— Ремиджо от Вараджине. Роден съм преди петдесет и две години и още като дете постъпих в манастира на миноритите във Вараджине.
— А как стана така, че днес си в ордена на свети Бенедикт?
— Преди години, когато папата издаде булата Sancta Romana, тъй като се боях да не се заразя от ереста на просещите монаси… макар никога да не съм подкрепял техните проповеди… си рекох, че ще е по-добре за грешната ми душа да се измъкна от тая пълна със съблазни среда, и измолих да бъда приет сред монасите в този манастир, където повече от осем години работя като ключар.
— Измъкнал си се от съблазните на ереста — подметна Бернар — или по-точно си избегнал следствието на този, който е бил натоварен да разкрие ереста и да изкорени този вреден бурен, а добродушните клюнийски монаси са си рекли, че като приемат теб и други като теб, ще извършат едно милосърдно дело. Но не е достатъчно да смениш расото, за да заличиш от душата си низостта на еретичното извращение; затова ние сега сме дошли тук да разследваме какво се таи дълбоко в грешната ти душа, какво си вършел, преди да дойдеш в това свято място.
— Душата ми е невинна и аз не разбирам какво имате предвид, когато говорите за еретично извращение — възрази предпазливо ключарят.
— Виждате ли? — възкликна Бернар, като се обърна към другите съдии. — Тия си приличат като две капки вода! Когато някой от тях бъде задържан, явява се пред съда, сякаш съвестта му е спокойна и няма никакви угризения. А те не знаят, че това е най-очебийният признак на тяхната вина, защото праведникът, който се явява пред съда, е неспокоен! Я го попитайте знае ли защо съм наредил да го арестуват. Ти знаеш ли, Ремиджо?
— Господине — отвърна ключарят, — ще се радвам да го чуя от вас. Изненадах се; стори ми се, че ключарят отговаряше на протоколните въпроси със също така протоколни думи, сякаш познаваше много добре правилата на следствието и неговите уловки, като човек, отдавна научен да се справя с подобни неща.
— Ето — възкликна Бернар, — това е типичният отговор на дръзкия еретик! Хитри са като лисици, много е трудно да ги заловиш на местопрестъплението, защото тяхното братство им разрешава да лъжат, за да избегнат заслуженото наказание. Те си служат с лукави отговори, опитвайки се да измамят инквизитора, който при това трябва да понася и допира с такива презрени твари. Значи, брате Ремиджо, ти никога не си имал нищо общо с така наречените просещи монаси или монаси, привърженици на бедността, наречени още и бегарди?
— Бях сред миноритите, когато се водеха големи дискусии за бедността, но никога не съм бил в сектата на бегардите.
— Виждате ли? — рече Бернар. — Отрича, че е бил бегард, защото бегардите, макар и да са част от същата ерес на просещите монаси, ги смятат за изсъхнала издънка от францисканския орден, а себе си — за по-чисти и по-съвършени от тях. Но много от чертите, с които се отличават първите, са присъщи и на другите. Ремиджо, можеш ли да отречеш, че са те виждали да стоиш свит в църквата, с лице, обърнато към стената, или пък проснат на пода с глава, захлупена с качулката, вместо да стоиш на колене с ръце, скръстени за молитва, като всички останали люде?
— Но и в ордена на свети Бенедикт, когато трябва, се просват ничком…
— Аз не те питам какво си правил, когато е трябвало, а какво си правил, когато не е трябвало! Следователно ти не отричаш, че си заставал в едната или другата поза, типични за бегардите! Ах, да, ти каза, че не си бегард… Я ми кажи: в какво вярваш?
— Господине, вярвам във всичко, в което вярва всеки добър християнин…
— Свят отговор! А в какво вярва добрият християнин?
— В това, на което ни учи Светата църква.
— Но коя Света църква? Тази, смятана за свята от вярващите, които се наричат съвършени, от лъжеапостолите, от еретичните монаси просяци, или църквата, която те сравняват с блудницата от Вавилон и в която вярваме твърдо всички ние?
