— Аделмо се занимаваше с миниатюри, Венанций — с преводи, Беренгарий е помощник- библиотекар… — поясни търпеливо Уилям.
— От тази гледна точка всички монаси — а те са шейсет души — са свързани с библиотеката, така както са свързани и с църквата. Тогава защо не търсите в църквата? Брате Уилям, вие провеждате разследване по моя заръка, и то в границите, в които ви помолих да го водите. По отношение на всичко друго, след Господ — и по негова милост — аз съм господар сред тези стени. Това ще важи и за Бернар. От друга страна — добави абатът вече по-спокойно, — не е казано, че Бернар ще дойде именно заради срещата. Абатът на Конк ми пише, че щял да дойде в Италия, за да продължи на юг. Пише ми също, че папата е помолил кардинал Бертрандо от Поджето да дойде тук от Болоня, за да оглави папската делегация. Може би Бернар идва, за да се срещне с кардинала.
— Което, погледнато в по-широк план, ще бъде още по-лошо. Бертрандо е бич за еретиците в Централна Италия. Тази среща между двама изтъкнати ръководители на борбата против еретиците може да означава началото на едно по-широко настъпление в страната, което накрая може да се насочи и против цялото францисканско движение…
— За което ще уведомим незабавно императора — рече абатът, — но в такъв случай те няма да бъдат застрашени веднага. Ще си отваряме очите. Довиждане.
Докато абатът се отдалечаваше, Уилям се позамисли. После ми каза:
— Най-важното, драги ми Адсон, е да не избързваме. Когато се налага да се разследват толкова подробности, не може да се действа бързо. Аз ще се върна в работилницата, защото без очилата не само не ще мога да прочета ръкописа, но и няма смисъл да се върнем отново тази нощ в библиотеката. Иди да разбереш дали има нещо ново за Беренгарий.
В този миг към нас се затече Никола от Моримондо; носеше лоши вести. Докато се опитвал да шлифова най-добрата леща, тази, на която Уилям разчиташе най-много, тя се счупила. А другата леща, която можела да я замени, се пукнала, когато се опитвал да я намести в рамката. Никола погледна безутешно към небето. Наближаваше време за вечерня, смрачаваше се. Повече възможности за работа днес нямаше. Още един изгубен ден, рече с горчивина Уилям, като не се поддаде (както ми призна по-късно) на изкушението да сграбчи за врата нескопосния стъклар, който и без това изглеждаше доста смутен.
Оставихме го да изживее смущението си и отидохме да питаме за Беренгарий. Разбира се, никой не бе успял да го намери.
Имахме усещането, че сме стигнали до мъртва точка. Поразходихме се из вътрешния двор, не знаехме какво да предприемем. Забелязах, че Уилям се беше замислил, погледът му се рееше, сякаш не виждаше нищо. Малко преди това бе измъкнал от расото стръкче от тревите, които бе събрал преди няколко седмици, и го дъвчеше, сякаш това стръкче му вдъхваше някаква особена кротка възбуда. Изглеждаше унесен, но от време на време очите му грейваха, сякаш в ума му се раждаше нова идея. После отново изпадаше в особения си деен унес. По едно време изрече:
— Разбира се, би могло…
— Какво? — попитах аз.
— Мислех за един начин да се ориентираме в лабиринта. Не е много прост, но би могъл да бъде ефикасен… Нали изходът е в източната кула, това е известно. Сега, представи си, че разполагаме с уред, който да ни покаже къде е север. Какво ще стане?
— Разбира се, достатъчно ще бъде да се завъртим надясно и ще се обърнем на изток. Или пък достатъчно ще бъде да потеглим в обратна посока и ще знаем, че вървим към южната кула. Но дори да приемем, че съществува подобна магия, лабиринтът си е лабиринт и щом се насочим на изток, бихме могли да се сблъскаме със стена, която не ще ни позволи да продължим, и отново ще се изгубим… — отвърнах аз.
— Да, но уредът, за който ти говоря, ще сочи винаги на север, дори и да променим посоката, и винаги ще ми подсказва накъде да завием.
