Името на розата

толкова смутен. Сетих се изведнъж за една случка, на която станах свидетел няколко месеца преди това, когато пристигнах в Тоскана. Дори почнах да се питам как съм могъл да я забравя, сякаш болната ми душа искаше да заличи спомен, който й тежеше като кошмар. Но всъщност не я бях забравил, защото всеки път, когато ставаше дума за просещите монаси, в паметта ми изникваха отделни моменти от тази случка, но аз бързах да ги върна в бездната на моя дух, сякаш беше грях, че съм бил свидетел на целия този ужас.

За пръв път чух да се говори за просещите монаси във Флоренция в деня, когато видях да изгарят един от тях на кладата. Това се случи малко преди да срещна в Пиза брат Уилям. Той се бе забавил, та баща ми разреши да посетя Флоренция, чиито прекрасни църкви всички хвалеха. Обиколих Тоскана, за да понауча простонародния език, подир което се отбих за една седмица във Флоренция, защото бях чувал да говорят много за този град и исках да го разгледам.

Стана така, че още щом пристигнах, научих за един случай, който бе развълнувал целия град. През тези дни някакъв просещ монах еретик, обвинен в престъпления против религията, бил откаран пред епископа и други духовници и бил подложен на строго разследване от Инквизицията. Тръгнах с хората, които ми разказваха за случая, и стигнах до мястото, където ставаше разпитът; хората твърдяха, че този монах, на име Микеле, бил всъщност много благ човек, приканвал към покаяние и бедност, като повтарял словата на свети Франциск, но бил откаран пред съдиите благодарение злобата на някои жени, които се престорили, че искат да се изповядат пред него, а после му приписали еретически помисли; нещо повече — той бил заловен от хората на епископа именно в дома на тези жени, нещо, което ме учуди, защото едно духовно лице никога не трябва да прилага тайнствата в толкова неподходящи места; но изглежда, слабостта на просещите монаси се изразяваше именно в това, че не държаха сметка за приличието, а може би имаше и нещо вярно в това, което се говореше, че освен еретици били и със съмнителни нрави (така както винаги са твърдели, че катарите били българи и содомити).

Стигнах до църквата „Сан Салваторе“, където се водеше процесът, но не можах да вляза вътре, защото пред нея се беше струпал много народ. Неколцина се бяха покатерили на прозорците, държаха се за решетките, гледаха, слушаха какво става и разказваха на тия, които стояха под прозорците. В тоя момент четяха признанията на брат Микеле от предния ден, в които той твърдеше, че Христос и неговите апостоли „не са притежавали нищо, нито като лична, нито като обща собственост“, но Микеле протестираше, загдето нотариусът бил прибавил „много неверни неща“, и викаше (чух го, като стоях отвън): „За това ще ви се търси сметка в деня на Страшния съд!“ Но инквизиторите изчетоха признанията така, както ги бяха написали, и накрая го запитаха дали не иска най-смирено да съблюдава мнението на църквата и на цялото население на града. Чух Микеле да вика колкото му глас държи, че той иска да се придържа към това, в което вярва, и по-точно, че „продължава да смята Христос за разпнат на кръст бедняк, а папа Йоан XXII за еретик, защото твърди обратното“. Последва оживен спор, по време на който инквизиторите — между които имаше голям брой францисканци — искаха да му внушат, че това, което твърдеше той, не е отбелязано в Светото писание; той ги обвиняваше, че се отричали от правилата на собствения си орден, а ония се нахвърлиха срещу него и го питаха наистина ли мисли, че може да тълкува Светото писание по-добре от тях, дето го познавали до съвършенство. А брат Микеле, който беше много упорит, им оспорваше това право, затова те продължиха да се нахвърлят срещу него с предизвикателства от рода на: „Щом е така, искаме да заявиш, че смяташ Христос за собственик, а папа Йоан за католик и свят.“ Микеле не се огъваше и отговаряше: „Не, за еретик.“ Ония викаха, че не били виждали човек да проявява такова упорство в своята нечестивост. Но чух как мнозина от тълпата пред църквата мълвяха, че Микеле бил също като Христос сред фарисеите; забелязах, че мнозина от народа смятаха брат Микеле за свят човек.