— Господине — отвърна смутен ключарят, — кажете ми коя според вас е истинската църква…
— За мен такава е единствената свята и апостолическа римска църква, ръководена от папата и от неговите епископил.
— И аз мисля така — рече ключарят.
— Хитрост, достойна за възхищение! — викна инквизиторът.
— Достойно за възхищение остроумие! Нали чухте: той иска да каже, че вярва, че аз вярвам в тази църква, и се измъква от задължението да каже в какво той вярва! Но ние познаваме много добре тия лисичи похвати! Да се върнем на същината на въпроса. Вярваш ли, че тайнствата са установени от нашия Господ бог, че за да измолиш опрощение на греховете си, трябва да се изповядаш пред божите служители, че римската църква е властна да развързва и свързва на земята това, което ще бъде развързано и свързано на небето?
— Нима не трябва да вярвам в това?
— Не те питам в какво трябва да вярваш, а в какво вярваш!
— Аз вярвам във всичко, в което ми нареждате да вярвам вие и другите добри учени — отвърна изплашеният ключар.
— Аха! Да не би добрите учени, за които намекваш, да са тия, дето ръководят твоята секта? Това ли имаше предвид, като спомена добрите учени? На тия ли извратени лъжци, дето се смятат за единствени наследници на апостолите, се опираш, за да знаеш в какво да вярваш? Ти искаш да кажеш, че ще ми повярваш само ако вярвам на това, което казват те, иначе ще вярваш само на тях!
— Не съм казвал подобно нещо, господине — измънка ключарят.
— Вие казвате, че съм го казал. Аз вярвам на вас, стига да ми сочите кое е доброто.
— Ама че наглост! — викна Бернар и удари с юмрук по масата.
— Ти повтаряш наизуст с ярост и твърдоглавие формулите, на които ви учат във вашата секта. Ти казваш, че ще ми вярваш само ако проповядвам това, което твоята секта смята за добро. Но така са отговаряли винаги лъжеапостолите, така ми отговаряш сега и ти, може би без да си даваш сметка, защото устните ти изговарят думи, на които си бил учен някога, за да мамиш инквизиторите. Така се самообвиняваш със собствените си слова; и аз бих паднал в клопката ти, ако нямах дълголетен опит като инквизитор… Но да се върнем към същността, извратени човече. Чувал ли си за Герардо Сегалели от Парма?
— Чувал съм — рече ключарят и пребледня, ако изобщо можеше да се каже това за разстроеното му лице.
— А чувал ли си за брат Долчино от Новара?
— Чувал съм.
— Срещал ли си го лично, разговарял ли си с него?
Ключарят помълча, сякаш искаше да прецени доколко ще му е изгодно да каже част от истината. Най- сетне се реши и промълви:
— Виждал съм го, разговарял съм с него.
— По-високо! — викна Бернар. — Та най-сетне да чуят истина, излязла от устата ти! Кога си разговарял с него?
— Господине — отвърна ключарят, — бях в един манастир край Новара, когато хората на Долчино се събраха там; минаха и край нашия манастир, отначало не ни беше ясно какви са…
— Лъжеш! Как е било възможно францисканец от Вараджине да бъде в манастир край Новара? Ти не си бил в манастира, ти си бил вече член на банда просещи монаси, която е обикаляла тия краища и е живеела от подаяния; ти си се присъединил към хората на Долчино!
— Как можете да твърдите подобни неща, господине? — рече, треперейки, ключарят.
— Ще ти кажа не как мога, а защо трябва да ги твърдя — отвърна Бернар и нареди да доведат Салваторе.
Като видях тоя клетник, който сигурно през нощта бе подлаган на разпит, и то не публичен, а много по- строг, сърцето ми се сви от състрадание. Вече казах, че Салваторе имаше ужасно лице. Но тази сутрин то приличаше още повече на мутра на звяр. По него нямаше следи от насилие, но начинът, по който окованото му във вериги тяло се гърчеше — с изкълчени крайници, почти неспособен да се движи, влачен от стрелците като привързана с въже маймуна, — говореше ясно как е бил воден жестокият разпит.
