разглеждани и като отделни личности, основа за всяко религиозно съвършенство, напълно презиращи светските неща. В тази връзка съществуват два начина на притежание; единият от тях е граждански и светски, който имперските закони определят с думите bonis nostris238, защото наши са тези блага, които са поставени под защита и за които, ако ни бъдат отнети, имаме правото да претендираме. Ето защо едно е да защитаваме граждански и светски собствените блага от този, който иска да ни ги отнеме, като се обърнем към имперския съдия (а да се твърди, че Христос и апостолите са притежавали блага по този начин, е ерес, защото, както казва Матей в V глава, на тоя, дето поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха; същото казва и Лука в VI глава със словата, с които Христос отхвърля от себе си всяка собственост и господство и налага същото и на своите апостоли; нека видим и Матея, глава XIX, където Петър казва на Господа, че са оставили всичко и са го последвали); но, от друга страна, все пак могат да бъдат притежавани и светски неща от гледна точка на общото братско милосърдие; по този начин Христос и неговите ученици са притежавали блага съгласно естественото право, което от някои се нарича ius poli, тоест небесно право, като изхождат от природата, която, без да бъде устроена от човека, е в съзвучие със справедливото право; докато ius fori239 е власт, която зависи от спогодба между хората. Преди първата подялба на нещата, те по отношение на притежанието били такива, каквито са сега нещата, които не са включени между благата на никого и биват давани на който ги заема, и са били в известен смисъл общо притежание на всички люде; едва след прегрешението нашите прародители започнали да си поделят собствеността и оттогава започнали светските владения, както са известни днес. Но Христос и апостолите са притежавали нещата по първия начин; така са притежавали и дрехите, и хлябовете, и рибите и както казва Павел в първото си послание до Тимотея240, като имаме прехрана и облекло, нека бъдем доволни. Поради което Христос и неговите ученици не са притежавали тези неща като собственост, а за ползване и са били напълно бедни. Това вече било признато от папа Николай II в декреталията Exiit qui seminat.
Но ето, от противната страна се надигна Жан д’Ано и каза, че според него становището на Убертино е в противоречие с правото и с правилното тълкуване на писанията. Тъй като що се отнася до благата, които изчезват в употребата, като хляба и рибите, не може да се говори за обикновено право за употреба, нито пък може да се говори за фактическа употреба, а само за прекаляване; всичко, което вярващите притежавали общо в първата църква, както следва от втората и третата глава на Деяния, са го притежавали под формата на същия вид притежание, каквото са имали и преди покръстването; апостолите, след слизането на Светия Дух, са имали имоти в Юдея; обетът да се живее без собственост не се разпространява върху това, от което човек се нуждае, за да живее, и когато Петър заявява, че се бил отрекъл от всичко, това не означава, че се бил отказал от собствеността; Адам е имал и власт, и собственост върху нещата; слугата, който взема пари от своя господар, нито ги използва, нито злоупотребява с тях; думите от Exiit qui seminat, на които миноритите винаги се позовават и според които миноритите могат само да използват това, с което си служат, без да имат над него нито власт, нито собственост, трябва да се отнасят само до благата, които не се изчерпват с тяхната употреба, защото, ако декреталията Exiit qui seminat включваше и развалящите се блага, тя щеше да поддържа нещо, което е невъзможно; фактическото използване не може да се разграничи от юридическото притежание; всяко човешко право, въз основа на което се притежават материални блага, се съдържа в кралските закони; Христос, като смъртен човек, още от мига на своето зачатие е бил собственик на всички земни блага, а като Бог е получил от Отца всеобщо владение над всичко; той е бил собственик на дрехи, храна, пари от дарения на вярващите и ако е бил беден, е бил такъв не защото не е притежавал собственост, а защото не е получавал плодовете от нея, тъй като самото юридическо владеене, отделено от получаването на печалбите, не обогатява този, който има такова владение; пък и дори ако в декреталията са били казани различни неща, римският папа, що се отнася до вярата и моралните въпроси, може да отмени решенията на своите предшественици и да изкаже противно на тях мнение.
