да бъдат сглобени отново така, както са лежали в гробовете. В някои ниши имаше само дребни кости, в други само черепи — наредени почти на пирамиди, та да не падат един връз друг; зрелище, всяващо истински ужас, особено с тия светлини и сенки, дето се редуваха, като минавахме със запаления светилник. В една ниша зърнах само ръце, много ръце, сплетени завинаги една в друга — истинско валмо от мъртви кости. И когато за миг усетих, че в това средище на мъртъвци има някаква живинка, когато нещо изцвърча и се шмугна в мрака, не можах да се сдържа и извиках.
— Мишки са — успокои ме Уилям.
— Какво търсят тук мишки?
— И те минават оттук, също като нас, тъй като костницата води към Зданието, значи и към кухнята. И към книгите в библиотеката. Сега ще разбереш защо лицето на Малахий изглежда толкова строго. Службата му го задължава да минава оттук два пъти на ден — сутрин и вечер. Той наистина няма за какво да се смее.
— Но защо в Евангелието никъде не се споменава, че Христос се е смял? — запитах аз ей така, без повод. — Вярно ли е това, дето твърди Хорхе?
— Безброй хора са се питали дали Христос се е смял. Мен тази работа не ме интересува кой знае колко. Мисля, че изобщо не се е смял, защото — бидейки всезнаещ, както се полага на сина Божи — той е знаел какво ще сторим ние, християните. Но ето че стигнахме.
И наистина, слава Богу, коридорът свърши, следваха отново стъпала; като ги изкачихме, трябваше само да бутнем една врата от масивно дърво, обкована с желязо, и се озовахме зад комина в кухнята, точно под виещата се стълба, която водеше към скриптория. Докато се изкачвахме, стори ни се, че горе нещо изшумоля.
Помълчахме, после аз казах:
— Не може да бъде. Никой не е влизал преди нас…
— Ако това е единственото място, откъдето може да се стигне до Зданието. В миналото е било крепост, сигурно има много повече тайни входове. Ще се изкачваме тихо. Но нямаме кой знае какъв избор. Ако изгасим светилника, няма да знаем къде отиваме, ако го оставим да свети, ще предупредим този, който е горе. Единствената ни надежда е, ако наистина има някой, той да се бои повече от нас.
Стигнахме в скриптория, като се изкачихме през северната кула. Масата на Венанций се намираше точно на отсрещната страна. Залата беше твърде просторна, затова, докато вървяхме, можехме да осветяваме само по няколко разкрача от стената. Надявахме се, че в двора няма никой, който да забележи през прозорците, че тук свети. На масата всичко изглеждаше наред, но Уилям се наведе веднага да огледа листовете в долния шкаф и възкликна недоволен.
— Липсва ли нещо? — попитах аз.
— Днес тук видях две книги, едната беше на гръцки. Именно тя липсва. Някой трябва да я е взел, и то бързайки, защото един пергамент е паднал на пода.
— Нали надзираваха масата…
— Да. Може би някой е ровил преди малко. Може би още е тук, — Той се обърна към мрака и гласът му проехтя сред колоните: — Ако си тук, пази се! — Това ми се стори уместно; както каза Уилям, винаги е по- добре, ако този, от когото се боим, се бои повече от нас.
Уилям постави на масата листа, който беше намерил на пода, и се наведе над него. Каза ми да му светна. Доближих светилника и видях, че половината от листа бе празна, а другата бе изписана с дребни букви, чийто произход успях да разгадая с мъка.
— Гръцки ли е? — попитах аз.
— Да, но не мога да разчета добре. — Извади от расото очилата си и ги сложи на носа си, после се наведе още към листа. — Да, гръцки е, изписано е съвсем ситно, и то твърде хаотично. И с очилата ми е трудно, нужна ми е още светлина. Доближи се…
Той вдигна листа към очите си, а аз направих глупост — вместо да мина зад него и да вдигна светилника над главата му, застанах точно пред него. Той ми каза да се отдръпна, но докато се измествах, пламъкът облиза гърба на листа. Уилям ме отблъсна, рече, че май искам да изгоря ръкописа, и изведнъж възкликна. Видях съвсем ясно как върху горната част на листа се появиха някакви неясни кафявожълти знаци. Уилям ме накара да му подам светилника и почна да го движи зад листа, като гледаше пламъкът да е близо до пергамента, но така, че да го нагрява, без да го облизва. Постепенно, сякаш някаква невидима ръка изписваше „Мане, Текел, Фарес“128 — следвайки движението на светилника, който Уилям държеше в ръка, докато димът от върха на пламъка почерняше задната част, — по бялото лице на листа започваха да се появяват знаци, които не приличаха на буквите на никоя азбука, а напомняха заклинателните знаци на магьосниците.
