— Добре — обади се отново Джироламо, — по този въпрос имам един довод, който реже като бръснач…
— Свети Франциск, пази чадата си… — промълви отчаяният Уилям.
— Доводът — продължи Джироламо — е, че ориенталците и гърците, които са по-запознати от нас с учението на светите отци, смятат бедността на Христа за нещо неопровержимо. След като тези еретици и схизматици подкрепят толкова категорично една очевидна истина, нима ние ще бъдем по-големи еретици и схизматици от тях, за да я отричаме? Тези ориенталци, ако чуят някои от нас да проповядват против тази истина, ще ги пребият с камъни!
— Какви ги разправяш — подигра му се епископът на Албореа, — защо тогава не пребиват с камъни доминиканците, които проповядват именно против това?
— Доминиканците ли? Та там никога не съм виждал доминиканец!
Епископът на Албореа почервеня като домат и възрази, че брат Джироламо сигурно е бил в Гърция петнайсетина години, докато той бил там още от детска възраст. Джироламо възрази, че той, доминиканецът Албореа, може и да е бил в Гърция, но за да води лек живот в прекрасните дворци на епископите, докато той, францисканецът, е прекарал там не петнайсет, а цели двайсет и две години и бил проповядвал и пред императора в Константинопол. Тогава епископът на Албореа, след като нямаше повече никакви доводи, се опита да съкрати разстоянието, което го отделяше от миноритите, като оповестяваше високо с думи, които не се осмелявам да цитирам, твърдото си намерение да оскубе брадата на епископа на Кафа, като поставяше под съмнение неговата мъжественост, и следвайки логиката на противоречието, искаше да го накаже, като използва брадата му за бич.
Другите минорити се втурнаха в защита на своя събрат, авиньонците сметнаха за нужно да подкрепят доминиканеца; последва (Господи, смили се над най-добрите измежду твоите чада!) разпра, която абатът и кардиналът напразно се опитаха да прекратят. В последвалата бъркотия миноритите и доминиканците си отправиха взаимно такива тежки обвинения, сякаш всеки от тях беше християнин, който се бори със сарацините. Единствените, които останаха по местата си, бяха, от едната страна Уилям, а от другата — Бернар Ги. Уилям изглеждаше натъжен, докато Бернар изглеждаше доволен, ако белег за подобно доволство можеше да се смята сдържаната усмивка, която разтягаше устните на инквизитора.
— Няма ли по-подходящи доводи — запитах аз моя учител, докато епископът на Албореа скубеше брадата на епископа на Кафа, — за да се докаже или отрече бедността на Христа?
— Добри ми Адсон — рече Уилям, — ти можеш да твърдиш и двете неща; но никога, изхождайки от Евангелието, не ще успееш да установиш дали и до каква степен Христос е смятал за своя собственост дрехата, която е носел и която после може да е хвърлял, след като се е похабявала. Ако искаш да знаеш, учението на Тома Аквински за собствеността е по-смело от нашето — на миноритите — учение. Ние заявяваме: не притежаваме нищо: всичко ни е дадено за ползване. А той твърдеше: смятайте се за притежатели, стига да разрешавате на някой, който няма нещо от това, което вие притежавате, да го ползва, и то по задължение, а не по милост. Но въпросът не е дали Христос е бил беден, а дали църквата трябва да бъде бедна. А да бъде бедна, не означава толкова да притежава или не някой дворец, а да притежава или да се откаже от правото да законодателства по земните работи.
— Значи затова — рекох аз — императорът държи толкова много на проповедите на миноритите за бедността.
— Така е. Миноритите подпомагат императора против папата. Но за Марсилий и за мен играта е двойна; бихме искали линията на империята да следва нашата линия и да служи на нашите разбирания за управлението на хората.
— Ще кажете ли това, когато вземете думата?
— Ако го кажа, ще изпълня моята мисия — да изразя становището на имперските теолози. Но кажа ли го, моята мисия ще пропадне, защото аз би трябвало да направя така, че да последва втора среща в Авиньон, а не мисля, че Йоан ще се съгласи да отида там и да приказвам тия неща.
