Изкачихме се отново в скриптория — този път по източната стълба, която водеше и към забранения етаж, — като държахме светилника високо пред нас. Мислех си за това, което Алинардо ни бе разказал за лабиринта, и очаквах какви ли не страхотии.
А когато се изкачихме там, където не трябваше да влизаме, аз се изненадах, че се озовахме в зала със седем стени; тя не беше кой знае колко просторна, нямаше прозорци, но и тук, както на целия етаж, въздухът беше застоял, миришеше на мухъл. Нямаше нищо ужасяващо.
Както вече казах, залата имаше седем стени; но само на четири от тях имаше врати; бяха доста широки, всяка една от тях бе опасана от колонки, вградени в стената, завършващи с полукръгъл свод. Край стените се издигаха огромни шкафове, пълни с добре подредени книга. На всеки шкаф имаше художествено изработен номер; такива номера имаше и на всеки рафт; явно бяха същите номера, които бяхме видели в каталога. Насред залата имаше маса, и тя отрупана с книга. Всички томове бяха покрити с тънък слой прах; това показваше, че книгите се почистваха доста редовно. Чист беше и подът. Над свода на една от вратите на стената беше изписан с едри букви надпис, който гласеше: „Apocalypsis lesu Christi“.131 Не изглеждаше избледнял, въпреки че буквите бяха старинни. По-късно забелязахме, че и в другите стаи тези надписи бяха издълбани доста дълбоко в каменните стени, като кухините бяха запълнени с боя така, както правят, когато изписват фрески в църквите.
Минахме под един от сводовете. Озовахме се в друга стая; тя беше с прозорец, на който вместо стъкла бяха вградени алабастрови плочи, имаше и две стени без прозорци и един вход, подобен на тоя, през който току-що минахме; входът въвеждаше в друга стая, с две стени без прозорци, с една стена с прозорец, а на другата стена точно срещу нас имаше вход. И в двете стаи се четяха надписи, подобни по форма на първия, но с други думи. Надписът на първата стая гласеше „Super thronos viginti quatuor“132, а на втората „Nomel illi mors“133. Що се отнася до останалото, макар двете стаи да бяха по-малки от залата, през която влязохме в библиотеката (залата беше седмоъгълна, а двете стаи — четириъгълни), подредбата беше еднаква: шкафове с книги, а по средата — маса.
Влязохме в третата стая. В нея нямаше книги, нямаше и надпис. Под прозореца имаше каменен олтар. Имаше три врати — една, през която влязохме, друга, водеща към седмоъгълната стая, която бяхме посетили, и трета, през която проникнахме в друга стая, която не се различаваше по нищо от другите освен по надписа, който гласеше: „Obscuratus est sol et aer“134. Оттук минахме в още една стая, чийто надпис гласеше: „Fasta est grando et ignis“135; тя нямаше други врати, тоест стигнеше ли тук, човек не можеше да продължи нататък и трябваше да се върне обратно.
— Я да видим — рече Уилям. — Това са пет четириъгълни или леко трапецовидни стаи, всяка с по един прозорец; те заграждат седмоъгълното помещение, което няма прозорци и където свършва стълбата. Не е трудно. Намираме се в източната кула, а всяка кула от външната страна има пет прозореца и пет стени. Сметката излиза. Празната стая е стаята, която е обърната на изток, в същата посока на хора на църквата; призори слънчевата светлина осветява олтара, според мен така трябва и да бъде. Единственото хитро измислено нещо са алабастровите плочи. През деня те пропускат равномерна светлина, а нощем не пропускат дори лунните лъчи. Лабиринтът не е чак толкова сложен. А сега да видим накъде водят другите две врати в седмоъгълната стая. Мисля, че няма да ни е трудно да се ориентираме.
