— Адсон, казвам ти повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед. Не за пръв път споменавам пред теб за Роджър Бейкън. Може и да не е бил най-големият мъдрец за всички времена, но аз съм очарован от надеждата, подтикваща жаждата му за знание. Бейкън вярваше в силата, в потребностите, в духовните способности на простите хорица. Той нямаше да е добър францисканец, ако не беше убеден, че нашият Господ бог често говори чрез бедните, безимотните, идиотите и невежите. Ако имаше възможност да ги опознае отблизо, той щеше да се вслушва повече в просещите монаси, отколкото в ръководителите на ордена в отделните провинции. Низшите притежават нещо повече от учените, които често се улисват в търсенето на най-общи закони. Те притежават интуицията за частното. Но тази интуиция сама за себе си не е достатъчна. Простите хорица долавят една своя истина, която може би е по-вярна от тази на църковните учени, но после я пропиляват в неразумни постъпки. Какво трябва да се направи? Да направим науката достояние на простите хорица? Това е твърде лесно или твърде трудно. А и коя наука? Науката от библиотеката на Абон? Същите въпроси си поставяха учителите францисканци. Великият Бонавентура твърдеше, че учените трябва да изведат до концептуална яснота истината, свързана с постъпките на простолюдието…
— Като капитула в Перуджа и Убертино в своите спомени — те превръщат в теологични решения повика на простолюдието към бедност — забелязах аз.
— Да. Но нали видя, това става със закъснение, а когато става, истината на простите хорица вече се е превърнала в истина на властниците, по-изгодна за император Лудвиг, отколкото за монах, отдал се на скромен живот. Как трябва да постъпим, за да не се откъсваме от опита на простите хорица, като запазим, така да се каже, тяхната действена сила, способността им да се работи за преустройството и подобряването на техния свят? Такъв беше проблемът, който си поставяше Бейкън: „Quod enim laicali raditate turgescit non habet effectum nisi fortuito“ — твърдеше той. Опитът на простолюдието избива в диви, неподдаващи се на контрол изблици. „Sed орега sapientiae certa lege vallantur et in finem debitum efficaciter diriguntur“157. Което е равносилно да се твърди, че за практическата дейност, била тя механика, земеделие или управлението на някой град, е необходимо нещо като теология. Той твърдеше, че новата наука за природата трябва да бъде новото голямо начинание на учените, за да се координират, чрез ново опознаване на природните процеси, елементарните потребности, съдържащи се в стихийната, но по свой начин вярна и справедлива смесица от очакванията на простите хорица. Това е новата наука, новата природна магия. Само че според Бейкън новото начинание трябва да бъде ръководено от църквата; мисля, че той поддържаше това становище, защото по негово време духовниците биваха отъждествявани със знаещите.
Днес вече не е така; учени се появяват и извън манастирите, извън катедралите, дори извън университетите. Ето например най-големият философ на нашия век в тази страна не е монах, а аптекар. Имам предвид флорентинеца158, за чиято поема съм чувал, но която не съм чел, защото не разбирам неговия простонароден език; пък и доколкото знам, тя едва ли би ми допаднала кой знае колко, тъй като в нея той мечтае за неща, твърде далечни на нашия опит. Но мисля, че той е писал най-мъдрите думи, които можем да знаем за същността на елементите и на целия Космос, както и за управлението на държавата. Днес и аз, и моите приятели сме на мнение, че решенията по управлението на хорските дела трябва да се вземат не от църквата, а от събранията на народа; но смятаме също, че в бъдеще именно общността на учените трябва да изработи тази съвсем нова и човешка теология, която е природна философия и позитивна магия.
— Прекрасно начинание — възкликнах аз. — Но дали е възможно?
— Бейкън вярваше в това.
— А вие?
— И аз вярвах. Но за да повярваш, трябва да си убеден, че простите хорица са прави, защото притежават интуиция за частното и че само тя е най-доброто. Но ако интуицията за частното е най-добрата, как науката ще съумее да изведе всеобщите закони, посредством които — и като изхожда от тях — добрата магия става действена?
— Да. Как? — повторих аз.