— Тогава?
— Тогава значи, че съм в плен на двете противоречащи си сили, като магаре, което не знае от кой от двата чувала сено трябва да яде. Там е работата, че условията още не са назрели. Марсилий бленува за преустройство, което сега е невъзможно, а Лудвиг не е по-добър от своите предшественици, въпреки че сега-засега е единствената опора срещу такъв негодник като Йоан. Може би ще се наложи да говоря, стига тия да не се изпотрепят взаимно. За всеки случай, Адсон, ти пиши, та поне да остане някаква следа от това, което става днес.
— А Микеле?
— Боя се, че си губи времето. Кардиналът знае, че папата не търси посредничество, Бернар Ги знае, че ще трябва да направи така, че срещата да се провали; а Микеле знае, че ще отиде в Авиньон, каквото и да стане, защото не иска орденът да скъса отношенията си с папата. И ще рискува живота си.
Докато разговаряхме така — и аз не знам как можехме да се чуваме, — разпрата бе достигнала своя връх. По знак на Бернар Ги стрелците се намесиха, за да разтърват двете групи. Но подобно на обсаждащи и обсадени от двете страни на стените на крепост, те си отправяха взаимно възражения и обиди, които отбелязвам наслуки, без да мога да кажа кой ги изричаше; пък и трябва да знаете, че тези фрази не се произнасяха една след друга, както би станало по време на спор в моите краища, а по средиземноморския обичай: едни думи покриваха другите като вълни в разбунено море.
— В Евангелието е казано, че Христос е имал кесия?
— Я не говори за тази кесия, която вие изписвате дори и по разпятията! Какво ще кажеш за това, че когато нашият Господ е бил в Ерусалим, всяка вечер се е прибирал във Витания242?
— Добре де, ако Господ е искал да спи във Витания, кой си ти, че съдиш за неговото решение?
— Не, стар пръч такъв, Господ се е връщал във Витания, защото не е имал пари за странноприемница в Ерусалим!
— Ти си пръч, Бонаграций! А какво е ял Господ в Ерусалим?
— А ти би ли казал, че конят, който получава сено от стопанина си, за да живее, е собственик на сеното?
— Я го виж, седнал да сравнява Христа с кон…
— Не, ти оприличаваш Христа на прелат, занимаващ се със симония, от твоя двор, дето е като сметище!
— Така ли? Ами колко пъти сее налагало Светият престол да води процеси, за да защитава вашите имоти?
— Имотите на църквата, не нашите! Ние само ги използвахме!
— Използвахте ги, за да ги ядете, да си правите хубави църкви със златни статуи, лицемери недни, носители на зараза, варосани гробници, огнища на пороци!
Знаете много добре, че именно милосърдието, а не бедността е основният принцип на съвършения живот!
— Това го е казал онзи лакомия, вашият Тома!
— Внимавай какво говориш, глупако! Тоя, когото наричаш лакомия, е светец на Светата римска църква!
— Ами, хубав светец, канонизиран от Йоан, за да направи напук на францисканците! Вашият папа не може да канонизира светии, защото е еретик! Нещо повече, той е ересиарх!
— Това определение ни е отдавна известно! То се съдържа в декларацията на баварската марионетка от Заксенхаузен, подготвена от вашия Убертино!
— Внимавай какво говориш, свиня такава, син на блудницата Вавилон и на още много други пачаври! Знаеш много добре, че тогава Убертино не беше при императора, а в Авиньон на служба при кардинал Орсини, а папата се готвеше да го прати с мисия в Арагон!
— Знам, знам, че даваше обет за бедност на софрата на кардинала, както го дава и сега в най-богатия манастир на полуострова! Убертино, щом ти не си бил там, кой е подсказал на Лудвиг да използва твоите писания?
— Какво съм виновен, дето Лудвиг чете какво съм писал? Ех, да, той не може да чете твоите, защото си неграмотен!
