труп, като и те се изпомазаха. Както ми бяха обяснили вчера, кръвта още не се беше съсирила, защото бе разбъркана добре веднага след като бе изсипана в делвата и бе оставена на студа; но кръвта, която бе полепнала по трупа, започваше да се втвърдява, тя бе просмукала дрехите, а лицето бе просто неузнаваемо. Доближи се ратай — носеше кофа вода и я изля върху главата на нещастния мъртвец. Друг се наведе и избърса с парче плат лицето. Пред нас се появи бялото лице на Венанций от Салвемек, познавачът на гръцките въпроси, с когото бяхме разисквали предния следобед пред ръкописите на Аделмо.
— Аделмо може и да се е самоубил — рече Уилям, вперил поглед в мъртвеца, — но този не; пък и не можем да допуснем, че се е покачил до ръба на делвата и е паднал вътре погрешка.
Абатът се доближи.
— Брате Уилям, както виждате, в манастира става нещо, нещо, което налага да впрегнете ума си. Заклинам ви — действайте бързо!
— Беше ли в хора по време на службата? — запита Уилям, сочейки трупа.
— Не — отвърна абатът. — Забелязах, че мястото му бе свободно.
— Отсъстваше ли някой друг?
— Мисля, че не. Не забелязах.
Преди да зададе следващия си въпрос, Уилям се поколеба и го зададе шепнешком, за да не чуят другите:
— Беренгарий беше ли на мястото си?
Абатът го погледна с безпокойство, сякаш искаше да подчертае изненадата си от това, че моят учител изпитва същото подозрение, което по обясними причини бе минало и на него през ума. После отвърна припряно:
— Беше. Той седи на първата редица, почти вдясно от мен.
— Разбира се — рече Уилям, — всичко това не означава нищо. Не вярвам някой да е влязъл в хора, минавайки зад абсидата; следователно трупът може да е бил тук отдавна, поне веднага след като всички си легнаха.
— Така е. Ратаите стават призори, затова са го намерили едва сега. Уилям се наведе над трупа, сякаш бе свикнал да се оправя с мъртъвци. Натопи във водата парчето плат, хвърлено до кофата, и изчисти отново лицето на Венанций. Изплашени, другите монаси се скупчиха наоколо в кръг, развикаха се, та абатът им кресна да млъкнат. Северин, чието задължение бе да се грижи за мъртъвците в манастира, се промуши сред монасите и се наведе редом с моя учител. Аз, за да чуя какво говорят и за да помогна на Уилям, който се нуждаеше от чисто парче плат, натопено във водата, се доближих до тях, като надвих страха и погнусата.
— Виждал ли си удавник? — запита Уилям.
— Много често — отвърна Северин. — И ако съм отгатнал въпроса ти, ще ти кажа, че те не изглеждат така; лицата им са подпухнали.
— Значи е бил вече мъртъв, когато са го хвърлили в делвата.
— Защо е трябвало да постъпят така?
— А защо е трябвало да бъде убит? Имаме си работа с извратен ум. Сега трябва да видим дали по тялото има рани или контузии. Предлагам да бъде отнесен в банята, да бъде съблечен и измит и след това да го огледаме. Идвам веднага.
Докато Северин с разрешението на абата каза на свинарите да пренесат трупа, моят учител помоли абата да нареди монасите да се върнат в хора по същия път, по който бяха дошли; пожела ратаите да се приберат по същия начин, та мястото да остане празно. Абатът не го попита защо иска това и задоволи желанието му. Останахме сами край делвата; като вадеха трупа, от нея се бе изляла кръв, снегът наоколо бе почервенял, а на места бе стопен от излятата вода; там, където бяха доложили трупа, зееше голямо черно петно.
— Ама че бъркотия — рече Уилям, като посочи следите, оставени от монасите и ратаите. — Снегът, драги ми Адсон, е чудесен пергамент, по който човешките тела оставят лесни за разчитане следи. Но това е зле изтрит стар ръкопис, върху който е положен нов текст, та може да не разчетем нищо интересно. Оттук до църквата са следите от втурналите се монаси, а от свинарниците и оборите се стекоха сума ти ратаи. Единственото непокътнато място е между свинарниците и Зданието. Я да го огледаме, може да открием нещо интересно.