Но ето, че рипна брат Джироламо, епископът на Кафа; брадата му трепереше от ярост, макар да се опитваше словата му да звучат примирително. Започна с доводи, които ми се сториха твърде объркани:
— Онова, което ще искам да кажа на Светия отец, подчинявам още отсега на това, с което той ще ме поправи, тъй като наистина съм убеден, че Йоан е наместник на Христа, и поради това признание аз бях заловен от сарацините. Ще започна, цитирайки факт, отбелязан от голям учен, за спора, възникнал веднъж между монаси за това кой е бащата на Мелхиседек241. Тогава абатът Копес, запитан по този въпрос, се удари по главата и рече: горко ти, Копес, защото търсиш само онова, което Бог не ти нарежда да търсиш, и се отнасяш пренебрежително към нещата, които той ти нарежда да търсиш. Ето, както следва неопровержимо от моя пример, става от ясно по-ясно, че Христос, пресвета Богородица и апостолите не са притежавали нищо нито лично, нито общо; и много по-малко ясно ще е да признаем, че Иисус е бил човек и в същото време и Бог, затова ми се струва, че който отрича първия очевиден факт, след това би трябвало да отрече втория!
Изрече го с тържествен тон, а аз видях как Уилям вдигна очи към небето. Подозирам, че смяташе силогизма на Джироламо за доста нелогичен, и аз не мога да го упрекна; но още по-неубедителни ми се сториха гневните възражения на Джовани Далбена; той заяви, че който твърди нещо за бедността на Христа, твърди нещо, което се вижда (или не се вижда) с око, но неговата човечност и божественост се определят от вярата, поради което двете съждения не могат да бъдат равнозначни. Отговорът на Джироламо обаче бе по-остроумен от отговора на неговия противник.
— А, не, скъпи братко — рече той, — според мен вярно е тъкмо обратното, защото във всички Евангелия е казано, че Христос е бил човек и е пиел и ядял, а поради повече от очевидните си чудеса е бил и Господ; именно това се набива в окото!
— Но и магьосниците, и гадателите са вършели чудеса — рече важно Далбена.
— Да — възрази Джироламо, — но с магьоснически действия. Нима искаш да сравниш чудесата Христови с изкуството на магията?
— Присъстващите измърмориха с възмущение, че не желаят. — И накрая — продължи Джироламо, който вече предвкусваше победата си, — кардинал Поджето би искал да определи като еретична вярата в бедността на Христа, а върху това почиват правилата на орден като францисканския — такъв орден, че няма царство, където неговите чада да не са отишли да проповядват и да проливат кръвта си — от Мароко, та чак до Индия.
— Света душа на Педро Испански — измърмори Уилям, — ела ни на помощ.
— Скъпи братко — викна Далбена, като пристъпи крачка напред, — говори си за кръвта на твоите монаси, но не забравяй, че същата дан е била плащана и от монасите от други ордени…
— Моите почитания на господин кардинала — викна Джироламо, — но нито един доминиканец не е загивал сред неверниците, докато само по мое време деветима минорити станаха мъченици!
Тогава, целият поруменял, се надигна доминиканецът, епископ на Албореа:
— Щом е така, аз мога да докажа, че преди миноритите да отидат в Татария, папа Инокентий изпрати там трима доминиканци!
— Така ли! — захили се Джироламо. — Аз пък знам, че миноритите са в Татария от четиридесет години и имат четиридесет църкви в цялата страна, докато доминиканците — всичко на всичко петнайсетина монаси — имат само пет църкви по крайбрежието. С това въпросът е решен!
— Нищо подобно! — викна епископът на Албореа. — Защото тези минорити, дето раждат просяци така, както кучките раждат кученца, приписват всички заслуги на себе си, хвалят се с разни мъченици, а си имат хубави църкви, разкошни одеяния и купуват и продават като всички други духовници!
— Не, господине мой, не — възрази Джироламо, — самите те нито продават, нито купуват, а вършат това чрез прокураторите на апостолическия престол и прокураторите имат право на владение, докато миноритите само ползват.
— Наистина ли? — ухили се епископът на Албореа. — Я ми кажи, колко пъти си продавал без помощта на прокураторите? Аз знам за някои имоти, които…
— Ако съм постъпил така, съм сбъркал — побърза да го прекъсне Джироламо, — не приписвай на ордена нищо, което е било моя слабост!
— Но, почитаеми братя — намеси се Абон, — нашият проблем не е дали миноритите са бедни, а дали нашият Господ бог е бил беден.