— Вече не знам. По този въпрос имах много спорове в Оксфорд с моя приятел Уилям Окам, който сега се намира в Авиньон. Той пося в душата ми съмнения. Защото, ако интуицията за частното е единствено правилната, фактът, че причини от един и същи вид пораждат еднакви следствия, е съждение, трудно за доказване. Едно и също тяло може да бъде студено или топло, сладко или горчиво, влажно или сухо на едно място, а на друго — не. Как е възможно да открия общата закономерност, подреждаща нещата, щом не мога да мръдна пръста си, без да създам безброй много нови величини, защото с това движение се изменя съотношението между моя пръст и всички останали предмети? Връзките — ето начина, по който моят ум долавя съотношението между отделните величини, но къде е гаранцията, че този начин е всевалиден и постоянен?
— Но вие знаете, че на леща с определена дебелина съответства определена способност за гледане; именно защото знаете това, вие можете да си изработите лещи като тези, които сте изгубили. Как в противен случай ще можете да ги изработите?
— Умен отговор, Адсон. Всъщност аз стигнах до съждението, че на определена дебелина трябва да съответства определена способност за гледане. Съставих го, защото и друг път съм имал подобни интуиции за частното. Всеки, който изпитва лечебните свойства на билките, знае, че всички билки от определен вид имат еднакво въздействие върху пациента при определено негово състояние; затова този, който експериментира, формулира съждението, че всяка билка от определен вид помага на трескавия или че всяка леща от определен вид подпомага в определена степен окото. Науката, за която говореше Бейкън, има предвид именно тези съждения. Но обърни внимание — говоря за съждения, свързани с нещата, а не за самите неща. Науката се занимава със съжденията и техните понятия, а понятията се отнасят за единични неща. Нали разбираш, Адсон, аз трябва да съм убеден, че съждението ми е правилно, защото съм го извлякъл опитно, но за да повярвам, би трябвало да допусна, че има всеобщи закони, а не мога да говоря за тях, защото самата мисъл за наличието на всеобщи закони и на определен ред на нещата трябва да ни наведе на мисълта, че Бог е техен пленник, а Господ е напълно свободен, и то дотолкова, че стига да пожелае, с един замах може да направи така, че светът да изглежда другояче.
— Следователно, ако съм разбрал добре, вие действате и знаете защо действате, но не знаете защо знаете, че знаете това, което вършите.
Трябва да кажа с гордост, че Уилям ме погледна с възторг.
— Възможно е да е така. Но както и да е, това ще ти подскаже защо съм толкова неуверен в моята истина, въпреки че й вярвам.
— Та вие сте по-голям мистик и от Убертино! — подметнах аз.
— Може би. Но както виждаш, аз се занимавам с неща от природата. А и в разследването, което водим, не искам да знам кой е добър и кой — злосторник; искам да узная кой е бил снощи в скриптория, кой е взел очилата, кой е оставил по снега следи от тяло, влачещо друго тяло, къде е Беренгарий. Това са факти; после ще се опитам да ги свържа, ако това изобщо се окаже възможно, защото е трудно да се съди кое от каква причина е следствие; достатъчна е намесата на някой ангел, и всичко ще се промени, затова не бива да се учудваме, ако не можем да докажем, че едно нещо е причинило друго. Въпреки че винаги трябва да се стремим да го доказваме, както правя сега.
— Не ви е лесно — рекох аз.
— Но нали намерих Брунело — възкликна Уилям; той имаше предвид коня, който бе открил преди два дни.
— Значи в този свят все пак има някакъв ред! — възразих аз.
— Това значи, че в клетата ми глава все пак има някакъв ред — отвърна Уилям.
В този миг влезе Никола; той носеше почти готови рамки за очила и сияеше.
— Може би след като тези рамки легнат на носа ми, ще започна да разсъждавам по-смислено — рече Уилям.
Дойде някакъв послушник и каза, че абатът искал да говори с Уилям. Чакал го в градината. Моят учител бе принуден да отложи опитите си за по-късно и ние забързахме към мястото на срещата. Докато вървяхме, Уилям се тупна по челото, сякаш едва сега си спомни нещо, което бе забравил.
— Щях да забравя — рече той, — успях да разчета кабалистичните знаци на Венанций.
