— Там, където са мъртвите монаси, змиите и тайнствените светлини ли? Не, драги ми Адсон. Мислех за това днес, и то не от любопитство, а защото се питах как ли е загинал Аделмо. Сега, както ти казах, съм склонен да приема едно по-логично обяснение и затова предпочитам да спазвам правилата, приети тук.
— Но защо искате да знаете?
— Защото науката не се изразява единствено в това да знаем какво трябва или можем да правим, но и да знаем онова, което би могло да бъде направено и което може би не бива да бъде правено. Именно поради това днес казах на стъкларя, че ученият трябва по някакъв начин да мълчи за тайните, които открива, та други да не ги използват за лоши цели; но те трябва да бъдат разкрити, а тази библиотека ми се струва място, където тайните биват прикривани.
След тия думи той тръгна към изхода, защото службата бе завършила. И двамата бяхме много уморени и се прибрахме в килията. Свих се в нишата, която Уилям нарече на шега моята „килийка“, и заспах веднага.
ДЕН ВТОРИ
Ден втори
УТРЕНЯ
Няма животно, по-коварно от петела, символ понякога на демона, а понякога и на възкръсналия Христос. Нашият орден познава мнозина коварни люде, които не пееха при изгрев-слънце. А от друга страна, особено в зимните дни, утринната служба се провежда, когато все още цари дълбок мрак, а природата спи; така че монахът трябва да става по тъмно и да се моли продължително на тъмно, като очаква деня и разсейва мрака с пламъка на предаността. Затова много мъдро е възприет обичаят да има бдящи, които да не си лягат по времето, когато си лягат техните събратя, а цяла нощ да четат равномерно необходимото число псалми, за да могат да отмерят точно изминалото време, та като изтекат часовете, отредени за сън за другите, да ги събудят.
Затова тази нощ бяхме събудени от монасите, които минаваха из спалните помещения и дома на послушниците, дрънкайки със звънец, докато един от тях се отбиваше от килия в килия и викаше „Да благословим Бога“, а всеки отвръщаше „Хвала Богу“.
Уилям и аз спазихме обичая на бенедиктинците; за по-малко от половин час се приготвихме за настъпващия ден и слязохме в хора; тук монасите, проснали се на пода, изричаха първите петнайсет псалма, докато влязоха послушниците, водени от техния наставник. След това всеки седна на мястото си и хорът поде „Domine labia mea aperitas et os meum annuntiabit laudem tuam“80. Този призив литна към сводовете на църквата като вопъл на дете. На амвона се изкачиха двамина монаси и запяха деветдесет и четвъртия псалм „Venite exultemus“81; последваха другите предписани псалми. Бях обзет от пламъка на една обновена вяра.
Монасите седяха на троновете си — шестдесет фигури, които расото и качулката правеха да си приличат като две капки вода, шестдесет сенки, едва осветени от пламъка, горящ на големия триножник, шестдесет гласа, отдаващи възхвала на Всевишния. Слушайки това вълнуващо съзвучие, предвестник на насладата в рая, аз се запитах дали наистина този манастир е средище на скрити тайни, на непристойни опити да бъдат разкрити, на зловещи заплахи. Защото сега ми приличаше на приют на светци, на средище на добродетелност, мощехранителница на знанието, ковчег на разума, кула на мъдростта, кошара на кротостта, бастион на могъществото, кадило, ухаещо на светост.
След шест псалма започна четенето от Светото писание. Някои монаси клюмаха от умора, та един от бдящите през нощта обикаляше с малък светилник, за да събужда тия, дето бяха заспали. Този, който биваше заварен, унесен в дрямка, за наказание поемаше светилника и продължаваше да обикаля. Изпяха още шест псалма. После абатът изрече своята благословия, монахът, натоварен с тази служба, каза молитвите, всички се обърнаха към олтара и се поклониха с минутно мълчание — действие, чиято наслада не може да бъде изпитвана от човек, неизпитвал мистичен плам и дълбок вътрешен покой. После всички си наложиха качулките, седнаха и подхванаха тържествено „Te Deum“82. И аз възхвалих Бога, защото ме бе освободил от моите съмнения, бе ме освободил от онова неприятно усещане, породило се у мен след първия ден от престоя ми в манастира. Ние сме крехки твари, рекох си аз, сред тези учени и предани монаси нечестивият разпалва дребни завиеш, подмолни вражди, но това е дим, който се разсейва от буйния повей на вярата, щом всички се съберат в името на отца и Христос отново слезе сред тях.