— Фантастично! — възкликна Уилям. — Става все по-интересно!
— Той се огледа и продължи: — По-добре ще бъде да не позволяваме нашето откритие да стане достояние на тайнствения посетител, ако все още е тук… — Сне очилата и ги постави на масата, нави грижливо пергамента и го скри в расото си. Бях все още смаян от тия, малко е да се каже, чудодейни събития и тъкмо се канех да поискам да ми разясни някои неща, стресна ни внезапен рязък шум. Идеше откъм подножието на източната стълба, дето водеше към библиотеката.
— Нашият човек е там, дръж го! — викна Уилям и ние хукнахме нататък; Уилям се затича по-бързо, а аз по-бавно, защото държах светилника. Чух шум като от човек, който се спъва и пада, затичах се и видях Уилям до стълбата — оглеждаше някаква дебела книга с корици, скрепени с металически розетки. В същия миг чухме друг шум — идеше оттам, откъдето бяхме дошли. — Ама че съм глупак!
— възкликна Уилям. — Към масата на Венанций, бързо!
Разбрах, че този, който се криеше в мрака зад нас, бе хвърлил книгата, за да отвлече вниманието ни.
Уилям отново се оказа по-бърз от мен и стигна пръв до масата. Докато тичах след него, зърнах сред колоните сянката на бягащ човек, който хукна по стълбата на западната кула.
Обзет от войнствен плам, подадох светилника на Уилям и хукнах слепешката към стълбата, по която се бе спуснал беглецът. Имах чувството, че съм воин на Христа, борещ се с всички пълчища на пъкъла, и изгарях от желанието да заловя непознатия и да го предам на моя учител. Почти се претърколих по виещата се стълба, като се спънах в полите на расото си (това бе единственият миг в живота ми — кълна се, — когато изпитах съжаление, че съм постъпил в монашески орден!), но веднага се утеших с проблесналата в ума ми мисъл, че и моят противник сигурно се сблъсква със същите трудности. При това, ако беше успял да вземе книгата, ръцете му не бяха свободни. Почти се търкулнах в кухнята зад пещта за хляба и в слабата светлина, която звездната нощ хвърляше в просторното помещение, зърнах сянката, която преследвах — тя тъкмо се вмъкваше през вратата на трапезарията и я хлопна след себе си. Втурнах се към вратата, загубих няколко секунди, докато я отворя, влязох, огледах се — нямаше никой. Външната врата беше все още залостена. Огледах се — мрак и тишина. Зърнах някаква светлина откъм кухнята и се долепих до стената. На прага между двете помещения се появи фигура на човек, осветена от светилник. Извиках. Беше Уилям.
— Няма никой, нали? Така си и мислех. Тоя човек не е излязъл през вратата. Не се ли спусна към костницата?
— Не, излезе оттук, но накъде — не знам.
— Нали ти казах, сигурно има и други проходи, няма смисъл да ги търсим. Нашият човек сигурно вече се измъква, и то далеч от нас. И е взел и очилата ми.
— Очилата ли?
— Точно така. Нашият приятел не можа да вземе листа, но проявявайки забележително хладнокръвие, минавайки, е взел от масата очилата ми.
— Защо?
— Защото не е глупав. Той ме чу да говоря за тези бележки, разбрал е колко са важни, рекъл си е, че без очилата не ще успея да ги разчета, при това е уверен, че няма да ги покажа никому. И наистина сега съм в такова положение, че е все едно дали тия бележки са у мен, или не.
— Но откъде е разбрал за очилата ви?
— Ех, нали вчера говорихме за тях със стъкларя; освен това тази сутрин, когато бяхме в скриптория, си ги сложих, за да се ровя из книжата на Венанций. Значи мнозина знаят колко са ценни тия лещи. Аз бих могъл да разчета един обикновен ръкопис, но не и този — и в същия миг разви тайнствения пергамент, —