Но моят учител грешеше — строителите на библиотеката се оказаха много по-находчиви, отколкото предполагахме. Не мога да обясня какво точно стана, но щом излязохме от кулата, редът, в който следваха стаите, стана по-объркан. Някои имаха по две, други — по три врати. Всички бяха с по един прозорец, включително и тези, в които влизахме от стая с прозорец, като мислехме, че отиваме към вътрешната част на Зданието. Във всички стаи шкафовете и масите бяха еднакви, добре подредените книги също изглеждаха еднакви, та не може да се каже, че поне те ни помагаха да разберем от пръв поглед къде се намираме. Опитахме се да се ориентираме по надписите. Веднъж прекосихме една стая, над която бе написано „In diebus illis“136, и след няколко обиколки ни се стори, че сме се върнали отново там. Но си спомнихме, че вратата, която беше срещу прозореца, водеше в стая, където бяха изписани думите „Primogenitus mortuorum“137, а сега се натъкнахме на друга, където видяхме пак надписа „Apocalypsis lesu Christi“, а не беше седмоъгълната зала, откъдето тръгнахме. Това ни убеди, че понякога едни и същи надписи се повтаряха в различни стаи. Натъкнахме се на две съседни стаи и над двете пишеше „Apocalypsis“, а веднага след тях на друга, където пишеше „Cecidit de coelo stella magna“138.
Ясно беше откъде са взети изреченията за надписите — това бяха отделни фрази от Апокалипсиса на Йоан, — но не беше ясно защо бяха изписани по стените, нито пък каква логична нишка ги свързва. Объркахме се още повече, като забелязахме, че някои надписи — макар и не много — бяха изписани с червена вместо с черна боя.
По едно време излязохме в седмоъгълната зала, откъдето потеглихме (познахме я лесно, защото там се намираше отворът на стълбата), и тръгнахме отново — движехме се все надясно, като гледахме да вървим направо от стая в стая. Прекосихме три стаи и пред нас се изпречи стена без врата. Единственият проход водеше в друга стая, която имаше само една врата; минахме през тази врата, прекосихме четири стаи и пред нас отново се изпречи стена. Върнахме се в предната стая, която имаше два изхода, минахме през този, през който не бяхме минавали, прекосихме още една стая и отново излязохме в седмоъгълната зала.
— Как се наричаше последната стая, от която се върнахме назад? — попита Уилям.
Понапрегнах се и отвърнах:
— „Equus albus“139.
— Добре, хайде да я намерим отново. — Оказа се много лесно. Оттук, ако не искахме да се върнем назад, трябваше да минем в стаята с надпис „Gratia vobis et рах“140, после ни се стори, че вдясно сме открили друга врата, през която нямаше да се върнем обратно. Всъщност се натъкнахме отново на „In diebus illis“ и на „Primogenitus mortuorum“ (но дали бяха същите, които бяхме посетили преди малко?), ала най-сетне стигнахме в друга стая, която май не бяхме посетили: „Tertia pars terrae combusta est“141. Но сега вече не можехме да разберем къде се намираме по отношение на източната кула.
Протегнах ръката, която държеше светилника, и тръгнах из следващите стаи. Пред мен се изпречи исполин с ужасяващи размери, тялото му се полюшкваше като на призрак и се запъти към мен.
— Дявол! — викнах аз и за малко не изпуснах светилника, защото се обърнах и се втурнах в обятията на Уилям. Той пое светилника, отмести ме и тръгна с решителност, която ме удиви. Но и той трябва да бе видял нещо, защото изведнъж се спря. После се наведе напред, вдигна светилника и прихна да се смее.
— Ама че хитра работа! Огледало!
— Огледало ли?
— Да, мой храбри боецо. Преди малко ти се втурна толкова смело срещу един истински враг в скриптория, а сега се изплаши от собствения си образ. Та това е огледало, което увеличава и изкривява твоя образ.
Хвана ме за ръка и ме поведе към стената срещу входа в стаята. Сега, когато светилникът бе по-близо, видях една вълнообразна стъклена плоча, по която плаваха гротескно изкривените ни отражения, като изменяха своите очертания и размери според това дали се доближавахме, или се отдалечавахме.
— Ще трябва да прочетеш някой и друг трактат по оптика — рече развеселеният Уилям. — Така са постъпили и основателите на библиотеката. Най-добрите трактати са писани от арабите. Алхазен е написал трактата „De aspectibus“142, в който с точни геометрични изчисления говори за възможностите на огледалата. Някои от тях според начина, по който е нагъната тяхната повърхност, могат да увеличават и най-дребните неща (нали същото могат и моите лещи), други обръщат наопаки отразените образи или ги правят да изглеждат наклонени, или пък показват два предмета вместо един, или четири вместо два. А други подобно на това огледало превръщат джуджето в исполин или исполина в джудже.
— Боже Господи! — възкликнах аз. — Това ли са виденията, които някои твърдят, че са имали в библиотеката?