В интервала между утреня и изобразителни монахът не се прибира в килията си, ако и да е все още посред нощ. Послушниците тръгнаха след своя наставник към заседателната зала, за да изучават псалмите, неколцина монаси останаха в църквата да подредят украсата за богослужението, но повечето почнаха да се разхождат мълчаливо, отдадени на размисъл, във вътрешния двор; така направих и аз с Уилям. Ратаите все още спяха и продължаваха да спят, когато — небето още не бе почнало да просветлява — се върнахме в хора за изобразителни.
Отново започнаха да пеят псалми; един от тях — от тия, дето се пеят в понеделник — събуди у мен предишните ми страхове: „Вината е стигнала дълбоко в сърцето на грешника — в очите му не личи страх от Бога-той го мами — така, че езикът му става омразен.“ Обстоятелството, че правилото предвижда подобно ужасно предупреждение именно за този ден, ми се стори лоша поличба. А обичайното четене на Апокалипсиса — последвало хвалебствените псалми, не успя да укроти тревожните ми пориви; и отново си спомних фигурите от портала, които предния ден ме бяха поразили и развълнували толкова много. Но след респонзориума83, химна и стиха тъкмо когато започваше четенето на Евангелието, през прозорците на хора, точно над олтара, зърнах бледа светлина, от която разноцветните стъкла, доскоро погълнати от мрака, започнаха да блестят в пъстрата си украса. Още не се зазоряваше — това щеше да стане по време на първия час, когато щяхме да пеем „Deus que est sanctorum splendor mirabilis“84 и „Iam lucis orto sidere“85. Това беше първият плах белег на зимната зора, но бе достатъчен, а лекият полумрак, който сега изместваше нощната тъма, също бе достатъчен, за да отърси от тревоги сърцето ми.
Пеехме словата от Светата книга и докато споменавахме Словото, дошло да просветли хората, стори ми се, че дневното светило нахлува в храма с целия си блясък. Стори ми се, че все още липсващата светлина се излъчва от словата на химна — мистична лилия, разтваряща се с ухание сред преплетените сводове. „Благодаря ти, Боже, за този миг на неизразимо ликуване“ — изрекох мълчаливо аз и запитах сърцето си: „А ти, глупчо, от какво се боиш?“
Изведнъж откъм северната врата долетя глъчка. Как е възможно — рекох си — ратаите, готвейки се за работа, да си позволяват да нарушават светото богослужение. В този момент влязоха трима свинари — по лицата им бе изписан ужас, — доближиха се до абата и му прошепнаха нещо. Абатът най-напред ги успокои с жест, сякаш не искаше да прекъсне службата; но влязоха и други ратаи, завикаха по-силно:
— Там има човек, той е мъртъв! — викна някой, а други добавиха: — Монах е, не видя ли обувките?
Молещите се млъкнаха, абатът се втурна към изхода, като даде знак на ключаря да го последва. Уилям тръгна след тях, монасите също се надигнаха от троновете и се спуснаха навън.
Небето просветляваше, а платото блестеше от падналия сняг. Зад хора, пред кочините, още предния ден бяха поставили големия съд с кръвта от свинете; сега от него стърчеше някакъв странен, почти кръстат предмет — сякаш бяха побити два кола, които трябваше да бъдат покрити с парцали, та да плашат птиците.
А всъщност бяха два човешки крака — краката на човек, забучен с главата надолу в делвата с кръвта.
Абатът заповяда да измъкнат трупа от тази гадост (защото, уви, жив човек никога не би могъл да се задържи в подобно положение). Свинарите пристъпиха плахо до делвата и измъкнаха прогизналия от кръв