Най-сетне хората на епископа го изведоха и го откараха в затвора, окован във вериги. Вечерта ми казаха, че мнозина от монасите, приближени на епископа, отишли да го хулят и настоявали да се отрече от думите си, но той отговарял като човек, убеден в своята правота. Повтарял всекиму, че Христос бил беден, че същото били казали и свети Франциск, и свети Доминик и че ако заради това, че изповядва това правилно мнение, трябва да бъде осъден на изгаряне, толкоз по-добре, защото скоро щял да види онова, за което се говори в Светото писание — двайсет и четиримата старци от Апокалипсиса и Иисус Христос, и свети Франциск, и славните мъченици. Разправяха, че бил казал: „След като четем с такъв плам ученията на някои свети абати, с още по-голям плам и радост трябва да искаме да бъдем сред тях.“ След тия негови слова инквизиторите излизаха навъсени от затвора и викаха (аз ги чух): „Тоя човек е полудял!“

На следния ден научихме, че присъдата е издадена, и като отивах към епископството, можах да видя пергамента; преписах част от присъдата на моята плочка. Започваше така:

„В името Господне, амин. Това е осъждане на телесното, а идеята за осъждане на телесното е разширена, дадена в тези писания и е разумно оповестена и разгласена…“

и прочие; следваше описание на греховете и престъпленията на споменатия Микеле; отбелязвам част от тях, та читателят да може да съди по съвест:

„Йоан, наричан брат Микеле, син на Яков, от свитата на свети Фредиан, човек с лоши убеждения, живот и име, а най-лош в общуването с хората, еретик и омърсен от еретичен позор, който вярва и убеждава против католическата вяра… Почитайки не Бога, а по-скоро врага на човешкия род, той умело, усърдно, умишлено, лекомислено и с душа и усилие в прилагането, постоянствал в еретическата поквара, сношавал се с еретиците и схизматици фратицели — наричани «Братя на бедния живот», — като последвал тяхната порочна секта и вървял против католическата вяра… и като достигнал прочутата държава Флоренция и на обществени места на споменатата държава — според обвинителния акт на Инквизицията — изповядвал, твърдял и упорито утвърждавал с думи и сърце… че нашият изкупител Христос не притежавал нищо като частна и обществена собственост, а притежавал някои неща, за които Светото писание споменава, че ги е притежавал, но само като потребност за делото. Известно ни е също от предишните изказвания, от широко разпространеното мнение и от думите на известния господин епископа на флорентинците, че споменатият Йоан е еретик, не е искал при толкова големи прегрешения и ерес да се поправи и оправи и не се насочва по правия път на вярата; смятайки, прочие, споменатия Йоан като невъзвратим за вярата, упорит и враждебен в своите прочути извратени прегрешения — за да не би — да посмее да се хвали със своите прочути извратени прегрешения, но за да бъде неговото наказание пример за другите, затова споменатият Йоан, наричан брат Микеле, еретик и схизматик, да се отведе до обичайното място на правораздаването и на същото място в огъня и разпалените огнени пламъци да се изгори и затрие така, че напълно да умре и душата му да се разлъчи от тялото.“

След обявяването на присъдата в затвора пристигнаха отново разни духовници и съобщиха на Микеле какво ще стане с него: нещо повече, чух ги да казват: „Брате Микеле, митрите с лентите са готови и на тях са изписани просещи монаси, придружавани от дяволи.“ Правеха така, за да го сплашат и да го принудят да се отрече от думите си. Но брат Микеле коленичи и отвърна: „Мисля, че край кладата ще бъде нашият отец Франциск; нещо повече — вярвам, че там ще бъдат и Иисус и неговите апостоли, и славните мъченици Вартоломей173 и Антоний174.“ Което означаваше, че отхвърля за последен път предложенията на инквизиторите.

На следната утрин отидох на моста при епископството, където се бяха събрали инквизиторите; доведоха при тях окования във вериги брат Микеле. Един вярващ коленичи пред него, за да получи благословия, но войниците го хванаха и го тикнаха в затвора. След това инквизиторите отново прочетоха присъдата на Микеле и го попитаха дали ще се покае. При всяко изречение от присъдата, където се казваше, че е еретик, Микеле отвръщаше: „Не съм еретик, грешник съм, но съм католик“, а когато в текста се споменаваше „достопочтеният и пресвят папа Йоан XXII“, Микеле се обаждаше: „Не е такъв, а еретик.“ Тогава епископът нареди Микеле да се приближи и да коленичи пред него, а Микеле отвърна, че пред еретици на колене не пада. Насилиха го да коленичи и той избъбри: „Бог ще ми прости за това.“ И тъй като го бяха довели облечен с всички свещенически одежди, започна цял ритуал, по време на който му сваляха одеждите една по една, докато остана само по ризата, която във Флоренция наричат „чопа“. И както е прието при лишаването на свещеник от сан, с остър нож му изрязаха възглавничките на пръстите, а след това му обръснаха косата. После го предадоха на капитана и неговите войници, които се отнесоха с него много