Ето какво ми разказа той, докато се хранехме, а аз се питах какво измисляше и какво премълчаваше.
Оглеждах го с любопитство, но не заради необичайните му преживявания, а защото си мислех, че всичко, което бе преживял, е чудесен синтез на толкова много събития и движения в тогавашна Италия, които я правеха и интересна, и неразгадаема.
Какво излезе на преден план от тези приказки? Образът на човек с бурен живот, способен да убие себеподобния си, без да си дава сметка за извършеното от него престъпление. И въпреки че по онова време всяко нарушение на Божия закон ми се струваше равнозначно на всяко друго нарушение, започнах да проумявам някои от явленията, за които ми разказваха; разбирах, че клането, което беше в състояние да извърши почти изпаднала в екстаз тълпа, която бърка законите на нечестивия със законите на Господа, е едно, а личното престъпление, извършено хладнокръвно, безмълвно и с хитрост — друго. И не мислех, че Салваторе е могъл да се опетни с подобно престъпление.
От друга страна, исках да си изясня някои от нещата, за които намекна абатът, преследваше ме мисълта за брат Долчино, за когото не знаех почти нищо. А ми се струваше, че призракът му витаеше над много от разговорите, на които бях свидетел през предните два дни.
Затова го запитах внезапно:
— Срещал ли си по време на твоите странствания брат Долчино?
Реакцията на Салваторе бе необичайна. Облещи очи — ако изобщо за него можеше да се каже подобно нещо, нали очите му бяха винаги опулени, — прекръсти се няколко пъти, измърмори някакви неясни думи на език, който изобщо не можах да разбера. Но ми се стори, че отричаше. До този момент ме гледаше със симпатия, бих казал приятелски. Но сега ме изгледа почти с ненавист. После измисли някакъв повод и излезе.
Не можех повече да се владея. Кой беше този монах, че внушаваше такъв ужас у всекиго, който чуваше името му? Реших, че нямаше да изтрая много, без да задоволя любопитството си. Изведнъж ми мина през ума: Убертино! Той бе споменал това име още първата вечер, когато го срещнахме, той знаеше всичко за светлите и тъмните дела на монасите, за просещите монаси и разни други сбирщини през последните години. Къде ли можех да го намеря по това време? Сигурно беше в църквата, отдаден на молитва. Нататък се и запътих, тъй като в момента нямах друга работа.
Но не го намерих, нещо повече, намерих го чак вечерта. И така любопитството ми остана незадоволено, а в това време станаха други събития, за които се налага да разказвам.
Ден трети
ДЕВЕТИ ЧАС
Заварих Уилям в ковачницата; работеше заедно с Никола и вниманието на двамата беше погълнато от техните занимания. Бяха наредили на тезгяха голям брой малки стъкла, вероятно приготвени, за да бъдат сглобени за голям прозорец, и с разни сечива им бяха придали желаната дебелина. Уилям ги изпробваше, като ги поставяше пред очите си. А Никола упътваше ковачите как да направят рамките, в които след това трябваше да се поставят най-подходящите стъкла.
Уилям мърмореше; беше ядосан, защото засега лещите, които най подхождаха за очите му, имаха изумруден цвят, и разправяше, че не желаел, гледайки през тях, пергаментите да му се виждат като ливади. Никола отиде да надзирава ковачите. Докато Уилям се занимаваше със своите стъкълца, аз му разказах за разговора си със Салваторе.
— Този човек е имал какви ли не преживелици — рече той. — Може би наистина е бил с хората на Долчино. Този манастир е същински микрокосмос; а когато пристигнат пратениците на Йоан XXII и Микеле Чезена, ще бъдем в пълен състав.
— Учителю — казах аз, — вече нищо не разбирам.
— Какво по-точно, Адсон?
