— Но ние огледахме навсякъде!
— Огледахме, но не я видяхме. Или пък сме я видели, но не сме я разпознали… Адсон, когато Северин ни описа книгата, какво точно каза?
— Каза ни, че е намерил книга, но не от неговите, а на гръцки.
— Не! Сега се сетих. Каза една особена книга. Северин беше учен човек, а за учения една книга на гръцки език не може да бъде особена, този учен човек може да не знае гръцки, но поне ще различи азбуката. Един учен не би нарекъл особена и книга на арабски език, па макар и да не знае арабски… — Замълча и продължи: — Какво ще търси книга на арабски в лабораторията на Северин?
— Но защо би трябвало да нарече особена една книга на арабски?
— Там е цялата работа. Щом я нарече особена, това значи, че тази книга е имала необичаен вид, необичаен поне за него — нали беше билкар, а не библиотекар… В библиотеката понякога подвързват в един том редица древни ръкописи, като събират различни интересни текстове, един на гръцки, друг на арамейски…
— …А друг — на арабски! — възкликнах аз; това разкритие ме порази.
Уилям ме дръпна рязко и ме измъкна от нартиката, като ме накара да се затичам към болницата.
— Тевтонско говедо, тиква, глупак неден! Ти си оглеждал само началните страници, а не цялата книга!
— Но, учителю — задъхвах се аз, — нали вие погледнахте началните страници, дето ви показах, нали вие казахте, че са на арабски, а не на гръцки!
— Така е, Адсон, така е! Аз съм говедо, хайде, побързай!
Стигнахме до лабораторията, но не бе лесно да влезем, защото послушниците изнасяха трупа. Други от любопитство продължаваха да обикалят из стаята. Уилям се втурна към масата и започна да повдига книгите — търсеше тази, която ни трябваше; започна да ги хвърля една след друга пред смаяните погледи на присъстващите и отново ги запрелиства веднъж, че и по два пъти. Уви, арабският ръкопис липсваше. Спомних си смътно старата, не много здрава, доста поизтрита подвързия, с тънки метални ленти.
— Кой е влизал тук, след като излязох? — запита Уилям някакъв монах. Монахът сви рамене, ясно беше, че са влизали мнозина, ама кой точно?
Опитахме се да размислим кой може да е влизал. Малахий? Изглеждаше правдоподобно, той знаеше какво иска, може да ни е дебнал, видял ни е да излизаме с празни ръце и се е върнал, знаейки, че сигурно ще намери каквото търси. Бенций? Спомних си, че когато се препирахме за арабския текст, той се бе изсмял. Тогава си рекох, че се надсмива на моето невежество, а може би се надсмиваше на наивността на Уилям; той знаеше много добре по колко различни начина може да се съхрани един древен ръкопис, може да му е хрумнало това, което не ни бе хрумнало веднага на нас, а за което трябваше да се досетим, а именно, че Северин не знаеше арабски език, защо му трябваше да държи сред книгите си и книга, която не можеше да прочете? Ами ако ставаше дума за трети човек?
Уилям беше просто съкрушен. Опитвах се да го утеша, казвах му, че той търсеше от три дни текст на гръцки език, затова беше съвсем естествено да не обръща внимание на книгите, които не са на гръцки. А той отвръщаше — да, човешко е да се греши, но има хора, които допускат повече грешки от другите хора, и тия хора биват наричани глупаци, че и той е един от тях, и се питаше имало ли е смисъл да учи в Париж и Оксфорд, след като не е могъл да се досети, че в някои случаи ръкописите биват подвързани заедно, ако и да са на различни езици, че това го знаят и послушниците с изключение на тия, дето са глупави като мен, че двама глупаци като нас биха могли да жънат големи успехи по панаирите, че трябвало да се занимаваме с това, а не да се опитваме да разгадаваме тайни, особено след като имаме за противници хора, много по- хитри от нас.
