със своя дързък любовник. И нека това ти послужи за урок: пази се от блудницата Вавилон168 и тогава, когато се явява пред теб в най-прекрасен образ.
— Отче, искам да ми обясните още едно нещо. Научих, че ключарят на манастира, а може би и Салваторе са се срещали с Долчино и че май са били с него…
— Мълчи, не говори такива страшни работи. Запознах се с ключаря в един манастир на минорити. Вярно, след като тази история с Долчино бе приключена. По онова време мнозина спиритуали си имахме доста неприятности — това стана, преди да решим да се приютим в ордена на свети Бенедикт — и се наложи да напуснем нашите манастири. Не знам къде е бил Ремиджо, преди да го срещна. Знам, че винаги е бил примерен монах, поне от гледна точка на правата вяра. А що се отнася до другото, ех, плътта се поддава на съблазни…
— Какво искате да кажете?
— Не е за теб работа. Добре, тъй като стана дума, тъй като трябва да умееш да отличаваш доброто от злото… — той се поколеба — ще ти кажа: тук, в манастира, съм чувал, че ключарят не можел да се пребори с някои изкушения… Но става дума само за слухове. Ти трябва да разбереш, че не бива дори да мислиш за подобни неща.
— Прегърна ме отново, притисна ме до себе си и ми посочи статуята на Богородица. — Ти трябва да се посветиш на непорочната любов. Ето жената, в която женствеността се е извисила до съвършенство. Затова за нея можеш да кажеш, че е красива като любимата от Песен на песните. При нея — рече той с лице, озарено от вътрешно ликуване, също като абата, когато предния ден ни говореше за скъпоценните камъни и златните си съдове, — при нея дори прелестите на тялото стават изразители на небесната красота и затова скулпторът я е изобразил с всички прелести, които трябва да разкрасяват жената.
— Посочи ми нежния бюст на Богородица, повдигнат и притиснат от корсет, пристегнат по средата с панделки, с които си играеха малките ръчички на Младенеца. — Виждаш ли? Pulchra enim sunt ubera quae paululum supereminent et tument modice, nee fluitantia licenter, sed leniter restricta, repressa sed non depressa169… Какво изпитваш пред това нежно видение?
Пламнах като божур, сякаш изгарях от вътрешен огън. Убертино сигурно разбра какво ми стана или пък забеляза поруменелите ми бузи, защото побърза да добави:
— Но трябва да се научиш да отличаваш плама на свръхестествената любов от порива на чувствеността. Това е трудно дори за светците.
— Но по какво човек може да отличи правилната любов? — запитах, треперейки.
— Какво е любовта? Към нищо друго на този свят — нито към човек, нито към дявол, към нищо — не се отнасям с такова подозрение, както към любовта, защото в сравнение с всичко останало тя прониква по- дълбоко в душата. Нищо друго не изпълва и обвързва сърцето така, както любовта. Поради това, ако е лишена от средства за защита, душата от любов се проваля в бездънна пропаст. Мисля, че ако не беше прелъстен от Маргерита, Долчино нямаше да продаде душата си на дявола, че ако не бяха покварата и кръвосмешението на Голата стена, едва ли толкова много хора щяха да бъдат привлечени от неговия бунт. Имай предвид, че ти казвам всички тия неща не само за порочната любов, която всички трябва да избягват като присъща на сатаната, казвам ти ги, и то с голям страх, и за правилната любов, свързваща Бога и човека, ближния с ближния. Често става така, че двама-трима, мъже или жени, се обичат сърдечно, изпитват един към друг сърдечна привързаност и желаят да живеят винаги в близост; а когато едната страна желае, другата иска. Признавам, че съм изпитвал подобно чувство към добродетелни жени като Анджела и Киара. Но и то е достойно за порицание, въпреки че е само духовно, в името на Бога… Защото и любовта, която изпитва душата, ако не бъде предпазена, а се разгори, свършва с разруха или пък причинява объркване. Ех, любовта има различни свойства; отначало разнежва душата, после душата се поболява… Но след това започва да се съгрява от истинската топлота на Божествената обич и вика, и се вайка, става като камъка, хвърлен в пещта, за да се превърне на вар, и пращи, облизвана от пламъците…
— Това ли е правилната любов?
Убертино ме погали по главата; погледнах го и видях, че очите му се бяха изпълнили със сълзи.