— Най-напред за различията между еретическите движения. Но за това ще ви питам по-късно. Сега ме занимава самата същност на различието. Останах с впечатлението, че когато разговаряхте с Убертино, вие се опитвахте да му докажете, че всички, и светиите, и еретиците, са еднакви. А когато разговаряхте с абата, вие се стремяхте да му обясните различията между еретическите движения и между еретиците и ортодоксалните. Или с една дума, вие укорявахте Убертино, загдето смята за различни тези, които в края на краищата са еднакви, а абата — загдето смята за еднакви тези, които всъщност са различни.
Уилям остави за миг лещите на тезгяха.
— Драги ми Адсон — рече той, — нека се опитаме да набележим някои различия, като при това изходим от становището на парижките школи. И така, там твърдят, че всички хора имат еднаква субстанциална форма; така ли е, или греша?
— Разбира се — отвърнах аз, като се гордеех с моите знания. — Те са животни, но рационални животни и характерната им особеност се състои в това, че могат да се смеят.
— Много добре. Ала Тома е различен от Бонавентура; Тома е дебел, докато Бонавентура е слаб, а може да се случи и така, че Угочоне да е лош, а Франциск — добър, Алдемар да е флегматичен, а Агилулф — жлъчен. Или не си съгласен?
— Така е, разбира се.
— Щом е така, значи между различните хора съществува пълно сходство, що се отнася до тяхната субстанциална форма, но те се различават по специфичните си свойства и външни отлики.
— Така е.
— Затова, казвайки на Убертино, че самата човешка природа със сложните си действия направлява както любовта към доброто, така и склонността към злото, аз се опитвам да убедя Убертино в идентичността на човешката природа. А когато твърдя пред абата, че между катарите и валденсите има разлика, аз поставям ударение върху техните специфични особености, И настоявам за това, защото се случва да пращат на кладите валденси, като им приписват свойствата, присъщи на катарите, и обратно. А когато бива изгарян човек, се изгаря индивидуалната му субстанция, унищожава се едно конкретно съществуване, само по себе си нужно, поне в очите на Бога, който го е поддържал. Не смяташ ли, че това основание е достатъчно, за да настоявам за различията?
— Да, учителю — отвърнах с възторг. — Сега разбрах защо говорите така и ценя мъдрата ви философия.
— Тя не е моя — отвърна Уилям, — пък и не знам дали е най-добрата. Важното е, че си разбрал. А сега да видим твоя втори въпрос.
— Там е работата — рекох аз, — че се смятам за пълен глупак. Вече не съм в състояние да отличавам свойствата, разграничаващи едни от други катарите, лионските бедняци, хумилиатите, бигардите, просяците, ломбардските бедняци, арноддистите, йоахимитите, апостолските братя, ломбардите, последователите на свободния дух и последователите на Луцифер. Какво да правя?
— Бедни ми Адсон — засмя се Уилям и ме потупа сърдечно по врата, — та ти имаш основание да мислиш така! Представи си, че през последните две столетия, а и преди това по света са минали повеи на недоволство, надежда и отчаяние, и то всички заедно… Или не, сравнението не ми се струва подходящо. Представи си една величествена пълноводна река, която тече на голямо разстояние, обградена от яки диги, и ти знаеш къде е реката, къде е дигата, къде е земята. Но на определено място реката — защото е текла продължително и е изминала прекалено дълъг път, и защото наближава морето, което пък поглъща всички реки — вече изгубва представа за себе си. Превръща се в собствената си делта. Може би от реката остава някакъв главен ръкав, но от нея се разклоняват много други ръкави, в различни посоки; някои отново се сливат и ти губиш представа кой откъде идва, понякога не можеш да разбереш кое все още е река, а кое вече е станало море…
— Ако съм разбрал правилно вашата алегория, реката е църквата, или царството на праведните, която наближава хилядолетието; при тази несигурност тя вече не издържа, появяват се истински пророци и лъжепророци и всичко върви към голямата равнина, където ще стане Армагедон…