— Какво се надявате да откриете? — запитах аз.
— Ако не се е хвърлил сам в делвата, някой трябва да го е донесъл дотук, вече труп. А който пренася чужд труп, оставя дълбоки следи в снега. Затова огледай наоколо; да видим дали ще откриеш следи, различни от следите на тия кресливи монаси, дето ни развалиха пергаментовия лист.
Така и направихме. Ще кажа веднага, че именно аз — нека Бог ме опази от суета — открих нещо между делвата и Зданието. Бяха следи от човешки крака, доста дълбоки, и то на място, където все още никой не бе стъпвал; както забеляза веднага моят учител, бяха по-плитки от тия, оставени от монасите и ратаите; това означаваше, че върху тях бе навалял сняг, значи бяха оставени отдавна, й друго, което ни се стори твърде интересно — между тези следи личеше още една, почти непрекъсната следа, сякаш този, който бе оставил следите, бе влачил нещо. С една дума — следата водеше от делвата към вратата на трапезарията, намираща се на тая страна на Зданието, между южната и източната кула.
— Трапезарията, скриптория, библиотеката — рече Уилям. — Отново библиотеката. Венанций е умрял в Зданието, най-вероятно в библиотеката.
— Защо точно в библиотеката?
— Опитвам се да се поставя на мястото на убиеца. Ако Венанций е умрял или е бил убит в трапезарията или в кухнята, или в скриптория, защо да не го оставят там? Но ако е умрял в библиотеката, се е наложило да бъде пренесен другаде, било защото в библиотеката никога нямаше да открият трупа (а може би убиецът е искал да го открият), било защото убиецът вероятно не желае да насочи нашето внимание към библиотеката.
— А защо пък убиецът да е искал да открият трупа?
— Не знам, това са само предположения. Кой твърди, че убиецът е убил Венанций, понеже го е ненавиждал? Може да го е убил така, както би могъл да убие и друг, за да остави някакъв знак, означаващ нещо друго.
— Omnis mundi creatura, quasi liber et scriptura… — промърморих аз. — Но за какъв ли знак става дума?
— Точно това не знам. Не бива да забравяме, че има знаци, които са привидно такива, а всъщност са лишени от всякакъв смисъл, все едно да кажеш ала-бала или бъра-бъра…
— Жестоко е — рекох — да убиеш човек само за едно ала-бала.
— Жестоко е — възрази Уилям — и да убиеш човек, за да кажеш „Credo in unum Deum…“86.
В този миг пристигна Северин. Съобщи, че трупът бил измит и го огледали най-старателно. Не открили нито рани, нито следи от удар по главата. Умрял — ама от какво, не могли да разберат.
— По Божие наказание, така ли? — запита Уилям.
— Може би — отвърна Северин.
— Ама ако е бил отровен?
Северин се поколеба.
— Възможно е.
— Държиш ли отрови в твоята лаборатория? — запита Уилям, докато крачехме към болницата.
— Имам. Но зависи какво разбираш под отрова Има вещества, които в малки дози имат целебно действие, а в големи дози причиняват смърт. Като всеки опитен билкар, имам такива вещества, но ги използвам много внимателно. Ето на, в фадината отглеждам валериан. Няколко капки валериан в настойка от други билки премахват сърцебиенето. А прекомерно голяма доза причинява унес и смърт.
— Не забеляза ли по трупа следи от някаква особена отрова?
— Никакви, но много отрови не оставят следи.
Влязохме в болницата. Монасите бяха измили трупа на Венанций, след което го бяха пренесли тук — бяха го положили на голямата маса в лабораторията на Северин; тук беше пълно с аламбици и разни стъклени и глинени съдове, та си рекох (за това знаех от разказите на други), че съм попаднал в