— Но няма смисъл да се вайкаме — заключи той. — Ако Малахий е взел книгата, той вече я е върнал в библиотеката. Ще можем да я намерим само ако съумеем да проникнем във „finis Africae“. Ако я е взел Бенций, сигурно си е рекъл, че рано или късно ще се досетя за това, което се досетих, и ще се върна в лабораторията, иначе не би действал с такава бързина. А това значи, че той се е скрил; единственото място обаче, където не може да се е скрил, е мястото, където бихме го потърсили веднага — тоест в килията му. Затова нека се върнем в заседателната зала, да видим дали по време на разпита ключарят няма да каже нещо, което да ни е от полза. Защото още не ми е ясно какво цели Бернар; той е започнал да търси този човек още преди смъртта на Северин, при това със съвсем други намерения.
Върнахме се в заседателната зала. Но по-добре щеше да бъде, ако бяхме отишли в килията на Бенций, защото, както разбрахме по-късно, нашият млад приятел нямаше чак толкова високо мнение за Уилям и не бе и помислил, че моят учител щеше да се върне толкова скоро в лабораторията; поради което, бидейки убеден, че няма да го търсят именно там, беше побързал да скрие книгата в килията си.
Но за това ще разкажа по-късно. Защото се случиха такива драматични и тревожни събития, че ние просто забравихме за тайнствената книга. А може би не я забравихме, но ни налегнаха други неотложни грижи, свързани с мисията, която беше възложена на Уилям.
Ден пети
ДЕВЕТИ ЧАС
Бернар Ги седна по средата на голямата орехова маса в заседателната зала. До него един доминиканец изпълняваше ролята на нотариус, а от двете му страни седнаха като съдии двамина прелати от папската делегация. Ключарят стоеше прав пред масата между двама стрелци.
Абатът прошепна на Уилям:
— Не съм сигурен дали процедурата е законна. В своя XXXVII канон Латеранският събор от 1215 година постановява, че никой не може да бъде призован да се яви пред съдии, чието местожителство се намира на повече от два пъти път от неговото местожителство. Тук положението може би е по-друго, тук съдията е този, който идва отдалеч, но…
— Инквизиторът стои над обичайната юрисдикция — отвърна Уилям — и не бива да спазва нормите на обичайното право. Той има специални привилегии и не е длъжен да изслушва и защитниците.
Погледнах ключаря. Ремиджо изглеждаше направо жалък. Озърташе се като изплашен звяр, сякаш предчувстваше, че го очаква литургия, от която се боеше. Сега знам, че той се боеше по две не по-малко страшни причини: първата бе, че бе заловен, както си личеше, на местопрестъплението, а втората — че още от предния ден, когато Бернар бе започнал следствието, като събираше разни слухове и намеци, той се опасяваше да не разкрият неговото минало; тревогата му бе нараснала още повече, след като видя как заловиха Салваторе.
Но ако клетият Ремиджо бе станал плячка на своите страхове, Бернар Ги владееше начините да превърне страховете на жертвите си в паника. Той не говореше; докато всички очакваха да започне разпитът, ръцете му шареха по листовете, които стояха пред него и които той се преструваше, че подрежда, но съвсем небрежно. А очите му бяха вперени в обвиняемия; това бе поглед, примесен с лицемерно снизхождение (сякаш искаше да каже: „Не се бой, ти си сред твои братя, които могат единствено да ти желаят доброто“), с ледена ирония (сякаш искаше да каже: „Ти все още не знаеш какво е добре за теб, но след малко ще ти кажа“), с безмилостна строгост (сякаш искаше да каже: „Така или иначе аз съм тук твой съдия, а ти ми принадлежиш“). Ключарят знаеше всичко това, но мълчанието и изчакването на съдията отново му го припомняха, сякаш за да го усети още по-осезателно, та вместо да го забрави, да се изплаши още повече, тревогата му да прерасне в отчаяние и той да се предаде изцяло на съдията и стане като мек восък в ръцете му.
Най-сетне Бернар наруши тишината. Изрече няколко обичайни формули, каза на съдиите, че пристъпва към разпита на обвиняемия, на когото се приписват две еднакво омразни престъпления, едното от които беше очевидно за всички, но не така непристойно като другото, защото всъщност обвиняемият бил заловен при извършване на убийство в момента, когато е бил търсен като престъпник еретик.
И млъкна. Ключарят захлупи лицето си с ръце, които движеше трудно, понеже бяха оковани във вериги. Бернар започна разпита.
— Кой си ти? — запита го той.
