.
— Така е. Освен това ти си го видял да върви към Зданието, а стрелците малко преди да открият ключаря, са го видели в кухнята. Значи не би могъл да дойде тук и да се върне в кухнята. Не забравяй, че макар и да се движи доста свободно, той все пак трябва да върви край стените и не би могъл да прекоси зеленчуковите градини, при това бегом…
— Оставете ме сам да помисля — прекъснах го аз, защото бях решил да подражавам на моя учител. — Значи не може да е бил Хорхе. Наблизо се навърташе Алинардо, но и той едва се държи на краката си, няма как да се справи със Северин. Ключарят е бил тук, но той бе открит от стрелците толкова скоро след като е излязъл от кухнята, че не ми се струва възможно за такова кратко време да накара Северин да му отвори, после да се нахвърли срещу него, да го убие и да разпръсне и изпотроши всичко. Възможно е Малахий да е изпреварил всички — Хорхе ви чу в нартиката, после е отишъл в скриптория, за да уведоми Малахий, че у Северин има някаква книга от библиотеката. Малахий идва тук, убеждава Северин да му отвори и го убива. Защо — един Господ знае. Но ако е търсел книгата, той е можел да я открие, без да тършува по този начин, нали е библиотекар! Кой тогава?
— Бенций — отвърна Уилям.
Бенций заотрича енергично, като поклати глава:
— Не, брате Уилям, вие знаете, че изгарях от любопитство. Но ако бях влязъл тук и имах възможност да се измъкна, сега нямаше да съм с вас, а щях да съм някъде другаде и да разглеждам тази скъпоценност…
— Доказателството ти е почти убедително — усмихна се Уилям.
— Но и ти не знаеш как изглежда книгата. Можеше да убиеш, а след това да дойдеш отново тук и да се опиташ да я откриеш.
Бенций поруменя като божур и възрази:
— Не съм убиец!
— Никой не е убиец, преди да е извършил първото си престъпление — рече философски Уилям. — Така или иначе книгата не е тук, а това е достатъчно, за да докаже, че ти не си я оставил тук. Струва ми се логично и това, че ако ти я беше взел по-рано, щеше да се измъкнеш в бъркотията.
После се обърна и огледа трупа. И като че ли едва сега си даде сметка, че приятелят му е мъртъв.
— Бедни Северин — промълви той, — като си помисля, че подозирах и теб, и твоите отрови. А ти си гледал да се предпазиш от някоя отрова, затова си сложил и тия ръкавици. Очаквал си опасност откъм земята, а тя се е стоварила върху теб откъм небесния свод… — Вдигна сферата и я огледа внимателно. — Защо ли са използвали именно това оръжие…
— Било е подръка.
— Възможно е. Но са могли да използват и друго — някой съд, някое градинарско сечиво… Чудесен образец на изкусна обработка на метал и на астрономическа наука. Но е разбит и… Господи! — възкликна той. — И биде ударена третата част от слънцето, третата част от месечината и третата част от звездите… — занарежда той.
Познавах твърде добре текста на апостол Йоан.
— Това е четвъртата тръба! — възкликнах аз.
— Точно така. Първо град, после кръв, после водата, а сега и звездите… Ако наистина е така, трябва да премислим отново всичко, убиецът не се е насочил случайно, той е следвал определен план… Възможно ли е да допуснем, че съществува такъв злокобен ум, който пристъпва към убийството само тогава, когато има възможност да стори това, следвайки указанията на книгата за Апокалипсиса?
— Какво ли ще стане при петата тръба? — попитах ужасен. Опитах се да си припомня. — И видях звезда, паднала от небето на земята; и даде й се ключът от кладенеца на бездната. Дали някой не ще загине, удавен в кладенеца?
— Петата тръба ни обещава много други неща — рече Уилям. — От кладенеца ще излезе дим като от голяма пещ, после от дима ще излязат скакалци, които ще измъчват хората с жило като това, което имат скорпионите. По своя вид скакалците ще приличат на коне със златоподобни венци на главата, със зъби като на лъвове… Нашият човек ще разполага с какви ли не средства, за да осъществи казаното в книгата… Но стига с тия фантазии. Я по-добре да си припомним какво ни каза Северин, когато ни уведоми, че е намерил книгата…
— Вие му казахте да ви я донесе, а той отвърна, че не може…
— Точно така; после ни прекъснаха. Защо не е могъл? Та не е трудно да се пренесе книга. А защо си е сложил ръкавиците? Дали в подвързията на книгата има нещо, свързано с отровата, която уби Беренгарий и Венанций? Някаква тайнствена опасност, някаква заразена игличка…
— Змия! — рекох аз.
— А защо не и кит? Не, ние пак прекаляваме с нашите фантазии. Установихме, че отровата трябва да мине през устата. Пък и Северин не каза, че не може да пренесе книгата. Каза, че предпочита да ми я покаже тук. И си е сложил ръкавици… Така или иначе вече знаем, че тая книга трябва да се пипа с ръкавици. Това важи и за теб, Бенций, ако, както се надяваш, успееш да я откриеш. А тъй като си толкова услужлив, можеш да ми помогнеш. Иди в скриптория и наблюдавай Малахий. Не го изпускай от очи.
— Ще бъде изпълнено! — отвърна Бенций; както ни се стори, той се зарадва от възложената му задача.
Не можехме да задържаме повече другите монаси; в стаята нахлуха сума ти хора. Времето за обед беше минало и Бернар сигурно събираше в заседателната зала своите хора.
— Няма какво да правим тук — рече Уилям. Изведнъж ми хрумна една мисъл.
— А не е ли възможно — запитах аз — убиецът да е хвърлил книгата от прозореца, към задната страна на болницата, а после да е отишъл да я прибере?
Уилям изгледа със съмнение големите прозорци на лабораторията, които изглеждаха здраво затворени.
— Да проверим — рече той.
Излязохме и огледахме задната страна на постройката, която бе почти долепена до зида на оградата; между двете стени имаше нещо като тясна пътека. Уилям запристъпя внимателно, защото тук падналият напоследък сняг се бе запазил непокътнат. След нас по крехката ледена корица оставаха ясни следи, така че, ако някой бе минал оттук преди нас, снегът щеше да запази следите му. Не видяхме нищо.
Отказахме се от злополучното ми хрумване, тръгнахме от болницата и докато прекосявахме зеленчуковата градина, попитах Уилям дали наистина вярва на Бенций.
— Не съвсем — рече Уилям, — но така или иначе ние не му казахме нищо, което той не знае, пък и го предупредихме да се пази от книгата. Накарахме го да наблюдава Малахий, но така и Малахий, който явно също търси книгата, ще наблюдава пък него.
— Какво ли е търсел ключарят?
— Скоро ще разберем. Явно е търсел нещо, искал е да го намери веднага, за да се отърве от някаква опасност, от която е изпитвал ужас. Малахий сигурно е знаел за какво става дума, иначе не бихме могли да си обясним отчаяния призив, който му отправи Ремиджо…
— Но така или иначе книгата изчезна…
— Това е просто невероятно — рече Уилям, докато наближавахме заседателната зала. — Ако наистина се е намирала там, а Северин ни каза, че била там, или е изнесена, или е още там.
— Щом не е там, значи някой я е изнесъл — заключих аз.
— Не е казано, че не бива да стигнем до извод, като изходим от друга, по-малка предпоставка. Тъй като по всичко личи, че никой не е могъл да изнесе книгата…
— Тя би трябвало да се намира там. Но я няма.
— Почакай. Ние твърдим, че не е там, защото не сме я намерили. Но може би не успяхме да я намерим, защото не сме я видели там, където е.