— Да, това най-сетне е правилната любов. — Свали ръка от рамото ми и добави: — Но колко е трудно, колко е трудно да я различиш от другата. Понякога, когато душата ти бива изкушавана от демоните, ти се чувстваш като обесен човек, който с ръце, вързани отзад, и вързани очи остава да виси на бесилото и продължава да живее, без никаква подкрепа, без никаква опора, без да може да си помогне, и се рее в бездната…
Сега лицето му бе овлажнено не само от сълзите, но и от бликналата пот.
— А сега си върви — рече ми той, — казах ти каквото искаше да знаеш. От едната страна — ангелски хор, от другата — бездната на ада. Върви, да бъде благословен Бог. — Просна се пред статуята на Богородица и захлипа. Той се молеше.
Не излязох от църквата. Разговорът с Убертино бе разпалил дълбоко в душата ми някакъв особен плам, някакво неизразимо безпокойство. Затова може би се поддадох на непослушанието и реших да отида сам в библиотеката. Не знаех какво да търся. Исках да разгледам сам това тайнствено място, подтикваше ме мисълта да се ориентирам в него сам, без помощта на моя учител. И се качих горе така, както Долчино се беше изкачил на връх Рубело.
Носех със себе си светилника (Защо ли го бях взел? Може би бях набелязал в подсъзнанието си този тайнствен план?) и влязох в костницата с притворени очи. Скоро стигнах в скриптория. Мисля, че това бе съдбоносна вечер, защото, докато оглеждах писалищата, зърнах на едно от тях някакъв ръкопис, преписван очевидно от монах. Заглавието ме привлече веднага: „Historia fratris Dulcini Heresiarchae“170. Сигурно беше писалището на Пиетро от Сант Албано; бяха ми разказали, че той пишел подробна история на еретическите движения (разбира се, след това, което стана в манастира, той не успя да я завърши; но нека не изпреварваме събитията). Затова нямаше нищо чудно, че този ръкопис се намираше тук и че до него лежаха и други на подобни теми — за флагелантите171 и патарените. Но аз приех това като свръхестествена — и до днес не знам дали Божия, или дяволска — поличба и зачетох жадно ръкописа. Не беше много дълъг, в първата част се разказваше с много повече подробности — които вече съм забравил — това, което чух от Убертино. Споменаваше се и за многото престъпления, извършени по време на войната от сподвижниците на Долчино, както и за обсадата. И за последната битка, която била страшна и кръвопролитна. Но се натъкнах и на неща, за които Убертино не спомена; това очевидно бе разказ на очевидец, разказ, написан с разпалено въображение.
Така научих, че през март 1307 година — на Великата събота — Долчино, Маргерита и Лонджино, след като били заловени, били откарани в град Биела. Предали ги на епископа, който решил да изчака какво ще нареди папата. Щом научил новината, папата уведомил веднага френския крал Филип Хубави, като му писал следното: „Съобщиха ни извънредно приятни новини, които ни изпълват с радост и ликуване, защото онзи чумав демон, синът на Белиал172, отвратителният ересиарх Долчино, след много опасности, трудности, кланета и чести битки най-сетне попадна в нашия затвор заедно със своите привърженици благодарение на нашия уважаван брат Раниеро, епископа на Верчели; той бе заловен точно в деня на Тайната вечеря на нашия Господ бог и многобройните люде, които бяха с него, заразени от неговата ерес, бяха избити същия ден.“ Папата е бил безмилостен с пленниците и наредил на епископа да ги изтреби. През юли същата година, на първия ден от месеца, еретиците били предадени на светските власти. Натоварили ги на една кола, заобиколена от палачите, следвана от войници, а всички камбани в града биели непрекъснато; така прекосили целия град, като на всяко кръстовище палачите късали месата на злосторниците с нажежени клещи. Маргерита била изгорена първа, пред Долчино, а той дори не трепнал, както и не издал нито звук, докато късали месата му с клещите. После колата продължила, а палачите продължавали да пъхат клещите в съдове, пълни с пламтяща жарава. Долчино бил подложен и на други мъчения, но не проронил дума; само когато му откъснали носа, посвил рамене, а когато му откъснали члена, въздъхнал дълбоко и въздишката му приличала на продължително мучене. Последните му слова прозвучали като богохулство — казал, че щял да възкръсне на третия ден. После бил изгорен и прахът му бил пръснат във всички посоки.
Затворих ръкописа с треперещи ръце. Бяха ми казали, че Долчино е извършил страшни престъпления, но е бил жестоко изгорен. А на кладата се държал… как? С твърдостта на мъчениците или с дързостта на прокълнатите? Докато се изкачвах, олюлявайки се, по стълбите към библиотеката, разбрах защо съм