— Това би било чудесно. Но би трябвало да притежаваме такъв уред, а той ще трябва да е в състояние да сочи на север и нощем, и в затворено помещение, без да трябва да разчита нито на слънцето, нито на звездите… Не вярвам и вашият Бейкън да е притежавал подобен уред! — засмях се аз.
— Лъжеш се — възрази Уилям. — Защото подобен уред вече е бил направен, бил е използван и от някои мореплаватели. Той не се нуждае нито от звездите, нито от слънцето, защото използва свойството на един чудодеен камък, също като камъка, който видяхме в болницата на Северин — камъка, който привлича желязото. Той е проучен и от Бейкън, и от един вълшебник пикардиец, Пиер от Марикур161, който е описал многобройните му приложения.
— А вие бихте ли могли да направите такъв уред?
— Не мисля, че ще е трудно. Камъкът може да бъде използван за много вълшебни неща, между които и за направата на машина, която да се движи непрекъснато без външна сила, но най-простото приложение е описано от арабина Байлек ал Кабаяки. Вземаш съд, пълен с вода, а във водата пускаш късче корк, в което е забучена игла. После хващаш в ръка магнитния камък и започваш да описваш над водата кръгови движения, докато иглата не придобие същите свойства, които има камъкът. При това положение иглата — но това би могъл да направи и камъкът, ако имаше възможност да се движи около ос — ще се завърти така, че върхът й ще сочи на север. И ако ти тръгнеш със съда в ръка, иглата ще се завърта винаги на север. Излишно е да ти казвам, че ако си отбелязал на ръба на съда, като изхождаш от север и юг, запад и така нататък, ти винаги ще знаеш накъде трябва да вървиш в библиотеката, за да стигнеш до източната кула.
— Прекрасно! — възкликнах аз. — Но защо иглата сочи винаги север? Камъкът привлича желязото, видях го с очите си, представям си, че камъкът се привлича от огромно количество желязо. Но това значи… това значи, че на края на земното кълбо, по посока на полярната звезда, има големи залежи от желязо!
— Някои твърдят, че е така. Но иглата не сочи точно към полярната звезда, а към точката, където се срещат небесните меридиани. А това означава, че, както е казано, „hie lapis gerit in se similitudinem coeli“162 и че наклонът на полюсите се определя от въздействието на небесните, а не на земните полюси. Това е чудесен пример за движение, породено от разстояние, а не по пряка материална причинност. Това е проблем, с който се занимава моят приятел Жан Жандьонски в свободното си време, когато императорът не го кара да направи така, че Авиньон да се продъни вдън земи…
— Тогава да вървим, да вземем камъка на Северин, един съд, вода, парче корк и… — предложих възбудено.
— Не бързай, не бързай — рече Уилям. — Не знам защо, но никога не съм виждал уред, който на практика да работи така съвършено, както описват философите. Докато сърпът на един селянин, въпреки че не е описан от нито един философ, работи винаги както трябва… Боя се, че ако започнем да обикаляме из лабиринта със светилник в едната ръка и съд, пълен с вода, в другата… Чакай, хрумна ми нещо. Уредът ще сочи на север и ако се намираме извън лабиринта, нали?
— Да, но в такъв случай няма да ни е нужен, защото ще можем да се ориентираме по слънцето и звездите… — отвърнах аз.
— Знам, знам. Но щом уредът действа и вътре, и вън, защо по същия начин да не може да работи и нашата глава?
— Нашата глава ли? Разбира се, тя работи и навън; като гледаме отвън, ние знаем много добре как е разположено Зданието. Но влезем ли вътре, се объркваме!
— Точно така. А сега забрави уреда. Мисълта за уреда ме наведе на мисълта за природните закони и за законите, от които се ръководи нашият ум. Ето какво: трябва да измислим начин да опишем отвън Зданието така, както е вътрешната му подредба…
— Но как?
— Чакай да помисля, няма да е чак толкова трудно…
— А методът, за който споменахте вчера? Нали искахте да обикаляте лабиринта, като поставяте знаци с въглен?
— Не — отвърна той, — колкото повече мисля за този начин, толкова по-неподходящ ми изглежда. Може би съм позабравил правилото, а може би, за да обикаляш спокойно един лабиринт, е нужно да разчиташ на някоя Ариадна, която да те чака на изхода и да държи края на въженце. Но толкова дълги
